Михримах

Този път гост на литературната рубрика на clinica е д-р Хасан Ефраимов

Сега, към края на живота си по-ясно виждам камъка, а човешките лица отдавна избледняха. Странно е това. Камъкът не забравя, докато човек забравя всичко.

Не помня лицето на майка си.

От спомените за нея нея са ми останали само ръцете.

Едната миришеше на хляб.

Другата на овча вълна.

Понякога нощем затварям очи и се мъча да си спомня очите ѝ. Не успявам. Вместо тях виждам дланите, напукани от работа, как оправят косата ми. После всичко потъва в прах.

Някои хора помнят деня, в който са се родили за втори път.

Аз помня деня, в който умрях за пръв.

Бях момче.

Толкова малко, че още вярвах, че всяко тръгване приключва с връщане. Не знаех още, че има пътища без обратен завой.

Не помня и лицето на сюрюджията. Помня само, че конят му не се страхуваше от човешки плач. Навярно, защото го беше чувал толкова много пъти.

Пред сюрюджията вървеше един чауш. Зад него две заптиета държаха конете. Последен вървеше писарят с дебелия регистър под мишница.

Взеха ни призори.

Не помня кои точно бяха. Не помня и колко бяха. Помня само копитата. Винаги пристигат коне преди съдбата да слезе от седлото.

Майка ми плачеше.

Баща ми не.

Мъжете понякога плачат навътре. Техните сълзи не падат по земята, ала остават в костите.

Помня само, че никой не извика.

Кучетата лаеха.

Кокошките се разбягаха.

Жените прибраха децата, сякаш небето се беше смъкнало над селото.

Сюрюджю башъ слезе бавно от коня и изтупа праха от дрехата си. После погали животното по шията и поиска вода.

Майка ми му подаде паница с треперещи ръце.

Той пи спокойно, без да бърза. Тогава разбрах, че беше идвал и друг път по тези села.

Знаеше, че плачът няма да избяга.

Когато върна паницата, благодари.

Тихо. Както благодари човек, когато го нагостят.

После писарят разви една книга. Разтвори я внимателно, за да не се пречупи подвързията и попита баща ми за името.

После за годините ми.

След това записа нещо.

Толкова.

Един човешки живот се оказа достатъчно малък, за да се побере на един ред.

Майка ми падна на колене и хвана ръката на сюрюджю башъ.

Не помня какво му говореше.

Помня само, че той въздъхна и погледна към небето и после внимателно освободи ръката си.

Не я блъсна.

Не я удари.

Само каза:

– Майко... дръпни се.

Гласът му не беше груб, а по-скоро уморен. Като на човек, който е произнесъл едни и същи думи прекалено много пъти.

Докато ме качваха на коня, го видях да бръква под дрехата си.

Извади от пазвата си малко дървено конче. Усмихна му се. После го прибра и даде знак да тръгваме.

Когато ме качиха на коня, се обърнах.

Майка ми тичаше след нас, докато силите я напуснаха. После остана насред пътя. Отдалечаваше се все повече, докато накрая не се превърна в бяла точка.

Дълго си мислех, че това е снегът.

Едва след години разбрах, че е била забрадката ѝ. Последната бяла забрадка, която е носила през живота си. След това всички навярно са били само черни.

Носех малко пръст в затворената си шепа. Не знам защо я взех. Може би земята сама се бе хванала за мен, защото е знаела, че повече няма да се върна.

Стисках я толкова силно, че ноктите ми се впиха в дланта, a не усещах болка.

По-страшно ми се струваше да отворя ръката си.

Край първия хан едно заптие забеляза юмрука ми и се засмя.

Разтвори пръстите ми с върха на ятагана си.

Няколко прашинки паднаха на пътя и той ги притисна с върха на цървула си, сякаш не беше нищо повече от прах.

После продължи, без дори да се обърне.

Не знаеше какво беше убил.

А аз знаех.

От този ден престанах да нося пръст.

Започнах да нося камъни.

И цял живот се опитвах с тях да построя онова, което една стъпка беше пръснал за миг.

Не знам кой пръв каза, че съм сръчен.

Може да беше човекът, който ми даде първата брадва, или първият чук в ръката ми.

Може да беше и онзи, който ме видя как гледам дървото, преди да го ударя с теслата.

Не помня.

Помня само, че един ден ме отделиха от останалите аджеми олани . Взеха ятагана от ръцете ми и ме отведоха при строители.

Но не за награда. При османлиите никой не подаряваше бъдеще, ако не си го заслужиш сам.

Тогава още не знаех, че човек може да издига свят с ръцете си. Бях виждал само как хората го разрушават.

Първите месеци не разбирах почти нищо.

Думите летяха около мен като лястовици, криволичещи в небето. Едни говореха на турски. Други на гръцки. Трети ругаеха на език, който не познавах.

Аз мълчах. Мълчанието е най-добрият учител на чуждия език.

Започнах да разбирам думите не по звука, а по ръцете. Когато майсторът извикаше „камък", всички посягаха към камъка. Когато кажеше „вар", носеха вар. Когато извикаше „вода", кофите тръгваха сами.

Така научих езика.

Не от книгите.

А от мазолите.

После започнах да уча занаята.

Най-напред ме научиха да мъкна. След това да дялам. После да меря. И накрая да гледам.

Да гледам дълго.

Един стар майстор ме удряше през ръцете всеки път, когато посягах към длетото твърде рано.

Казваше:

„Камъкът вече знае какво иска да стане. Ти още не знаеш."

Тогава му се сърдех.

Днес знам, че не говореше за камъка.

Говореше за мен.

Годините минаваха.

Чуждите думи станаха мои.

Чуждите хора станаха мои братя.

Чуждият занаят стана моят живот.

Само едно остана чуждо.

Когато нощем останех сам, още сънувах език, на който вече не можех да се моля.