Да дадеш шанс за нов живот

Работата става все повече, понякога се чудя докога ще издържа, казва д-р Георги Димитров

Мая
Ковачева
kovachevamaya@yahoo.com

Анестезиологията е една от най-тежките и напрегнати специалности в медицината. Именно това обаче много медици намират за интересно и предизвикателно. Именно такъв е и д-р Георги Димитров. „Дните ми са изморителни. Работата изисква доста концентрация и индивидуален подход", казва той. Ежедневно е част от екипа на поне две, а понякога дори и десет операции. Това буквално изсмуква силите му. Казва, че всеки случай е различен, но понякога работата дори е скучна и еднообразна.

Д-р Димитров

случайно избира медицината като професия.

Признава, че не е от лекарите, които още от дете са знаели какво ще правят. „Като ученик бях много добър математик. Беше ми интересно, влечеше ме. Съвсем естествено продължих да уча в специализирана гимназия и там поради една или друга причина намразих математиката", спомня си лекарят. За щастие обаче се появила нова „любов" – биологията.

„Учителката ни по биология ме грабна. Стана ми страшно интересно, спечели ме с начина на преподаване, с материята и започнах да се занимавам с това. После съвсем логично кандидатствах с биология. Избрах медицината и до ден днешен не съжалявам за това", разказва д-р Димитров. Той е категоричен, че въпреки че е далече от ученическите се увлечения по дробите, понякога математиката му помага в работата. 

„Уважавам хората, които имат математическа логика. В нашата професия това помага изключително много. Много лекари казват, че в работата ни няма място за емоции. Убеден съм, че така наистина е по-добре, но често границата между чувствата и логиката се размива, особено когато в ръцете си държиш една човешка съдба. Тогава емоциите са неизбежни", признава лекарят. „Винаги се опитвам да съм прагматичен. Знам, че така трябва, че понякога е по-добре, но не винаги успявам. Всеки отделен случай е важен, всеки човек е уникален и със своите специфики. Има и пациенти, които страшно ми въздействат. Остават дълбок отпечатък в съзнанието ми. Убеден съм, че това не е така само с мен, но и с всички други колеги."

Анестезиологията избрала д-р Димитров, а не той нея.

В годината, когато завършил медицина в Плевен, градът бил пълен с безработни лекари. „Беше изключително трудно един медик да си намери работа. Времената бяха толкова различни. Днес има огромен контраст. Сега е почти невъзможно да срещнеш лекар без работа, дори напротив – наблюдаваме глад за специалисти. Но тогава не беше така. Не съм мечтаел да стана анестезиолог. Намерих такова работно място и след това специалността ми хареса. Интересна е, предизвикателна, с много неизвестни", разказва лекарят. Той обаче подчертава, че най-сериозният проблем, пред който се изправят анестезиолозите днес е, че са свръх претоварени. „Броят на лекарите от тази специалност намалява драстично. Все повече колеги бягат в чужбина и ние, които оставаме тук трябва да поемем техните пациенти. Работя в две болници и съм сигурен, че общият брой на часовете ми за седмица са двойно повече отколкото трябва да бъдат", споделя д-р Димитров.

За съжаление наблюденията му се потвърждават и от данните на Българския лекарски съюз, според които близо 500 медици заминават в странство и повечето от тях са анестезиолози. „Това е огромна цифра. Истината е, че при нашата специалност миграцията е много по-лесна. Ние сме мобилни. Не сме обвързани с имидж пред пациентите и затова моите колеги по-лесно бягат – от една болница в друга, от една държава в друга. Подобно преместване не променя работата ни, дори може да я подобри", категоричен е лекарят. Той споделя, че е имал възможности и предложения да замине, но е предпочел Родината.
„Мислил съм да избягам, но никога няма да го направя. Това не е моят начин на живот. Много дълбоко съм свързан с мястото, на което живея, с хората около мен.

Пуснал съм корени и се чувствам удовлетворен

от това, което правя. Човек тежи на мястото си. Такъв тип съм и съм доволен от избора си", допълва той.

Д-р Димитров обаче не е оптимист. Страхува се, че най-трудното в кариерата му предстои. Споделя, че вече 20 години се изправя пред своите пациенти, но с всеки изминал ден нещата стават все по-тежки. „Все по-натоварен съм, все повече работа има. Понякога се чудя докога ще издържа така", казва лекарят. За съжаление дългите часове в болницата изяждат и времето за почивка и разпускане. Д-р Димитров все по-рядко намира възможност да излезе с приятели и да си почине. „Търся начини да се разтоварвам, но е трудно. Обичам да карам мотор с приятели. Избираме дестинация и заминаваме за няколко дни. Уви, това вече се случва все по-рядко. Така си почивам, както казват хората проветрявам си мозъка", допълва лекарят и споделя, че един от начините му да се отпусне напълно и да забрави за човешкото страдание, са срещи с приятели, бурни емоционални вечери. Разпускане в истинския смисъл на думата.

Д-р Димитров е координатор по органно донорство и за тази част от работата си говори с много любов. „Това е един от приоритетите ми. Едно от нещата, които са ми толкова интересни. Напоследък темата става все по-популярна сред обществото и това се отразява на работата ни. Моите лични впечатления, а и статистиката сочи, че

все повече хора се съгласяват близките им да станат донори.

И аз, а и почти всички колеги в цяла България имаме повече от 50% съгласие за донорство. Това никак не е малко. Логистиката по организиране на този процес е много трудна, но и интересна, пълна с предизвикателства. Контактуваш с много хора, организираш редица неща", разказва лекарят и споделя, че усещането след успешно приключена донорска ситуация е на огромна удовлетвореност. „Това е един от мотивите ми да продължа да го правя. В много от случаите запазвам контакта с близките на донора. Някои от тях дори са ми приятели. След време те самите разбират, че това, което са направили е прекрасно и също се чувстват доволни от решението си да дадат шанс за живот на друг човек", споделя лекарят и допълва „Моментът, в който човек решава дали да дари органите на свой близък е критичен. Тогава близките са в състояние на шок, под силен стрес, трудно осъзнават цялата ситуация. Едва след време разбират, че са направили правилния избор."
Д-р Димитров не крие, че когато става въпрос за донорство често емоциите вземат връх. Спомня си първия си случай като координатор, когато сам е трябвало да проведе тежкия разговор с близките на починал пациент. „Още при първите думи очите ми се напълниха със сълзи и не можах да се сдържа. Разплаках се. Дори ми стана неудобно пред хората. След това, разбира се, успях да преодолея себе си и проведох разговора. Въпреки че знаех какво да кажа, как да го направя понякога емоциите не ни позволяват. Това е чисто човешко състояние, защото отвъд лекарската професия, ние сме просто хора."