Господ да се роди в нашите сърца

Рождество Христово е възстановената ни връзка с Бога, за християнина това е сърцето на нашата радост, казва Знеполският епископ Мелетий

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- За радост, в живота на всички хора в България, а и на целия свят, евангелското събитие и добре позната, макар и към него да се подхожда по различен начин. Едни виждат в тази дата семеен празник, други – традиция, а има и такива, за които той е ни повече, ни по-малко от няколко почивни дни. Всички обаче усещат тържествеността на Рождеството Христово. И както обикновено се случва в нашето съвремие, сянката на търговията е паднала и върху този ден. За християнина обаче това е сърцето на нашата радост, защото в този ден ние сме посетени от Господ Иисус Христос и дори не само посетени, но Той става един от нас. Бог става Човек. Духовното измерение на празника е, че ние се сродяваме с Бога. Човекът вече не е сам, а отново възвръща близостта си със своя Господ, Творец и Благодетел при това по един много достъпен начин – нашият Господ Иисус Христос стана Човек, за да е близо до нашите очи, до нашето осезание. Духовното измерение на този ден за човечеството е възстановената ни връзка с Бога.

- Какво да не забравяме, владико, и след празника, когато трапезата е вдигната, елхата е прибрана?

- Тук вече започва не толкова комфортното и лесно, вероятно дори не толкова приятното за слушане наставление, говорене. Ако ние в исторически план разделяме времето до Христа и след Христа, няма как да не кажем, че това по някакъв начин важи и в нашия личен план. Не би трябвало след празника да живеем така, както сме живели преди него. Би следвало да живеем като хора обогатени, посветени, облагодетелствани с Божието присъствие и близост, защото ако Бог е близо, то и аз ще живея по друг начин. Моите борби, надежди, желания, цели ще бъдат различни. Има една голяма надежда, че Господ може да преобрази нещо в душите ни по такъв начин, че Коледа да не е поредният повод за отпуска, срещи с роднини, пътуване до село или в чужбина, а да е повратна точка в личния ни живот. Битката на всеки християнин е не да пости определен период, а после да спре, а извървяната за празника подготовка да обърне нещо в него и той да навлезе в обновен и по-близък до Бога начин на живот, на друго битие, имащо отношение към околните и нашите ближни. Всичко, с което се занимаваме, да бъде пронизано с нов начин на живот.

- Означава ли това, че постът не е само ограничаване от определени храни, но и да изоставим езическите вярвания, лошите навици, да променим отношението си към околните?

- Всички ние трябва да сме много предпазливи в оценките си и съжденията си спрямо нашите ближни, спрямо околните. От позицията на духовността, на църковността може да се каже, че не е достатъчно, че си спрял месото, виното, млечните храни, че спазваш определен хранителен режим. Това не е всичко. Знам обаче, че за някои хора това начало е много важно и то не бива да бъде презирано и пренебрегвано. Просто, трябва да се спомене, че това хубаво начало не е краят на нашия път, което значи, че хранителният пост е добро начало, но не е целта. Тя е и опит да намалим всички проявления на злото в нас – стесняване на нашия егоизъм и нашето его. Това е постене от нелюбов, както казва един руски свещеник от дореволюционна Русия. Доколкото човек се самонаблюдава и открива в себе си, че носи зло и мрак, с които не е склонен да се примири и живее, чак тогава може да се обясни, че постът не е само хранителен режим, а преди всичко опит за отрезвяване, събуждане и поставяне на граници на егоизма и злото в нашите сърца и умове. Всичко това изиска интроспекция, самовглеждане. Ако постът бъде правилно преживян, е и опит малко да останем сами със себе си. Част от битката по време на него е да се освободим от много шум, от социалните медии, постоянните ни контакти, телевизията и другите медии, от този неестествено напрегнат стил на живот за човека. Постът може да е момент, в който той да се отдели именно от толкова шумните и излишни за него неща поне в този период. Това е времето, в което човек може да се отдаде на тишина и атмосфера, в която да остане със себе си и да види кой е всъщност, какво иска, какво го потиска, от какво не е доволен от самия себе си.

- Кои най-остри дефицити бихте откроил у нас в обществен и духовен план? Какво не ни достига, за да кажем, че сме вярващи, ме сме Христови, но не само по Свето Кръщение, а и по убеждение сме с Христос?

- Би било претенциозно да говоря за всички хора, за народа. Мисля, че със сигурност много неща ни липсват – и в индивидуален план, и като общност. Прави ми впечатление и ми се струва, че заслужава по-голямо внимание и отговорност, тази наша характерна българска самодостатъчност, изолираност, невъзможност да създаване и задържаме общност. Това е сериозен проблем и в семействата, кооперацията, в която живеем, в работния колектив. Той се мултиплицира и на по-високи и отговорни места – държава, институции и прочие. Сякаш наблюдаваме слепота за нуждите на другия. Оставаме сами в собственото си живеене, тревоги, не сме склонни да се огледаме и ослушаме, не сме склонни да направим нещо заедно. Това е нашата самодостатъчност, за която трябва да се говори и изтъква като проблем, за да могат да се търсят някакви начини за частично, а защо не и излекуване въобще от нея.

- Имате ли рецепта за преодоляване на тези дефицити, на тази самодостатъчност, в която сме изпаднали? Може би общуването в енорията, в енорийския живот помагат – там, където всички сме заедно през Чашата?

- Не ми е известно в България да има много такъв живот. Трудно е. Тук-там някъде го има и това е утешително. Като цяло обаче, в църковен план ние трудно преодоляваме тази своя самота – самотничество, егоизъм. Съвсем не искам да демонизирам нашият български случай, но като проблем го има. Колкото до рецептите, то е първо да осъзнаеш, че има проблем, че нещо не функционира така, както трябва и има нужда от честно и почтено обсъждане на ситуацията без самооправдание. Едва след това можем да видим какви са корените на този проблем. На нас, като християни, четейки Евангелието, Библията и отците на Църквата ясно е, че пречка за нашите добри взаимоотношения с другия човек е нещо, свързано, коренящо се както в него, така и в нас. Това е свързано с претенцията ни, с гордоста ни, с чувството ни за правилност, желанието ни за пълен комфорт, ревността- цял комплекс от недобри неща, зли, лоши, дефектни, които трябва да бъдат видяни във всеки поотделно и всеки за себе си, или в колектива да се направи опит тези слабости, възпрепятстващи общността да бъдат възпрени.

- Къде тук е ролята на духовника, на свещеника, на християните – братя и сестри в Христа в енорията?

- Ролята на свещенството или свещеникът, ако е само един, в дадена енория, е ключово. Ние вярваме, че Църквата функционира на йерархичен принцип, който обаче не е властови, а по-скоро е принцип на отговорности. Първенствуващяит в общността е първенствуващ по отговорност, а не по упражняване на някаква деспотична власт. В този смисъл свещеникът и храмовото духовенство носят голяма отговорност за това, как да приласкаят хората, които влизат в храма, как да намерят това място не просто като здание за личната си молитва, а място на среща и общ живот с други християни, със себеподобни по дух. Това означава, че свещеникът не е просто изпълнител на определени тайнства и човек, упълномощен от институцията Църква, да извършва и изпълнява някакъв богослужебен ред, а преди всичко да е баща в общността в семейство и пастир на едно малко стадо. Оттук следва очакването свещеникът да носи грижа, да първенствува във воденето, да задава посока и послания, които особено в сложни и трудни моменти да може да прояснява какво е християнското гледище по дадена ситуация. Братята и сестрите – миряни в общността също живеят така, че да създават разбирането и у случайно влязлия в храма и на този, който е останал, че това е едно тяло на Господа, едно семейство. Несъществените за нас различия независимо дали са партийни, светогледни, геополитически, вкусови, естетически – тези неща остават на прага на храма. Вътре в него и в живеенето заедно на енориашите не бива да има напрежението на това, че някой иска да доминира или да убеди друг в своята правота, която не се отнася до същината, по която сме се събрали. За съжаление, понякога се срещат и такива неща, които са несъществени за вярващия човек. В крайна сметка, аз трябва да видя, кое е обединяващото между моя брят или моята сестра, между близките в това малко общото, кое е общото и върху него да градя и да го пазя.

- Десетилетия в България няма никакви ограничения за изповядване на вярата. Хората заявяват своята верова изповедност, казват, че са православни християни, а някак си сякаш по нещо у нас остава езическо. Как можем да се преборим с този дефект, има ли надежда наистина да сме Христови?

- Надежда има. Виждаме толкова много народи по земята, които са приели Христос, приели са Истината и са изоставили заблудите си. Това са народи, общности, хора. Виждаме в САЩ, в Южна Америка, Африка там, където православието и християнството въобще нямат историческо предимство, не е от много време там, за да се наложи институцонално и чрез колективната традиция. Там обаче има хора, виждащи живота си именно в Православната Църква и православното общение с Бога. Те изоставят и променят своите привички независимо дали са културно – традиционно унаследени, езически, но успяват да преодолеят и надвият на това наследство, което носят със себе си. Защо тогава българинът да не може?! Разбира се, че и той може! Вероятно не само в нашата, но и в други страни има езическо подпочвие. Там се справят, но и БПЦ се справя с това. В последните години на социализма, 70-те и 80-те, свързани с Людмила Живкова, езичеството определено беше притоплено. През 90-те години имаше отваряне към всякакви „духовности". И към това се добави фактът, че българинът безкритично прегръща всяка възможна „духовност" считайки, че сама по себе си тя е добра и чиста, доведе до състояние на хаос, в който някой се присеща за нестинари, друг възхлвалява почитта към Петър Дънов или Ванга. Има такива причудливи за мен феномени, които се изповядват от хора, обикновено много придирчиви интелектуално, които биха паднали трудно в клопката на някакви наивности и лекомислия. Оказва се обаче, че те носят едно много простовато суеверие, склонни са да слушат много примитивни форми на „духовност" и да им се доверяват. Аз вярвам, че това може бъде преодоляно и то по пътя на просветата. Разбира се, човек може да избере и от нещата, за които говоря, но той трябва да е запознат преди да направи своя избор. Много от нашите сънародници нямат знание и достъп, скъсани са връзките с миналото, отчуждени са от нашата автентична православна традиция. Отговорност за това, може би, имат не само обикновените хора, но и всеки един свещенослужител. В крайна сметка има една много изтъняла връзка с нашето православие и на това място се появяват всякакви езически и псевдодуховности. Аз не мисля, че те имат дълбоки корени. Надявам се, че ги нямат, че са някак си плитки и са на насъщната нужда за решаване на даден проблем на човека сега. Затова и той посяга към тези странности. Дано Бог да просвети всеки от нас и нещата да дойдат по местата си през едно духовно образование, за което толкова много се говори. Много е нуждо да се даде достъп на учениците до знание да религиите, за Православието като знание, а не като насилствена практика, защото всеки човек решава и приема. И съвсем различно е, когато си информиран, и като зряла личност правиш своите избори.

- От 206-2027 г. вече ще бъде по-ангажирано застъпен предметът „Религия" в училищата – нещо, за което Църквата след много години успя да се пребори. Ще имаме ли тогава едно ново начало по отношение на духовността?

- Да, много се надявам. Това е и целта на БПЦ, както и на много групи и институции, припознаващи необходимостта от религиозно образование – конфесионално и неконфесионално, в българското училище. На младия човек не бива да бъде спестен този важен аспект от реалността. Независимо, дали ние искаме или не, религиозност има. Религията далеч не е прибрана в семейния, в частния сектор на живота. Тя има публични прояви, различни форми – и чрез медиите, и чрез други източници човек се сблъсква постоянно с религиозни възгледи, с духовности. Няма нужда да си заравяме главата в пясъка и да казваме, че ние сме светска държава със светско образование и обществото. Ние сме такива и очевидно други не можем да стане. Това обаче не означава, че човек не може да разсъждава и да няма ориентация в една толкова важна сфера, каквато е духовната, религиозната.

- Вие сте ректор на Софийската духовна семинария. От няколко години се забелязва едно значително по-високо ниво на обучението, на качествата на младите хора, които се дипломират. Споделят ли те какво ги е насочило точно към Църквата и защо искат да учат точно в семинарията?

- Ние разговаряме с учениците за мотивацията още, когато те кандидатстват при нас. В Софийската духовна семинария има и събеседване, в което един от централните въпроси е: Кое те кара да искат да учиш тук? Не бива да се прекалява с очакванията, че един млад човек в тийнейджърска възраст е наясно напълно със себе си. Вижда се обаче, че има деца, в които постепенно узрява убедеността да посветят живота си на Бога, да искат да са близо до Него и до Неговата Църква, до Неговия народ, и да служат било като свещеници, певци или нещо повече, като отдали се изцяло на Христа, като монаси. Такива млади хора при нас има. Има и деца, които не могат да формулират толкова силна и ясна визия за бъдещето си, но са щастливи в Църквата. Те виждат, че църковния, християнския живот не им онема, а им дава много и в личен, и в чисто културно-социален план. Много е интересно, когато за пет години виждащ една добра метаморфоза на един човек, който е мъничък, неориентиран, дошъл е в семинарията, защото му харесва да е в центъра на София, или защото обича история и древни езици, или близките му са църковни хора, а за времето на обучение развива вярата си, отношението си към Църквата и своето място в нея.

- Ваше Високопреосвещенство, какво бихте пожелал на читателите на сайта clinica за Рождество Христово?

- От сърце пожелавам и на редакционния екип, и на читателите на clinica много радост и утеха от Господа, вдъхновение за истински духовен празник, в който са посрещнат Рождество Христово. Господ да се роди в нашите сърца, в нашия личен опит и живот, а ние да Го задържим в нас!