7 април не е само дата в календара

За мен 7 април не е просто дата в календара, а мигът, в който целият всекидневен труд, всички усилия, безсънни нощи придобиват смисъл. Това е денят, в който пулсът на призванието се усеща най-силно – в благодарния поглед на пациента, в обратната връзка, която ти казва: „Имаше смисъл".

За съжаление Каварна от години страда

от недостиг на кадри, а болничното легло не е просто мебел и болницата не е просто сграда. Те са празни черупки без хората. Необходими са лекари, медицински сестри, различни медицински специалисти. Лекари без сестри не могат, сестри без лекари - не могат, и най-високотехнологичната апаратура без квалифицирани и обучени кадри не може да работи или лекува, хората без оборудването не могат. Ние сме организъм, в който никой не може без другия.

Кризата с кадрите е системна и болезнена.

Вече над 15 години наблюдаваме как младите таланти биват изтласквани от малките общини. В момента общинските болници, за да могат да оцелеят, биха могли теоретично да назначат млад лекар, да сключат договор с него, да поемат обучението му. Но практически младият лекар трябва да специализира в областна или университетска болница, физически да е там няколко години, а в това време заплатата му да се плаща от общинската болница. Но младият лекар като завърши специализацията си, не е длъжен да се върне в общинската болница, тъй като в договора няма и не може да има такава обвързваща клауза. Системата на специализация сякаш е обърнала гръб на провинцията, а това принуждава младите лекари да търсят бъдещето си в големите центрове. Там те откриват „модерната медицина", устройват живота си и никога не се завръщат.

А модерната медицина изисква две неща

финансова стабилност и квалифицирани кадри. В големите болници всичко е на една ръка разстояние – консултанти от всякакви специалности, пълни шкафове с лекарства и консумативи, апаратура от последно поколение. Това е комфортът да лекуваш докрай. Тук, в малкия град, ние се борим не само с болестите, но и с липсата на ресурс, разчитайки единствено на волята си и на това да бъдем „всичко за пациента". Завъртаме се в административния парадокс в здравеопазването, а пациентът е заложника. Въз основа на Националната здравна карта Министерството на здравеопазването (МЗ) определя броя на специалистите и на леглата във всяка болница.

Периодично се съкращава капацитета

на общинските болници с мотив „ниска натовареност". Тук обаче възниква първото голямо противоречие: държавата/Касата не плаща за незаето легло. НЗОК финансира само реално извършена дейност. Административното намаляване на леглата оставя болниците беззащитни при епидемични вълни (като КОВИД-19 или сезонен грип). Когато местата не достигат, лечебното заведение не може да хоспитализира нуждаещите се, и съответно – не получава финансиране от Касата. Има лимит на дейността - дори болницата да има капацитет да лекува повече хора, НЗОК не плаща тези надлимитни дейности, защото договорът е обвързан с фиксиран брой легла. И тук идва другият парадокс: мисия срещу бюджет - в името на своя дълг и призвание лекарите често са принудени да приемат пациенти за сметка на болницата, превръщайки мисията си в чиста загуба за лечебното заведение.

Докато леглата в общинския сектор се свиват

по административен път от години насам, разкриват се нови частни болници. Но частният сектор рядко поема тежките и нерентабилни случаи. Единици са частните болници със спешни, инфекциозни или онкологични отделения – мнозинството работят предимно по „печеливши" клинични пътеки.
В малки общини като Каварна, където населението е застаряващо, има остра нужда от легла за вътрешни болести и неврология. Те обаче се пренасочват към областните центрове, което принуждава възрастните хора да пътуват, а в големите болници се създават листи на чакащите, които са идеална предпоставка за корупция. Системата на клиничните пътеки поставя лекаря в невъзможна ситуация.

Така изкуството на медицината и Хипократовата

клетва се изправят срещу администрацията и счетоводната книга. Излиза, че лекарят е длъжен да лекува, но според договора с Касата и ако пациентът има придружаващи заболявания извън този договор, те остават „невидими" за системата. Резултатът е видим за всички от години: пациентите, излизайки от болницата, често се чувстват неизлекувани, а в епикризите се вписват формални данни, за да се отговори на изискванията на Касата. Лекарят е принуден да избира между призванието си и административния абсурд.

Вместо да бъде партньор на лечебните заведения

Министерството (чрез РЗИ) се е превърнало в орган, който единствено изисква, контролира и глобява. А ние очакваме от нето методична помощ. Когато здравеопазването се управлява единствено като търговско дружество, статистиката се изкривява, а дейността се деформира в зависимост от паричните потоци. Потърпевшият в края на веригата от парадокси винаги е пациентът. Това е изкривяване на дейността е на базата на паричните потоци и въз основа на изискванията на търговското дружество.