Другарката Златанова

Този път гост в литературната рубрика на clinica e писателят проф. Златимир Коларов

Срещнах я в Billa – превита на две, изпита, със същата руса коса и сини очи. Учителката ми по музика, другарката Златанова. Поздравих я, попитах я как е – отдавна не бе идвала на преглед.

- О, Златко – подпря се с ръка на коляното и ме погледна отдолу нагоре. – Все така – и ми показа изкривената си от артрозата ръка. – Трудно свиря. Слушам музика, но не е същото. Пианото ми съвсем се разстрои...

- Защо не потърсите акордьор? – попитах.

- Как да ти кажа... – загледа се настрани. Разбрах. – А и няма смисъл вече – погледна ме в очите.

Помогнах й с акордьора. Той си тръгна. Вдигнах капака на пианото и с един пръст засвирих Котешкия марш. Пръстът ми се спъваше по клавишите като непохватно дете по стръмен склон.

- Ако не беше станал лекар, щеше да станеш чудесен музикант – погледна ме тя със сините си очи.

Милата – искаше да ми благодари. И двамата знаехме, че от всяко дърво свирка не става – в буквалния смисъл.

Тръгнах си. Тя ме изпрати до вратата. От хола прозвуча нежен, тих като въздишка звук – и пианото ми благодареше за акордьора.