Сатирата

Този път гост на литературната рубрика на clinica е д-р Хасан Ефраимов

Сатирата не е просто трудна. При нея писателят е като въжеиграч – отдолу площадът е пълен с хора, които или ще ръкопляскат, или ще хвърлят камъни по него.

Сатирата винаги живее на границата между смях и обида.

Ако е прекалено мека – става беззъба и никой не я помни.

Ако е прекалено остра – хората спират да виждат идеята и виждат само атаката.

Сатирата изисква да уцелиш точно порока, без да стреляш напосоки. Тя трябва да не звучи като лично отмъщение и най-вече е необходима интелигентност на читателя – защото половината от шегата е в неговата глава.

Писателят може да контролира текста, но не подлежи на контрол нивото на този, който го чете.

Едни разчитат идеята и се смеят. Други се разпознават и се дразнят. Тогава боли! Трети изобщо не разбират, че е сатира, и тръгват да спорят с нея като с новинарска статия.

Истинската сатира почти винаги дразни.

Ако никой не се е засегнал – вероятно съм написал хумор, не сатира.

Има един фин майсторлък, който отличава добрия сатирик от ядосания човек с клавиатура – самоиронията.

Когато читателят усети, че и ти си вътре в подигравката, не само „над" нея, острието реже по-чисто и по-малко кръв се вижда.

Сатирата е нож, който трябва да бръсне, не да коли. Щом хората реагират силно, значи ножът не е тъп.

В поста за границата никой не усети самоиронията и не я коментира. Разказвачът там е с дрисък, но това не направи впечатление на никой. Дори нямаше един-единствен коментар. Смисълът на поста бе да се види, какво се случва на границата – деца и болни чакат с часове, извършват се физиологични нужди, подобно животни в храсталаците, хората подивяват и започват да се бият.

Вместо това, всички се хванаха за това, че снимката не била реална. Това за тях бе най-важното нещо на света – да докажат, че са прави, изтървайки всичко останало.

И българинът продължава вътре в обществото да се дели на „наши" и „ваши". Няма никакво развитие.

Хасан никога няма да стане наш. Той винаги ще е чужд. Само Асен може да е наш.

Подобно общество няма как да успее – в една и съща лодка сме, но сме „наши" и „ваши" и всеки гребе в различна посока.

Когато сатирата идва от „чужд", същите думи минават през друг филтър – заплаха.

Тогава не слушаш какво се казва, а защо ти го казват. И отговорът често е – „за да ме принизи" или „за да ме нападне". Оттам идват защитата и зъбенето, и дори агресията.

В сатирата това се усилва още повече, защото тя по дефиниция „жили".

Ако читателят не те припознае като „свой", той няма да търси идеята, а ще търси обидата.

Сатирата не е само какво казваш, а от коя позиция го казваш.

Ако си отвън – звучи като хвърлен камък.

Отвътре може да звучи и като истина.

Жените по-често приемат художествената измислица като емоционален договор – не питат „вярно ли е", а „какво означава това". Те по-лесно влизат в символа, в метафората, в недоизказаното. Не защото са „по-интелигентни" по принцип, а защото социално са тренирани да четат нюанси – лица, тонове, скрити послания.

Мъжете, от друга страна, по-често подхождат към текста като към твърдение за реалността. Ако нещо звучи като нападка, провокация или подигравка, го приемат буквално и реагират защитно. Там идва това „зъбене" – не толкова към изкуството, а към усещането, че някой ги закача или разобличава.

Не става дума само за пол, а и за вътрешна сигурност.

Човек, който е стабилен в себе си – мъж или жена – може да чете измислица, да се смее, да се замисли и дори да се почувства засегнат, пак да остане спокоен.

Човек, който е напрегнат, несигурен или постоянно нащрек – ще вижда атака навсякъде, дори в приказка за магаре.

Художествената измислица е като огледало от криво стъкло.

Едни се забавляват на отражението.

Други се ядосват, че носът им изглежда по-голям.

Моето наблюдение вероятно идва от конкретна публика – на моята страница са предимно четящи хора и то в 90% жени. Балтията играе от години и сегашното положение е благодарение на огромен труд и чистка. Да, това отнема много време, но си заслужава. Може би жените са емоционално по-отворени, а мъжете по-дефанзивни.

Но ако се смени средата, например в живота, се вижда и обратното – мъже, които плуват в метафори като риби, и жени, които режат текста с бръснач и казват „това е глупост".

Винаги се опитвам да оставя две врати в текста – една за чувството и една за логиката. Кой през коя ще мине – вече не е моя грижа.

Едни четат художественото като покана за преживяване – влизат вътре, усещат, довършват го със собственото си въображение.

Други го четат като свидетелски показания – търсят дупки, противоречия, „дали е вярно". Ако не го намерят, започват да се дразнят.

Това „зъбене", което се вижда в пространството, често е реакция на нещо по-дълбоко:

• буквално мислене – човек няма навик да работи със символи и метафори;

• засегнато его – усеща, че текстът го описва или осмива;

• онлайн ефектът – в мрежата хората стават по-агресивни, защото няма реални последствия.

Жените, които са реагирали добре, вероятно са влезли в играта на текста.

Мъжете, които са реагирали агресивно, не са приели, че това е игра – за тях е било обвинение.

Щом предизвиква реакции писателят е направил нещо силно – натиснал е нерв.

Изкуството, което не дразни никого, обикновено и не остава.

Та... Затова никога не пиша политическа сатира – не защото не мога, а защото знам какво причинява, когато уцели.

С този език няма да бодна, а ще разрежа.

Политическата сатира не дразни отделен човек, тя активира племена. Там вече няма читатели, има „наши" и „ваши". Каквото и да напиша, едните ще го четат като истина, другите като обида. Смехът изчезва.

А ми се пише. Напоследък много.

Ако тръгна да го правя някога, няма да удрям едните или другите – аз се разбирам с всички и не се карам с никой. За удар плаче механизма – абсурда, езика, лицемерието. Така никой няма да е напълно вън от удара и никой няма да може да се скрие зад знаме.

Та... Трудна работа е сатирата