Нуждаем се от ново Възраждане

Годината на европредседателството е моментът, когато политици и лекари да обсъдят посоката на развитие на българското здравеопазване, казва проф. Чавдар Славов

Снимка: 24 часа

- Проф. Славов, в началото на Новата 2018 г. какви са прогнозите Ви за бъдещето на здравната ни система?

- С удоволствие бих направил прогнози, но въпросът е до колко бих бил чут. Макар че в последно време има сякаш има някаква по-добра чуваемост. И все пак, не мога да кажа, че съм съвсем песимист. Преди всичко, бих искал да кажа нещо, което често пренебрегваме, дори го недооценяваме и го разбират само хора, които са имали възможността да ползват и здравните системи на други страни. Това е високата и бърза достъпност до медицинска помощ, до лекари специалисти. Това е характерно за нашата здравна система, когато става въпрос за плановите случаи. Няма да преувелича, ако кажа, че буквално от днес за утре пациент може да получи достъп до специалист, без проблем може да иде на преглед при доцент, при професор. Не винаги направленията са достатъчни, но не се чака с месеци, както е в повечето европейски страни. Освен това хората се научиха и да търсят второ, трето мнение на специалист, което у нас не е проблем, особено като се има предвид себестойността на медицинската услуга. От друго страна, това показва, че хората са информирани, ангажирани са за здравето си. С това обаче се изчерпва хубавото на здравната ни система.

- Какво е лошото?
- Големият проблем е, че у нас няма реформи в здравеопазването. Реформи не може да се правят на парче, а в последните години точно това се прави, при това - без да е съвсем ясен ефектът от тях. Реформите в здравеопазването се правят с национален консенсус, здравеопазването е надпартийно, то, заедно с образованието, са национален приоритет и не може да се робува на една или друга партия.

Когато говорим за новата година, надявам се, че в желанието си да се представим добре като домакини на Европредседателството, ще има повече чуваемост. И струва ми се, че именно това е моментът политици, неправителствени и съсловни организации, здравни и финансови експерти да седнат и да обмислят една визия и една стратегия за развитието на здравеопазването. Всички те трябва да се разберат какво точно, по какъв начин, с какви способи и за колко време - 5, 7, 10 или повече години, трябва да променят в българското здравеопазване. След това да излязат пред обществото и да представят аргументирано вижданията си. В съседна Турция има такава програма - стратегия за развитие на здравеопазването. С очите си съм виждал каква перфектна организация на спешната помощ имат. Такава стратегия има и съседна Румъния, както и добре организирана спешна помощ.

От друга страна, и хората трябва да са наясно, че в реформите има болезненост. Нещата не стават с магическа пръчка. Най-пресният пример е мораториумът върху новите молекули. Всички видяхме какви бяха последиците от тази идея. Да, необходим е контрол на разходването на обществените средства, но очевидно е, че това не беше правилният път. Защото не 500 или 1000 души, дори за един човек да дава надежда едно ново лекарство или терапия, никой няма право да му откаже лечение. Времето показа, че тази идея бе напълно излишно упражнение. От друга страна то бе и полезно за политиците, за да намерят най-доброто решение на проблема.

- Говорите за здравни стратегии у съседите. Няколко пъти се съобщаваше, че и България има такъв документ?

- Имаше период, в който участвах като експерт в управлението на здравеопазването - в кабинета на министър-председателя Пламен Орешарски, където бях зам.-министър. Тогава се прие Национална здравна стратегия до 2020 г. В нея по години бяха разписани реформите в различните области на здравеопазването. Този документ не беше написан само от онова правителство, той бе плод на работата на няколко поредни правителства, резултат от задълбочени анализи, сериозни прогнози. Тогава стратегията бе подкрепена в пленарна зала от всички парламентарно представени политически сили, дори от тогавашната опозиция в лицето на ГЕРБ. Документът бе единодушно гласуван от депутатите.

- Изпълнява ли се или поне части от нея?

- Не. След кабинета "Орешарски" тя е затворена страница. Между другото, тя бе съобразена с всички европейски тенденции и политики в здравеопазването. Например според нея през 2016 г. трябваше да влязат диагностично-свързаните групи (ДСГ). Премиерът Орешарски като финансит, бе намерил вариант да ги остойности и да покрие разходите, които скачат рязко през първата година на въвеждането им. По тази система - на ДСГ, работи цяла Западна Европа. А системата на клиничните пътеки е отживелица и не може да даде реална оценка на стойността на труда на медиците. И не само това. Но от края на 2014-начолото на 2015 г. се тръгна към основен и допълнителен пакет медицински услуги, малък пакет, голям пакет и в крайна сметка видяхме всички до къде се стигна.

- Май не сте оптимист?

- Не съм прекален оптимист, но не съм и песимист. Надявам се, че все още има морал у повечето лекари, има морал и у хората, които изработват здравните политики.

- Има ли достатъчно морал в обществото, у политиците, за да бъде направена по-дружелюбна здравната ни система?

- За да стане по-дружелюбна здравната политика, безспорно е необходим морал. Ние българите, обичаме да се сравняваме с някого, да цитираме някого, да даваме някого за пример. Аз ще дам за пример Американската урологична асоциация. Когато ставах нейн член през 90-те години, трябваше да представя 5 характеристики, 4 от които от действащи членове на асоциацията (тогава нямаше българи, та всички бяха чужденци) и един от ръководителите на звеното, в което работя - доц. Петков в Александровска болница. Т.нар. характеристики бяха по формат - на първо място трябваше да отговорят какви са моралните ми качества, на второ етичните, едва след това професионалните ми качества. Виждате, навсякъде преди всичко се залага на морала. Затова не спирам да се надявам, че моралът се таи някъде в душите и на политиците ни. А има и политици с морал, определено има.

- Заговорихме за морал, не стана ли почти всекидневие у нас да бият лекари и медицински сестри, учители? Това за дефицит на морал ли говори?

- Ох, това не е морал, това е първичност, една първосигналност, която витае у хората в последно време. Мисля, че на нея се дължи всичко това. Бият ги, защото вероятно системата им го позволява. Да, има закони, всички знаят, приета е поправка в Наказателния кодекс от няколко години, според която насилието над медицински служители по време на работа се криминализира. Има повдигнати обвинени, има дори наказания, макар много рядко, но очевидно всичко това не е достатъчно. Според мен проблемът има и друга страна. Ако трябва да бъдем откровени информацията, която идва от медиите, които тиражират непроверени и недоказани обвинения в престъпления на лекари, има вина. Това хвърля петно по тези хора, по цялото съсловие. Не казвам, че няма слаби или грешащи, но това е като във всички професии - има и добри, има и слаби и слава Богу, добрите са повече. Но целия този негативизъм и като добавим към него и първосигналността, ето го резултатът.

- Това ли са нещата, които отблъскват младите от професията?

- По-скоро бих казал, че въпреки всичко това, младите не се отказват от професията. Не, няма отлив от медицината. Учебните зали са пълни, студентите се интересуват от медицината, от новостите, питат, което говори за преодоляване на този рубикон на безвремието.

- Вие самият имате ли достатъчно млади колеги уролози?

- Аз не се оплаквам, имам млади колеги и в болниците, където съм методичен, и в Клиниката по урология и андрология в "Царица Йоанна-ИСУЛ", която завеждам отскоро имам двама млади колеги, на които разчитам и с които работим много добре. Повечето завършили медицина остават в България. Да, младите лекари са с много ниско възнаграждение. На този проблем гледам малко по-критично. До голяма степен това се дължи и на наредбата за следдипломно обучение. Имам предвид това, че се прие Наредба 1, а не се прие Наредба 34. Когато бях в Министерството на здравеопазването, подготвихме Наредба 34. Тя бе далеч по-ефективна, в нея предлагахме специализантите да получават по две минимални заплати. Да, те специализират, но и работят наравно с колегите си и трябва да бъде възнаграден трудът им. Докато Наредба 1 разрешава на специализиращите лекари да бъдат на щат, което автоматично натоварва болниците, но щатът е нисък - 500-600 лева. Две минимални заплати при всяко положение са повече пари и човек се чувства адекватно възнаграден. Затова тези млади колеги като вземат специалност, са по-склонни да напуснат болницата, дори страната.

- Смяната на датата 31 декември с 1 януари (независимо от годината) едва ли може да ни направи с магическа пръчка по-добри. И все пак, за какво са мечтите и надеждите Ви за следващите 365 дни и след това?

- И преди малко споменах, че се надявам политиците в годината на европредседателството да се отворят към мнението на общественици, експерти, заетите в системата и сериозно да се работи за истински реформи в системата.

- Когато човек е болен или има близък болен, търси човечност от здравната система, но когато не я ползва, сякаш мнозина забравят да са човечни към другите хора. Какво може да променим?

- Може би трябва да приемем философията на японците: "няма да направя това, което не искам да мен да ми направят" или "да направя нещо добро, което и на мен са направили". Но и тази философия опира до манталитет, генетика, възпитание. Въпреки всичко съм оптимист, че в българския ген има много добродетели, дай Боже те да възкръснат. Вярвам, че това ще стане. Но все пак, смятам, че ни е нужно едно ново Възраждане!