Колегите ми тук се борят с вятърни мелници

- Д-р Вълкова, с какво се занимавате в Дания?

- Работя като старши специалист психиатър в клиника по психотерапия за афективни и непсихотични заболявания към психиатричния център Балеруп в Копенхаген. Завеждам подготовката и образованието на млади специалисти.

- Кога и защо заминахте да работите там?

- През 2011 г. Аз съм неспокойна, търсеща душа. Винаги се опитвам да науча и открия нещо ново. В България работих във Военно медицинска академия в София и мога да кажа, че това бяха ключово важни години по отношение на професионалното ми израстване, тъй като ми бе дадена привилегията да работя като част от мултидисцплинарен екип, да видя неща, които само една наистина огромна многопрофилна болница може са събере, както и да работя с топ специалисти в психиатрията и соматиката. Гледах, учих, работих. И тогава разбрах, че това не ми стига. Прииска ми се да лекувам психично болни, по начина описан в нашите учебници. Да третирам психичната болест като феномен с био-психо-социален модел. Да лекувам комплексно. Не само симптома, но и факторите допринесли за него, които поддържат болестта. Само скандинавските страни дават този шанс в Европа на безплатни начала.

- По-добра ли е здравната система в Дания, отколкото в България?

- По отношение на соматиката, не. Смятам, че нашите лекари, екпертизата и лечението , които те предлагат в България са много съвременни, адекватни и компетентни. Но спешната медицина е друга сага.

Общественото съзнание проявява признаци на мозъчна смърт по отношение на психичното здраве

Парамедицинската помощ в Дания бие всички рекорди. Медицински екип без лекар е на място след максимум 15 минути, а в Копенхаген – 20. При свръхспешност – например сърдечен арест, долита и хеликоптер.

По отношение на психиатрията Дания също е далече пред нас. Дори нямам идея дали някога ще я стигнем чисто организационно. Като качество на професионализма на психитрията има какво да се желае. Съвсем не скромно казано ние българите, има какво да им покажем, показваме го и те, защото са много умна нация, го усвояват. И искат да знаят още.

Чисто структурно датската система предлага силно развита амбулантна психиатрия, с фокус групи и мощна социална психиатрия. Това означава, че има помощ за дневните рутини, които за нормален човек изобщо не са проблем, но за психично болните за непредолимо препятствие. Диагностични единици за второ мнение и лечение на усложнени състояния - също. В Дания има високоспециализирани клиники за хора с аутизъм, с хиперкинетично разстройство. Лечението на зависимостите е задача на общината. Създадени са огромни защитени жилища за хора с тежки психични заболявания, с опция за обучение, съобразено с техните нужди. Звучи почти нереално, нали! Отне ми година и половина да схвана грандиозността и обхвата на грижата за психично болните. Но да не забравяме, че това се прави с пари. Дания е държавата, в която хората плащат около 35 процента данък. Аз, като топ специалист, плащам топ данък от 46-48 процента!

- Какво е впечатлението ви от здравната система у нас след почти 6 години извън страната?

- Впечатлена съм от развитието на соматичната медицина и достиженията на моите колеги в областта на хирургията, репродуктивното здраве, инвазивната кардиология. Психиатрията? Разплаках се, когато след толкова години стъпих в българско психитрично отделение. Бях забравила, работейки в лукс, за какво става дума. Стана ми мъчно за пациентите ни - зарязани, стигматизирани.

Не съм чула и дума от българските медии за развитие на психиатрията или иновациите в България. Сякаш, ако не говорим за психиатрията в България,то значи, няма грандиозен проблем. Общественото съзнание проявява признаци на мозъчна смърт по отношение на психичното здраве.

Но пък ми стана драго да видя, че все още има колеги, които се борят с вятърни мелници. Които въпреки хулите в медиите, личните нападки в социалните мрежи са в състояние да се издигнат над това и всеки ден да си вършат работата, както трябва. Знаете ли, че в Дания няма лична нападка над лекар. Когато се случи нещастие, смъртен случай на работното място или непредвиден инцидент, всеки подава личен сигнал, нарича се непредвидимо събитие, и се прави анализ. Събират се всички участници в случая, без пациента или роднини и всеки разказва гледната точка, без да се анализира. Какво се случи, как се случи, какви са факторите, допринесли за случая. Какво е могло да се направи по друг начин.
Персонален лов на вещици не съществува, както в България. Най-често чуваното изречение от моите колеги е - работих колкото можах според обучението и квалификацията ми, ако е трябвало повече, правителството е редно да ми осигури повишение на квалификацията. Лекарят е третиран като човек, не като бог. Никой не очаква невъзможното. Всеки уважава, че се стараеш, че се бориш. Спомням си първите месеци, когато дойдох в Дания и бях много болна с висока температура.

Лекарят е третиран като човек, не като бог. Никой не очаква невъзможното. Всеки уважава, че се стараеш, че се бориш

 Дойдох на дежурството ми в спешна психиатрия, защото знаех, че няма никой друг. След петия ми разговор с пациент, станах бавна, неконцентрирана, все повече запецвах с датския език. Видимо ми прилоша. Внезапно вратата се отвори, един от добре познатите и много агресивни пациенти влезе и ми закрещя: Защо не ме преглеждаш, не виждаш ли, че ми е много лошо. Казах му - лошо ми е човече. Доктор Фил, вярно ли си болна и с температура, попита ме той. Казах му - да. Изведнъж той притихна, погледна ме кротко и викна: „Отивай си в къщи. Ако помогнеш на мен сега, няма да помогнеш на останалите 100 пациента, защото ще си болна две седмици. Ти си човек, не си длъжна да страдаш, за да помогаш". Как ви звучи това!

- Каква е причината за драстичната разлика между двете системи според вас?

- Липсата на каквато и да била организация, единност и последователност на целите. Липсата на екипна мисъл. Демотивацията на персонала. Правителството позволява публичната екзекуция на лекарското съсловие и докато има зрелище с кръв, тълпата е доволна. Circus et panem!

Няма конструктивност. Хората не си задават въпроса какво, как и защо се случи, как да го предотвратим следващия път, а сочят с пръст и казват - той го направи, разпни го. Пари, разбира се, трябват, но проблемът е, че неморалното се определя често като незнание и безразличие, както и че има недоверие в моралните принципи. Ние някъде загубихме тази вяра в прехода и демокрацията, затова винаги съм й казвала „Криво разбраната българска демокрация/цивилизация".

- Има ли насилие над медиците в чужбина?

- Случва се, особено в психиатрията. Имаме добре организирана алармена система при нападение. Когато някой е нападнат, се активира индивидуална алрма ,която всеки носи и останалия персонал се втурва да деескалира конфликта. Добре тренирани са всички. Имаме курсове за подготовка поне веднъж годишно. Случват се и фатални инциденти. В последните 3 години загинаха 5 души при изпълнение на служебния дълг. След задълбочен анализ на ситуациите се направиха грандиозни промени в организацията на защитата на персонала, пациентите. Реконструира се психиатричната система, за да може да се даде гаранция, че подобни инциденти няма да се случат отново и да се гарантира сигурността на персонала. Сигурно ще ви прозвучи много странно, но първото, което те учат при обучението за служебна самозащита е - спаси себе си, ако ти си жив, можеш да помогнеш и на другите. Звучи странно нали, особено за България, където се очаква медицинският персонал да защитата всички с телата си, което и правят. Респект към моите български колеги! Когато разказвам тези неща на датските ми колеги, те ме гледат ужасено и питат, ама те защо работят още?

- На какво се дължи агресията у нас според вас?

Виждам морала всеки ден - да поставиш личните си интереси на заден план в защита на пациента си или обратното, дори да простиш, че си бил пребит

- Всяка агресия има една и съща генеза – безсилието, безпомощността, липсата на обратна връзка и граници. Хората стават агресивни, когато най-дълбокото им личностно ядро е застрашено или недоразвито и яростно се бори да защити интегритета ти. Ако няма кой да му каже, ей така не става човече, опитай по друг начин и да подкрепи думите с действия, то агресията ще се задълбочава. Не говоря, като те удярат по едната буза, да си обърнеш другата. Говоря за диалог. Говоря за превенция. Говоря за психотерапевтични интервенции още в училище. Говоря за събуждане на общественото чувство чрез съвместни, чисто човешки инициативи. Като доброволна работа за чуждото добро. Много научих за толерантността в Дания, но, когато човек прекрачва границите на чуждата свобода, тогава вече обществото се намесва и слага точка.

- Дефицитна стока ли е моралът в здравеопазването и медицината – в България, в света?

- Самият факт, че във въпроса, който ми задавате, моралът е орисан като стока, е много показателен. Нясно съм, че е метафорично, но това не променя факта, че в последните тридесет години третираме морала като артикул, поставен на тезгяха с красива опаковка и определена цена. И търгуваме с него, но на дребро.

Морал обаче има. Моралът се дефинира като поведението, което общността очаква от човек, да се грижи приоритетно за обществените интереси. Виждам морала всеки ден. Да поставиш личните си интереси на заден план в защита на пациента си или пациента да защити лекаря си. Да подтиснеш всичките си страхове и да се върнеш на работа, въпреки че си бил пребит и да простиш. Или да се върнеш, да родиш второто си дете при лекаря, при който умира първородното ти, но и да го кръстиш на него, както се случи в Норвегия. Да се зарадваш на смеха на пациента, въпреки, че ти се плаче от умора. Много български лекари работят Ad honores – безвъзмездно, заради честта.

- Бихте ли се върнали в България, за да работите, защо?

- Единствената причина, поради която мога да се върна, е носталгията. Спомням си първите две години как си налагах да остана, как всичко ми беше трудно, далечно, бях мъчително далечно от приятелите си, от семейството си. После някак си ми стана приятно да виждам непознати шофьори на автобуси да ми казват - добре дошла. Или пък работникът на улицата, светещ в тъмното в 7 часа сутринта и ухилен до уши да казва - добро утро, внимавай да не се изцапаш и хубав ден да имаш. И после ми направи впечатление как моя обезверен син започна да раздава храна на бездомници, а дъщеря ми започна да си позволява да мечтае за титли по плуване. И си казах - още една година, още една година. И после шефът ме пита - от казво имаш нужда Фил, и аз казвам - да си предам знанията си на младите. И тя казва, ами добре. И така годините минаха. Понякога си фантазирам и си мисля как ще се върна и ще приложа научено, и после виждам поредния разпнат на кръст новатор в медицината. И си казвам - не сега,по късно ...

- Смятате ли, че българските лекари са по-нещастни от колегите си в ЕС, защо?

- Българските лекари не са нещастни. Те са горди хора, упорити. Не са нещастни, защото нямат време да мислят за чувствата си. Те работят нон стоп, едни по чисто морални причини, други по чисто финанови, но е неоспорим факт, че българският лекар е много работлив и отговорен. Въпреки всичко. Докато прегори. Смъртността след българските лекари е много висока, но никой не си е направил труда да направи анализ и да вземе мерки. Огромен фокус има върху емиграцията на лекари, но никой не казва колко умират. Ще ми се да вярвам, че нашия Български лекарски съюз ще събере сили да се пребори и осигури, като част от съсловен договор, психологична помощ на колеги в криза и бърн аут.

Не вярвам емиграцията да спре, надявам се да съм лош пророк. Психологичският натиск върху лекаря тук е огромен, да не говорим и за финансовия момент

- Мислите ли, че тенденцията на емиграция на лекари и сестри от България ще спре?

- Не вярвам, надявам се да съм лош пророк. Психологичският натиск върху лекаря в България е огромен при практически липсваща съсловна защита и подкрепа, да не говорим и за финансовия момент. Виждам, че се появиха и медицински адвокати. Още по-голяма преса. Много лекари са изправени пред дилемата - чужбина или работа на 4 места. Работата на много места излага пациентите на риск, затова мнозина правят моралния избор да бъдат обвинение в егоизъм и предателство, отколкото да правят истински компромиси със съвестта си.

- Какво смятате, че трябва да се промени у нас и възможно ли е?

- Необходима е пълна реоранизация на здравната систмена. Да се приоритира здравна помощ. Да се даде шанс на новите норми. Защо да не развием една мощна парамедицина на системата на спешна помощ, тя работи в чужбина, защо не и тук. Защо само българинът смята, че температура се лекува единствено от лекар. Защо не се въведе реално триажиране, което дава шанс за живот на много хора, макар да има и своите недосатъци. Време е в България да се даде шанс на превенцията на психичното здраве. Знам - лесно за казване, трудно за правене. А от кого зависи? От обединените усилия на индивиди с общи цели - от мен, от вас, от пациентите ни.

- Оптимист ли сте за бъдещето на страната ни?

- Ще ми се да вярвам, но ми е трудно да поддържам оптимизма си.