Пазителката на Портата

Този път гост на литературната рубрика на clinica е д-р Ваня Савова

- Как се познава защо се връщаме? Или не го разбираме.... никога.....

Ашер не отговори веднага. Вятърът донесе отдалеченото песнопение на жреците, а небето се оцвети в пурпурно и охра. Той затвори очи, сякаш търсеше думи в мястото между звука и тишината.

– Понякога го усещаме като неспокойство. Или като зов. Друг път идва в сънищата. Появява се в очите на човек, когото не помним, но познаваме. Или в нещо, което ни разплаква, без причина. Сякаш не ние избираме да разберем... а Пътят избира кога да ни позволи.

Ерим кимна едва забележимо.

– А ако никога не разберем?

– Тогава не е било нужно. Но... когато душата е готова, разпознаването идва. Понякога чрез болка. Друг път чрез любов. Най-често – и с двете.

Той замълча и се усмихна леко, като че на нещо, което си припомни.

– В Ханаан старейшините казваха, че душите не се връщат просто така. Всяка носи песен. Всяка има глас, който трябва да се върне към Хармонията. Затова понякога ни тегли към места, към хора, към знания, които не разбираме, но усещаме. Не защото са нови... а защото са наши.

– Песен? – прошепна Ерим.- Аз....чувствам една празнина, светла празнина, сякаш искам да прегърна нещо мое, но то не е за прегръщане, то е като въздуха, като онзи трептящ въздух над дюните...

Ашер се наведе леко напред, колкото да може да я види в профил. В очите ѝ нямаше тъга, но и нямаше покой. Само едно дълбоко, далечно търсене.

– Това е зовът, Ерим – каза тихо. – Истинският зов не идва с думи. И не с образи. А с празнината, която не иска да бъде запълнена, а разпозната.

Тя го погледна с изненада.

– Как се разпознава празнината?

– По тишината, която оставя след себе си. Не е липса, а памет. Понякога си спомняш неща, които никога не си преживявала в този живот. Но душата ги е съхранила. И когато се върнеш близо до тях, започва да вибрира. Като въздуха над дюните, нали така каза. Невидимо, но живо.

– А ако никога не стигна до него? До онова, което празнината иска да ми каже?

Ашер ѝ положи ръка на рамото – само за миг.

– Ще стигнеш. Защото вече си тръгнала. Песента ти вече звучи, дори да не я чуваш сега. И тя ще те води.

Ерим затвори очи.

И тогава го усети. Лек вятър, необичаен за вечерта. Беше сух, топъл – като дъх от друго място. Донесе аромат, който не принадлежеше на Египет. Мирис на мъх, на влага, на камък. На зеленина.

– Усети ли го? – попита Ашер, без да я поглежда.

– Да... – прошепна. – Но не знам какво беше.

– Ще разбереш. Когато тръгнеш натам.

– Къде?

Ашер се усмихна едва-едва, с онази усмивка, която крие знание, но не го налага.

– Където въздухът трепти като в сън... и където ще срещнеш себе си.

Ашер се надигна тежко и отиде до нишата.Бавно, почти ритуално извади торбата и се върна при Ерим.Развърза я и плъзна ръката си вътре.Погледът му се бе фокусирал върху лицето на Ерим, в очите ѝ, които по същия начин, стоически и изпитателно се взираха в неговите.Сякаш не бе важно какво има в торбата, а какво и казва дълбината на погледа му. Ашер не бързаше.За минута се гледаха без да трепнат.Бавно ръката му излезе от торбата.Стискаше някаква фигурка.Погледна я.Внимателно,като с милувка я почисти от праха и я подаде на Ерим.В малката ѝ ръка тя изглеждаше голяма.Беше фигурка на жена с красиво, спокойно лице и къдрици до раменене. Направиха ѝ впечатление големите ѝ гърди, стигащи до кръста.

- Коя е тя? В лицето прилича на Хатор от храма....

Ашер леко се усмихна и почти прошепна:

- Тя е . . .Ашура....

Ерим не отмести поглед от фигурката. Пръстите ѝ я държаха внимателно, с благоговение, което не идва от разума, а от онова място, където думите още не са създадени, но смислите вече живеят.

– Не съм чувала това име – каза тя, загледана в лицето на фигурката

Ашер кимна бавно.

– И няма да го чуеш в папирусите. Нито в песните на жреците. Това име не е за говорене. То е за помнене. Понякога една жена се ражда със сърце, което пази звук. Не знание. Не история. А чист, първичен звук. Той не може да бъде изговорен, само преживян. И когато дойде време... този звук отключва вратата. Към същността.

Ерим отново погледна фигурката. Големите ѝ гърди, спускащи се като пълноводни реки, не я смущаваха – напротив. Имаше сила в тях. Живот. Изобилие. Но и безвремие.

– А тя... била ли е истинска?

Ашер се замисли. После каза:

– Истинска е. Там, където истинското не зависи от материята. Тя е Пазителка. А Пазителките не умират. Те се прераждат. Когато дойде време.

Настъпи тишина. Слънцето се бе скрило. Само един лъч още докосваше върха на храма. Ерим седеше с фигурката в ръце, загубила представа за време, пространство, въпроси и отговори. Само усещане, приемане, разпознаване.

Скоро щеше да дойде сънят.

Ерим държеше фигурката в шепите си – толкова малка, а тежка, сякаш съдържаше цял свят в себе си.

Докосването ѝ беше като топлината на слънцето по изгрев – не изгаряща, а разтваряща.

Очите ѝ се спряха отново на гърдите на богинята – изобилни, стигащи до кръста. Те не бяха символ на плът, а на източника. Не на тялото, а на подхранващото, което е преди всяка форма.

– Ашура... Хатор... – прошепна тя. – Различни имена, едно и също начало...

Думите ѝ не бяха към Ашер или към Ашура. Бе към самата нея – онази вътрешна част, която бе усетила.

– Това е Тя... – промълви тя още веднъж, но вече без име. – Тя, която помни. Тя, която не се нуждае от храм, защото самата земя е храмът ѝ. Тя, която е разпъната между звездите и корените.

Ашер я наблюдаваше мълчаливо. . Той знаеше – не беше време за обяснения. Не и сега.

– Връзката е истинска – каза Ерим тихо. – Хатор... Ашура... Изида... ... Не са различни. Те са различни прозорци към една и съща светлина.

Очите ѝ се насълзиха, без да има тъга.

– Ние сме я разделили, светлината, нали? – попита тя, без да очаква отговор. – Нарекли сме я с различни имена, дали сме ѝ различни лица. Но Тя никога не се е делила. Ние сме се отдалечили. От Нея. От Себе си.

Почни унесена в съня, Ерим внезапно прошепна:

– Беше... – имаше една жена... ухаеше на мед и смокини... имаше златна гривна с очи – сини и черни, и винаги пееше, когато ме приспиваше...И всички казваха, че носи благословията. Че е като свещена. Но после... после дойдоха хора... и всичко... изгоря...

Сълза се стече по бузата ѝ.

Ашер я слушаше мълчаливо, после коленичи до нея. Погали леко ръката ѝ.

– Ти си била на четири – каза тихо той. – Малка, но не и сляпа. Децата виждат онова, което възрастните вече не могат. Тя беше там, Ерим. Ашура – не като богиня от легендите, а като жива жена, пазителка на знание, което никога не е било писано.

Тя носеше символите, пиеше водата с молитви, говореше със земята.

Тя беше...плодородие и живот.

– Защо тогава я забравих? – прошепна Ерим.

– Защото така работи паметта на душата. Забравя, за да може да избере отново. И да се върне не като дете, а като съзнание.

Той взе фигурката, обърна я леко и посочи нещо в основата ѝ – малък знак, почти заличен – символ, наподобяващ цвете осем венчелистчета.

– Това е знакът на Източника. Осмицата, безкраят, осмолъчевата звезда – символът на Ашура в Ханаан. Но същият знак го има и при Ищар. И при Инанна. И при Хатор. Това е знакът на Паметта. На онази, която не забравя.

– А Ашура... коя е тя наистина, Ашер?

– Ашура е не само богиня. Тя е споменът на цялото, което е било разполовено. Женският аспект на Бога, заглушен в името на реда.

Тя е Божественото Утешение, но и Божествената Мощ. Тя не се бори,а помни.

И в това е силата ѝ.

Ашер положи двете ѝ длани една върху друга, като между тях, в прегръдка, положи фигурката на Ашура.Целуна Ерим по челото и бащински каза

-Хайде, дете, заспивай! Утрото скоро ще ни поздрави.

В. Савова Вижте по-малко