Човечността означава преди всичко жертвоготовност

Душите, в които има все още непримиримост към неправдата са подложени на геноцид в морала на новото време, казва доц. Велимир Велев

- Доц. Велев, липсва ли човечността в нашето общество?

- Понятието "човечност" отдавна се е обезценило в наше време. Струва ми се, че с него спекулират най-много тези, които го развяват като знаме и се борят за него. Някои го използват за преливане "от пусто в празно", но в крайна сметка да вземат "едини пари" от "едни проекти". Други си вярват искрено и "преместват" по нещо в реалността, в която живеем. Но човечността се измерва не само с това да оправиш дупките по тротоарите или да пуснеш звукови сигнали на кръстовищата, за незрящи. Ние отдавна сме под критичния минимум за човечност и това е не само по отношение на инвалидите. Дефицитът на човечност е към всяко живо същество, което не се вписва в "адаптационния модел" на освирепелия егоцентризъм, характерен с готовноста отхапеш за себе си възможно най-много, по всякакъв начин. Хората с увреждания просто са между тези същества, които не влизат в този адаптационен модел. И то не абсолютно всички.

- Докато работехте по спектакъла „Сянката на моята душа", какво си мислехте - кои са инвалидите в нашето общество – хората с физически увреждания или онези, които видимо нямат увреждания? Какво „виждат" незрящите, което не виждат зрящите?

- Дълги години години изповядвах вярването, че незрящите "виждат" по-надълбоко от нас. Моят учител, духовен родител и кръстник на децата ми, Юлия Огнянова, често ми казваше, че ние сме инвалидите, а те са зрящите, които "ще ни помогнат да "прогледнем" в това бездуховно време". Тя беше права – душевната и духовната инвалидност са по-страшни за човешката природа от физическата. Но това което разбрах с времето е, че и незрящите са хора. И че физическата инвалидност не ги предпапзва от духовната. Какво виждат те, мога само да предполагам. Може би част от това, което "виждат" и изпитват незрящите, повече от зрящите, е липсата на съчувствие, подкрепа и разбиране. Но, пак, Юлия Огнянова казваше също: "Чувствителността на човека се определя от способността му да забрави за себе си и да е чувствителен не към своята, а към болката на другите." Затова всяка болка и слабост, вътрешна или физическа, е изпитание и проверка за "материала" на човека. В зависимост от избора му, тя може да го повдигне към облагородяване и извисяване, но може и да го завлече надолу, към безсърдечност и ожесточение, отчаяние или омраза.

- Често се твърди, че обществото ни е бездушно и бездуховно. Така ли е и защо, според Вас?

- С тези понятия също много се жонглира. Въпреки че в тълковно отношение "духовен" се свързва с умствената дейност, нематериалното и духа, за мен неговият смисъл предполага наличие на морал, добродетели, високи ценности и чисти идеали. Днес обаче, под покрива на "духовността" домуват всевъзможни социални артефакти, от езотерични вярвания и практики до всяка форма на изкуство, независимо от нейното качество, съдържние и послание. Смисълът на думата "бездуховен" се мени в зависимост от понятийната система на тези, които я ползват. Общото, може би, е това, че не съм срещал някой, който да я съотнася към себе си. По отношение на бездушието обаче, мисля, че нещата са доста по-еднозначни. То особено си личи по отношението на множеството към инвалиди, стари хора, бременни жени или с количка, независимо дали са на опашка, на стълбище без рампа или в градския транспорт. Достатъчно е да се вгледаш в погледите на хората, за да се замислиш къде са душите им и какво има на тяхно място в гърдите им. Бездушието в този смисъл е синоним на безчовечност. Идолопоклонничеството към материалното, фокусът върху собственото благополучие, стремежът към обогатяване с цената на всичко живо и неживо, включително съграждани, сънародници, роднини и Родина, се възпитава вече поколения наред. Човечността включва преди всичко жертвоготовност – да забравиш за себе си и да насочиш вниманито си към другите, да жертваш себе си, а не тях. Нещо, което, в този простичък вид, без уговорки и опортюнизъм, не намира радушен прием в постулатите на съвременната приложна психология и стратегиите за личностно развитие. Хората днес се научиха, че ако нещо в света около тях ги притеснява, вместо да заемат активна обществена позиция и да я отстояват, по-добре да ходят на "уелнес" курсове и семинари за да научат как да бъдат в комфорт със себе си и най-вече със съвестта си, независимо от обстоятелствата. Човешките души, в които има все още чувствителност и непримиримост към неправда и несправедливост са подложени на геноцид в морала на новото време. Под думата "толерантност" се крие огромна доза апатия към случващото се около нас. Така се дава зелена улица на всичко нередно, но "лично удобно" в обществото ни. Вместо да бъде осъдено, то дори става обект на подражание и постепенно се превръща в норма, а оттам и в ценност. Факт е, че примера на политиците за материално облагодетелстване се следва масово от всички, но в различни индивидуални мащаби. Така няма кой да подири сметка за нищо. А ако някой ден, някой го направи, навярно ще бъде убит с камъни.

- Почти всекидневие у нас са побоите над лекари и медицински сестри, често е и насилието над учители. За дефицит на морал, на възпитание ли говори това или просто юмруците са единственото оръжие на духовната нищета срещу образоваността? Мразим ли лекарите, учителите, интелигентите?

- Насилието в случая, според мен, е проява на безсилие, безпомощност и безпътица. Примитивните животински средства говорят за пълна липса на съзнание. Но това не е просто дефицит на морал. По-скоро е липса на дух и ценности. Те са в същността на морала и нравствеността. Образованието само по себе си нищо не значи, ако не е свързано с възпитанието на личността. Някога е било начин за пробуждане и просвещение. А в наши дни то се е превърнало в самоцел, в средство за успяване. Затова смятам, че образованието и интелигентността не гарантират морала и нравствеността на притежателя им. В този смисъл образоваността и духовната нищета не са взаимно изключващи се понятия. Дори често едното върви заедно с другото.

А колкото до лекарите и учителите, струва ми се, че те масово вече не вярват в нищо и сякаш се борят само да се спасят. Логично е да не могат да дадат нищо нито на пациентите, нито на учениците си. И е нормално пациентите и учениците да не им вярват, и да нямат уважение към тях. Което значи, че в известна степен са и техен продукт. Разбира се има изключения, но като цяло ми изглежда, че упадъкът, разрухата и "нищетата" са взаимни. И двете страни изглеждат като изгубени в хаоса на всеобщия разпад, нямат основа под краката си и всички чакат държавата да им я даде. Никой не иска да поеме собствена отговорност и да каже - тук съм, ще падам и ще ставам, докато съм жив, но когато станем достатъчно много, и предадем щафетата на следващите, които ще възпитаме, един ден за нашите внуци ще изгрее слънце. Никой не се зарежда при мисълта за по-добро общо бъдеще. Всеки иска да му е добре, лично на него, тук и сега, веднага. Затова личната отговорност се изчерпва в решение за бягство По-ранимите бягат в себе си, останалите - в столицата или в чужбина. Бягаме във всички посоки, навсякъде, където, наготово, без да се борим, е по-благоприятно и ще ни е по-добре. Въпросът е защо не се борим, за да си го изградим, от нула, там където сме? Може би наистина е въпрос на дух и ценности.

- Лоша ли е здравната и образователната ни система? Защо?
- И едната и другата не са построени в името на общесвтеното съзидание. И в двете на специалистите се налага да мислят единствено за своето оцеляване. Но не е само това:

 В обучението и в изграждането на лекаря и на учетеля липсва възпитаването в чувство за мисия. А да си лекар или учител е мисия. Мисия за опазване, съхраняване и отглеждане на най-ценното богатство на една страна – хората. Едните трябва да се грижат за физическото здраве на индивида и социума, другите за устоите на личността и обществото. Но, за да възпиташ някого на нещо, трябва ти самият да си възпитан така. Същото се отнася и за тези, които създават законовата система – критериите им, отправната им точка и на кого служи тя.

- Какви са мечтите и надеждите Ви за следващите 365 дни и след това?

- По отношение на общесвтото ни, по принцип се надявам на чудо, на такова истинско Божие чудо. Което ще ни накара да спрем да търкаме скреч картите на лотарията. Чудо, което ще ни накара да започнем да създаваме блага, вместо да мислим какво да препродадем, с единствена цел печалба.

- Изкушавам се да Ви попитам какви са пожеланията Ви към българите, но се изкушавам и да Ви питам достатъчни ли са пожелания, за да станем по-добри?

- Не съм мислил... Пожеланията, сякаш, са нещо по принцип, т.е. въобще. Те са храна за надеждата, че ни предстои нещо по-добро. И в този смисъл са очаквания от съдбата – да ни проработи късметът, да дойде щастливият ни миг. Добротата, сама по себе си, също ми изглежда въобще – как се става добър човек, ей така – не мога да кажа. Може би по-смислено би било, да си възнамерим нещо под формата на пожелание и да преминем към неговото реализиране.

Колкото до пожеланието, малко ми е необичайно да отправям мащабни пожелания. Може би по-скоро нещо, което бих казал, не само на всички, но най-вече и на себе си: Ами да погледнем надолу към земята под краката си и да разберем, че това е нашата опора, да вдигнем очи към небето и да разберем, че това място е центърът на нашата Вселена, да погледнем встрани и да разберем, че не сме сами и ако забравим да мислим само за себе си, ще можем да бъдем заедно. За да започнем постепенно да създаваме живота, какъвто го искаме, тук където сме. Така ще бъдем полезни и на Европа, и на света.