Земята на мъглите

Този път гост на литературната рубрика на clinica е д-р Ваня Савова

Беловласият друид пое дълбоко въздух и се спря. Беше извървял криволичещата пътека с мъглата. Затопленото му тяло леко потръпна под хладната тежест на дрехата му.Подпря се на дървения си жезъл и вторачи поглед в дървената врата. Почука веднъж и влезе. Вътре цареше полумрак. Огнището кротко тлееше. Някъде там, в сумрака, седеше Луг, приведен над чашата си с топла билкова отвара. Бреан приседна встрани от стареца.Напрежението след последните събития търсеше отговори.

– Кой си ти, Луг? – попита Бреан, неочаквано остро.

Луг не помръдна. Пръстите му бавно описваха кръгове по ръба на дървената чаша.

– Питаш, защото искаш да спасиш Каел... или защото се страхуваш, че няма кой да го спаси?

– Питам, защото ти знаеш. Видял си нещо. Усещам го. – гласът на Бреан потрепери, но в него има решимост.

– Знам, защото помня – каза Луг тихо. – Не както помни умът. А както кръвта помни. Костите. Сенките на мъглата...

Бреан замълча. Луг хвърли наръч билки в огнището и жарта се събуди с лек пукот.Разнесе се странен аромат.

– Какво знаеш, Луг? – прошепна Бреан – Кажи ми!

Старецът вдигна очи. Невиждащият му погледът бе сякаш от друг свят – не тук и не сега.

– Знам, че тя се връща. Знам, че Каел носи в себе си нещо древно. И знам, че това, което го раздира... не е от този живот.

– Тя? – прошепна Бреан. – Ерим?

Луг кимна.

– Пазителката. Вратата. Началото и краят на кръга. Тя не просто идва,тя си спомня. А когато тя помни... светът започва да се събужда.

– А Каел? Защо страда така? Защо се отдалечава от нас?

– Защото никога не е бил изцяло тук. Защото той също помни, макар още да не знае какво. Той се разкъсва между това, което светът очаква от него и онова, което душата му му шепне. Има думи, които още не може да изрече. Но пещерата ги знае. Блатото ги знае.

– Какво трябва да направим?

Луг се усмихна тъжно.

– Нищо. Трябва той да избере. Да потъне. Или да се върне. Сам. Ние само чакаме. И вярваме.