Три и седем

Този път гост на литературната рубрика на clinica е д-р Хасан Ефраимов

Дали часовникът се е заклел никога да не ме дари с друго време?

Преди да се събудя очите си отварям. Стаята е тъмна, ала не достатъчно, за да мога в себе си да се покрия. Има светлина, тавана мога и да видя.

Пак съм тук.

Всъщност не часовникът тиктака.

Тиктакам само аз.

Неподвижен в този миг лежа. Ако мръдна, мислите си ще разбудя.

Чакат своя час.

Три и седем.

През деня на книги се преструват, на снимки, на стари вещи, на дрехи, захвърлени на стол. Нощем маски свалят и до леглото ми застават.

Първата никога не говори. Тихо само в този миг присяда.

След нея идва втора.

Тя носи куфар.

В него няма дрехи.

Пълен е с години.

Вади ги една по една и на пода ги нарежда.

Детството.

Майка ми.

Баща ми.

Първата любов.

Първата смърт.

Всички са там, ала никой не казва нищо. Гледат ме така, сякаш вече съм един от тях.

Тогава чувам най-тихия шум на света.

Не е вятърът.

Не е хладилникът.

Не е кръвта, която в ушите ми бучи.

Животът...

И той изтича!

Не като река или като пясък. Не и като часовник.

Изтича като мастило от стара писалка. Толкова бавно, че не можеш да го видиш.

Само един ден осъзнаваш, че мастилото не е свършило.

То още пише.

Само че вече не за теб.

Поглеждам часовника.

Три и седем.

Затварям очи.

Когато ги отворя... пак е три и седем.

Защо нощта ми никога не свършва?

И всеки път ли отначало почва?