За колко болници стигат сестрите ни

Или защо частните клиники в България не искат да има медицински стандарт по Здравни грижи

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

Безспорно най-важната тема, която решението на ВАС отново поставя на дневен ред е една - за колко болници има медицински сестри у нас. Официален отговор досега на този въпрос властите не са дали под различни претексти, обикновено, че липсва обективен критерий, по който това да се оцени. И реално до приемането на стандарта по здравни грижи това беше точно така. С одобряването му от МЗ през есента на миналата година обаче, картината коренно се промени.

Критериите

В стандарта ясно са посочени правилата, по които да се оцени всяка една болница и отделенията в нея по различните специалности дали разполагат с нужния брой медицински специалисти според броя легла, които тя има. Така например минимумът сестри в интензивно отделение е една на две легла, в педиатрично една на 6, в хирургично една на 7, а максимумът легла на сестра според стандарта са 9, като броят на персонала трябва да е съобразен и с 24-часовия работен ден на болницата 7 дни в седмицата.

Реално, това означава, че при наличието на истинска многопрофилна болница средно на една сестра ще се падат 5-6 легла. Реално обаче броят е 4 пъти по-висок, за да се обезпечат всички смени. Това усредняване дава възможност да се пресметне лесно не само от колко сестри имаме нужда, но и за колко легла имаме кадри в момента.

Малко математика

Според официалните данни на НСИ за м.г. в страната ни има 316 болници с 54 674 легла, в които работят 17 983 медицински сестри. Ако приложим стандарта по здравни грижи, това означава, че наличните кадри в системата в момента могат да обслужват 22 хил. легла при по-рестриктивния вариант с една сестра на пет или 27 хил. легла при една сестра на 6. Ако вземем втория вариант, това значи, че в момента болниците ни разполагат с два пъти повече легла, отколкото системата може да понесе, така че да гарантира реално качество на медицинските грижи.

Аналогични са резултатите и ако обърнем уравнението. Тогава ще стане ясно, че при наличието на 54 хиляди легла и изискване за 1 сестра на 6 легла у нас са нужни 36 хиляди или почти 20 000 не достигат. Тези цифри автоматично дават отговори на три въпроса:

• Защо пациентите са недоволни от здравната система;
• Защо резултатите, които генерира здравната система са лоши;
• И накрая - защо болниците не искат да има правила, които да спазват.

По собственост

Цифрите показват още, че проблемът с дефицита на медицинските сестри не подминава нито един вид от лечебните заведения - от него страдат както публичните, така и частните болници.

Според данните на МЗ за 2025 г. в 60-те държавни (без психиатричните болници) и 118-те общински болници работят общо 17 313 професионалисти по здравни грижи. В това число обаче влизат и акушерки, рехабилитатори и лаборанти, които общо са около 30% от общия брой. Ако ги извадим, това означава, че в публичните болници през м.г. са работели около 12 хиляди сестри на 34 020 легла по данни на МЗ или при средно една сестра на 6 легла, не достигат още над 10 000 медицински специалисти.

По данни на НСИ през 2025 г. в частните болници е имало 16 402 легла, за които са нужни 11 хиляди сестри, наличните обаче се оказват близо 6 хиляди. Тоест, за частните клиники не достигат 5 хиляди медицински сестри.

Извън тези сметки остават психиатричните болници, за които не сме пресметнали броя легла, наличните сестри и дефицита. Трябва да направим и уговорката, че тези изводи са верни дотолкова, доколкото цифрите на МЗ и НСИ коректно отразяват действителността, например дали те отчитат всички договори, които медицинските специалисти са сключили с лечебните заведения.

По болници

Картината на дефицита на кадри не се различава съществено на ниво отделно лечебно заведение. Анализирали сме само някои от най-големите държавни многопрофилни болници (виж таблицата), тъй като за частните няма налични данни. Сметките са направени при обезпеченост средно с 5 легла на една сестра. Дори без да се изключват от числото на професионалистите по здравни грижи останалите специалисти - лаборанти, рехабилитатори и акушерки, обезпечеността с кадри пак е по-малка от нужното. Когато вземем предвид само медицинските сестри, тогава трябва да увеличим недостига за всяко лечебно заведение с още около 30%. А резултатите изглеждат така - на две от най-големите болници в страната "Св. Георги" и "Св. Марина" им трябват още по около 600 сестри, на "Пирогов" - около 200 и т.н. Картината ще бъде аналогична и за частните болници, което обяснява нежелението им да влезе в сила стандарта по здравни грижи. Саботажът му обаче означава, че лечебните заведения са склонни да толерират предоставянето на некачествени медиицнски грижи на пациентите си, вместо да признаят нуждата от реорганизация на здравната система.

Скритите резерви

Осигуреността с медицински сестри според стандарта не отчита реалната използваемост на леглата, която у нас е наполовина на оптималната. Това би могло да помогне на лечебните заведения лесно и бързо да ревизират дефицита на кадри, като намалят ненужните легла - тези, които реално не използват. Много болници разполагат с по-малък потенциал за подобни реформи, защото използваемостта им стига до здравословните 80%, а при някои специализирани клиники за рехабилитация дори над 90%. В повечето случаи обаче тя е около санитарния минимум от 50%, което дава възможност за намаляване на броя легла и оттам за минимизиране на кадровия дефицит. Важният въпрос тук е, защо болниците не желаят да направят тази оптимизация сами. Вторият проблем, за който ще разкажем в следващите дни, е кои от тях наистина си струва да се наричат болница. Само тези две промени биха могли да окажат не малко въздействие върху размера на кадровия дефицит сред медицинските сестри. Отделна тема е гратисният период на стандарта, който дава 10 години на лечебните заведения, за да приведат персонала си в пълно съответствие на изискванията. Въпреки това, болниците не го искат, което е ясен израз, че в основата им не стои интересът на пациентите и на качественото лечение, което трябва да им осигуряват, а нещо друго. Защо държавата толерира това и дали ще продължи да го прави е друг въпрос.