Лошо е, че болниците се подчиняват на икономиката

- С какво се занимавате в Германия?

- Старши специалист съм в Отделение по Анестезиология и Интензивна медицина към болницата в Нойрупин. Това е 35 000-но градче, разположено на 60км северозападно от Берлин. В болницата се извършват операции в почти всички хирургични направления, с изключение на сърдечна и очна хирургия. Обема на оперативната дейност е около 11 000 операции на година. Имам и допълнителна квалификация Спешна медицина т.е. периодично давам дежурства и като спешен лекар. Региона, който обслужваме е с радиус 35км. Част съм от екип лекари, които по време на масови бедствия, аварии или събития с голям брой пострадали имат задача да организират медицинската помощ за възможно най-ефективно обслужване на засегнатите.

Ежедневни компромиси с професионалната, а понякога и човешката ми етика ме поставиха в ситуация, в която не намирах общ език със силните на деня

Преподавател съм и в Медицинският Институт на провинция Бранденбург, съучредител на който е и болницата, в която работя.

- Кога и защо заминахте да работите там?

- Първият ми работен ден в Германия беше на 15.01.2010 година. Скоро ще станат осем години откакто съм тук. Дойдох по две основни причини – неспособност да възприема, някои за мен порочни практики в българското здравеопазване към онази дата и желание за професионално развитие. От една страна ежедневни компромиси с професионалната, а понякога и човешката ми етика ме поставиха в ситуация, в която не намирах общ език със силните на деня там, където работех, което ме отведе в частна болница в Слънчев Бряг. Там пък, работейки с чужденци, които са свикнали да задават много въпроси и да очакват много от лекуващите ги лекари, стигнах до извода, че трябва да направя нещо за професионалното си развитие, ако не искам да изпадам в ситуация да отнемам на пациентите си правото на избор на една или друга анестезиологична техника само, защото нямам практическите умения или поради липсваща материална обезпеченост. В този момент ми предложиха да подам документи за работа в Германия, нещата се развиха доста бързо и след шест месеца започнах в Нойрупин.

- По-добра ли е здравната система в Германия, отколкото в България?

- В много направления, мисля че да. От организацията на спешната медицина в Германия може много да се научи. Личния ми досег не само като лекар, а и като пациент ми е показал, че и по отношение на профилактиката сме доста по-зле. Тук има скринингови програми за основните онкологични заболявания. И ангажимент на личните лекари е да съблюдават стриктно провеждането им. По отношение на рехабилитационните клиники и болници за долекуване, отново Германия е далеч напред. Ще ви дам прост пример: имахме пациент, българин, който след ужасяващ пътно-транспортен инцидент получи тежко увреждане на гръбначния мозък. След като овладяхме острото състояние, трябваше да бъде преведен в специализиран рехабилитационен център за долекуване. Оказа се, че в България такъв не съществува. При огромния брой ПТП-та в България, предполагам, че имаме достатъчно пациенти с такива проблеми. И какво се случва с тях?

Ако има нещо, което да компенсира сериозните разлики по отношение на финансова и материална обезпеченост между двете държави, то това е личния ангажимент на колегите в България и желанието им да бъдат полезни на пациентите си

Кампании, търсене на средства и който може да си го позволи, търси възможности за рехабилитация в чужбина. Това не ми се струва нормално. Да не говорим, че същия този пациент, за когото говорим лежа в немската болница повече от една година, защото в България така и не се намери, здравно заведение, което да го поеме. Разбираемо е, предвид на това, че за такива пациенти разходите са големи, а клинична пътека вероятно дори няма. 

Едно обаче е сигурно – по отношение на кадрите бих дал дори превес на България. Ако има нещо, което да компенсира сериозните разлики по отношение на финансова и материална обезпеченост между двете държави, то това е личния ангажимент на колегите в България и желанието им да бъдат полезни на пациентите си. Бих казал, че те правят и невъзможното, за да може пациентите им да получат максимално добро лечение.

- Кои са основните разлики?

- Естествено, че първата е във финансирането. Известен факт е, че България е може би страната с най-нисък относителен дял от бюджета, отделян за здравеопазване в ЕС. Като добавим към това и факта, че голям брой от здравноосигуряващите се в България плащат ниски вноски заради това, че се осигуряват на по-ниска заплата, от тази която реално получават, става ясно, че солидарен модел у нас трудно може да функционира.

На второ място немската система е доста по-гъвкава по отношение на професионалното развитие. Не е нужно да си в голям център, в голям град, за да работиш модерна медицина. Зачисляването за специализация става само с един разговор между кандидата и бъдещият му шеф, на младите колеги се дава възможност да участват пълноценно в дейността на отделението, където работят, и не е нужно да чакат с години за да получат достъп до най-съвременните методи за лечение или правото да извършват сложни интервенции. Съсловните организации работят заедно с една основна цел – добруването на пациентите, а не се опитват да налагат ограничителни линии, само защото ако другата специалност започне да извършва дейност, ще ни намалеят приходите. Давам пример – ехография на пациент с травма могат да извършват лекари от различни специалности – рентгенолози, хирурзи, ортопеди, анестезиолози, спешни медици и т.н. Важно е да могат да удостоверят, че имат нужната експертиза, а не от коя специалност са. Попитайте как стои въпросът в България. Аз лично останах доста изумен от отговора.

Не на последно място – липсата на последователност в действията на управляващите здравеопазването в България. Това е система, в която всяка промяна изисква време. Не може в рамките на един мандат да направиш радикални промени. Изисква се стратегия за развитие и ясна идея къде сме и къде искаме да бъдем след 10 години да речем. За целта обаче трябва воля да работим за благото на хората и да надмогнем дребните си политически различия. Нещо, което уви не се наблюдава в България. Сякаш политиците си дават сметка, че ако тръгнат да правят радикални промени, 

ще трябва да платят сериозна социална цена и затова предпочитат да не правят нищо.

Генерално в България за мен два процеса забавят прогреса на обществото. И това са корупцията и шуро-баджанащината

И това нищоправене тече вече десетилетия, а цената плащат всички.

Или ако трябва да обобщя – финансовата обезпеченост е сериозен фактор за всяка здравна система, но не всичко опира до пари.

- Какво е впечатлението ви от здравната система у нас след 8 години извън страната? Има ли промяна, в каква посока?

- За човек, който се прибира в България за по няколко седмици в годината рискувам да вляза в сферата на спекулациите с отговор на този въпрос. Опитвам се да следя новините, подържам контакт с доста колеги и все пак едно е да си вътре в нещата, друго е да гледаш от разстояние. Похвално е, че се инвестира в модерни методи на лечение и се изграждат центрове, отговорящи на най-високите изисквания в съвременната медицина. В същото време, като че ли се наблюдава все по-голямо разслоение на големи и малки, на частни и държавни, на модерни и остарели. Парите за здраве растат, броя на болниците също, а броя на пациентите и на изпълнителите – лекари и сестри намалява. Аз лично без да съм икономист не виждам логиката в тези процеси. Сигурен съм, че цялата система – от структурата до начина на финансиране изисква сериозно и последователно реформиране, а воля за такова като, че ли и до ден днешен никой не е декларирал.

- Кои са най-големите проблеми на системата ни?

- Основния проблем, който ще става все по-значим през следващите години, е кадровия. Обучението на кадрите е дълъг и сложен процес за да се очаква, че някой може да реши с магическа пръчка този ребус. Надбягването с тенденциите вече тече, затова всяко усилие в тази посока е от изключително значение за здравеопазването в България. По отношение на споменатите финансиране, техническа и материална обезпеченост и т.н. не мисля, че трябва да откриваме топлата вода. Има достатъчно много страни със сходен географски и демографски профил на нашия и по-добре функциониращо здравеопазване. Редно е да се направи анализ и да се вземат положителните примери. Особено важно обаче е да не тръгнем да побългаряваме работещи модели. И малко извън медицината. Генерално в България за мен два процеса забавят прогреса на обществото. И това са корупцията и шуро-баджанащината. Има ги и в здравеопазването, а колкото по-бързо се ограничат толкова по-добре.

В Германия ако попаднете като спешен лекар в ситуация, в която има риск за личното ви здраве законодателят е категоричен – не правиш нищо, докато личната безопасност не е гарантирана

- Каква е причината за тях? Само въпрос на липса на пари или на какво още?

- Парите винаги са фактор. Но не най-големия. Попитайте младите лекари, които напускат страната, защо го правят. Убеден съм, че при малка част от тях водещата причина са парите. Но за да се променят с години налагани порочни практики се изисква освен много воля и критична маса единомислещи, търсещи тази промяна. Когато се натрупа такава, нещата ще започнат да се случват. А има и вариант, в който в системата ще останат само хора, които си я харесват такава, каквато е и тогава въпросът се обезсмисля.

- Има ли насилие над медиците и в чужбина?

- Разбира се. Навсякъде по света има пияни, дрогирани, хора с психични заболявания или попаднали в тежък период от живота си. Важно е медиците да чувстват подкрепата на тази част от обществото, която претендира за „нормалност“ и да има законова база да се защити. Да речем в Германия ако попаднете като спешен лекар в ситуация, в която има риск за личното ви здраве законодателят е категоричен – не правиш нищо, докато личната безопасност не е гарантирана. И точно това се случва напрактика.

- На какво се дължи агресията у нас според вас?

- На агресията в обществото. Всеки път, когато се прибирам в България, си задавам въпроса, защо често в 

общуването между непознати хора, попаднали в напрегната ситуация, има някаква скрита заплаха.

Липсват възпитание, толерантност и уважение към авторитета на институциите. В Германия най-висок обществен престиж сред всички професии има медицината и то със значинелна преднина пред следващите я. Интересно ми е какви биха били резултатите от подобно запитване в България. Първосигнално е, когато си слаб и нямаш контрол върху ситуацията, а в такаво положение са пациентите и техните близки, да прибегнеш към най-първичните си инстинкти. Там някъде е и агресията. Но това е ролята на възпитанието – да не се държим като побеснели зверове, когато сме притиснати от обстоятелствата. Тук някъде е редно да се намеси и държавата. И когато извършител на подобно деяние доказано е бил адекватен към момента на агресията трябва да понесе цялата тежест на закона. А тя трябва наистина да е сериозна, за да се предотвратят рецидивите.

Фирми, разполагащи с огромен финансов ресурс, могат спокойно да теглят юздите на цели направления в медицината. А единствената пречка да не се случва това, е морала на лекарите

- Дефицитна стока ли е моралът в здравеопазването и медицината – в България, в света?

- Аз съм от лекарски род. Родители, дядовци, леля, съпруга – все медици. И знам, че за огромното мнозинство лекари моралът винаги е бил водещ. Твърдо съм убеден, че за да избереш медицината за професия, трябва да обичаш хората. Естествено че има и изключения, но това си е за тяхна сметка. Пациентите имат изострени сетива и никога не биха дали доверието си втори път на шарлатаните в нашата гилдия. Това, което за мен е смущаващо е подчиняването на медицината на икономиката. Какво имам предвид – в болниците, които работим, властта е в ръцете на мениджъри, които се водят основно от числа при вземане на решенията си. А това ми е малко прекалено. Там някъде се къса нишката между човечността и хуманността на професията, и търгашеството. Същото е с клиничните пътеки, избори на екипи и т.н. Уви, това са процеси съпровождали медицината от самото и възникване. Достатъчно е човек да прочете „Цитаделата“ на Кронин за да види колко е тънка границата от това да бъде полезен до това другите да са полезни на теб. Тревожен е и натискът от фармацевтичната индустрия. Фирми, разполагащи с огромен финансов ресурс, могат спокойно да теглят юздите на цели направления в медицината. А единствената пречка да не се случва това, е моралът на лекарите.

- Бихте ли се върнали в България, за да работите, защо?

- Надявам се. Преди да замина имах удоволствието да бъда за една година асистент. И това е нещо, което бих правил с удоволствие – обучение на тези, които идват след нас. А ако мога да правя това в България, ще се чувствам като човек изпълняващ обществения си дълг, защото никога не трябва да забравяме къде са корените ни.

- Смятате ли, че българските лекари са по-нещастни от колегите си в ЕС, защо?

- Не би трябвало. Най-малкото това е въпрос на личен избор. При отворения пазар на труда всеки има право да реши за себе си, кои са приоритетите му. И когато вземе решението си, място за неудовлетворение не трябва да има. Лично аз се възхищавам на колегите, които избират да останат в България и въпреки всички трудности не спират да се борят за пациентите си. Затова ми е болно всеки път когато видя поредния репортаж за насилие или материал, хвърлящ лековерно кал върху труда на колегите. Тези хора в моите очи са герои и заслужват само уважение. Тъжно е, че общество и държава не могат да го видят.

- Мислите ли, че тенденцията на емиграция на лекари и сестри от България ще спре?

- За момента не. Все още има достатъчно много фактори накланящи везните на колебаещите се в посока Терминал 2. Успех ще е, когато броят на напускащите от новозавършващите медици стане по-малък от тези които остават. 

Нужни са ни само надежда, че най-доброто предстои, вяра, че всяко усилие си заслужава и любов към това, което правим и към хората, които са около нас

- Какво смятате, че трябва да се промени и възможно ли е? А от кого зависи?

- На лекарите в България да бъдат създадени условия да работят като такива. Да не мислят за пътеки, направления, талони, а за последните проучвания, специализацията, която им предстои в поредната реномирана клиника, за удоволствието от добре свършената работа и за нетърпението да приложат наученото в полза на пациентите си. Зависи от всички нас. Банално е, но е и добре известно – „Не питай какво държавата е направила за теб…“. В тази връзка според мен е важно всеки от нас ежедневно да се бори с нещата, които смята, че може да промени. Да бъдеш добър в това, което правиш, да поставяш високо летвата на професионалните си стандарти, да следваш моралните принципи устояли на времето когато взимаш решения. А така по един или друг начин ще променяш и тези около себе си. Личния пример е най-важен, а малките натрупвания все някога ще доведат до по-мащабна промяна.

- Оптимист ли сте за бъдещето на страната ни? Защо?

- Оптимист съм. След всеки труден период идва такъв на подем. Да речем, че в момента набираме скорост за следващ скок. Нужни са ни само надежда, че най-доброто предстои, вяра, че всяко усилие си заслужава и любов към това, което правим и към хората, които са около нас.