Когато имаш само ангела-хранител

За клошарите и самотните хора фелдшерът и социален работник Мариана Божанова е всичко, за което могат да се заловят и изплуват

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Родена е на 20 януари 1968 година в София. През 1991 г. е завършила полувисшия преди години Колеж за медицински кадри във Враца. Веднага след дипломирането си постъпва на работа в Клиниката по неврология на УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ". Вече 34 години не е променяла работното си място и както твърди, да се мести от болница в болница е от нещата, които никак не й са присърце. Мариана Божилова е и с бакалавърска степен за специалисти по здравни грижи и две магистратури – по социални дейности и здравен мениджмънт.

Изборът на професията

„Никога не съм мислила, че мога да работя нещо друго, което не е свързано с медицината. Изглежда ми е в гените", казва Мариана Божинова. Майка й била детска медицинска сестра и това определило изборът на професията. Нещо повече, дори не искала да е лекар, а да бъде точно сестра. Приели я обаче в специалността „Фелдшер". Когато започнала работа в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ" в началото на 90-те години, много свободни места в България все още нямало. Все пак, оказало се, че има едно за сестра, а разпоредбите били такива, че фелдшер може да работи тази професия, но обратно – не. Така Мариана започнала своята кариера там преди три десетилетия. Упорита и нахъсена да научава нови и нови неща, тя не останала да тъпче на едно място. Затова впоследствие взела бакалавърска, а сетне и магистърка степен по здравни грижи. Завършила с магистратура и „Социални дейности", както и „Здравен мениджмънт".

Радости и трудности

Както казват колегите на Мариана, тя е изключително отговорен и съвестен човек. Но има едно нещо, което никога не е правила в работата си и не желае да прави – да слага инжекция на дете. „Не мога да гледам сълзи в детските очи. Не мога да си представя как ще убода нежната кожа на ръчичката, как ще слушам плача му. Колегите обаче ме разбират и не ме принуждават да правя нещо, към което имам непоносимост", признава своята малка слабост Мариана. Тя обаче бледнее пред нещата, които тя поема основно в работата с един особен тип пациенти. Това са бездомници, самотни хора и пострадали при злополуки без лични документи. Да намериш на такива лица близките, да съдействаш да им бъде издадена карта, да разговаряш с тях и да търсиш начин да влезеш въобще в контакт, защото повечето не желаят да говорят, а има и такива в афазия след инсулт, е повече от геройство. За тях Божанова се оказва единственото същество, което имат, нещо като ангел – хранител в човешки образ. Тази роля тя изпълнява вече петнадесет години, освен като фелдшер, и като социален работник в болницата. Срещите и случаите с несретниците за нея са не формалност и рутинност, а работа, която върши с душа и сърце. Не е броила на колко човека е помогнала, не помни и имената им, но не забравя нито един от тях, как е докаран в болницата, как е търсила място за настаняването му след изписване, как е събирала дрехи и с колегите са купували храна, за да има на първо време препитание, когато остане извън болницата. Някак си, както казва, от самосебе си се случило така, че организирала събирането на непотребни дрехи за несретници без близки и клошари, лекувани тук.

Случаи за сюжети

Действително, всеки един от тях може да послужи за разказ, а някои и за заснемане на филм. Един от тях Мариана Божанова определя като чудо, като Великденска приказка. Случило се преди няколко години. Точно по време на Великия пост докарали възрастен мъж в тежко състояние. Не бил бездомник, живеел сам в апартамента си без близки. „Оказа се, че има деца, но в друг град, вече със свои семейства. С тях не поддържаше контакти, а и те не го търсеха от близо две десетилетия. Лоши отношения, отчуждаване. Започнах да ги издирвам, намерих ги. По телефона категорично ми отказаха да дойдат и видят баща си в болницата, а той нямаше нищо, дори санитарни принадлежности. Купих му, каквото беше необходимо", разказва Мариана. След няколко дни отново поговорила с децата на пациента по телефона. Този път им заговорила за предстоящото Възкресение Христово, за жеста и дара на прошката. „От тяхна страна отново нямаше добра реакция. В Страстната седмица обаче те бяха тези, които ме потърсиха. Казаха, че ще дойдат да видят баща си. Дойдоха. Срещата беше покъртителна. Оставих ги да си простят и да се помирят. После те отидоха до апартамента на татко си да изчистят и да му напазаруват. После мъжът ми разказа, че като млад е правил много грешки, пренебрегвал е семейството си. Когато го изписвахме, децата му го взеха с кола. За мен това беше истински Великденски подарък", разказва развълнувано Мариана Божанова. Върнали се на самия Великден да я почерпят с козунак и яйца и да й благодарят, че им е помогнала да превъзмогнат себе си.

А сега накъде?

Този въпрос я измъчва всеки път, когато изписват от болницата бездомник. „Тези хора няма къде да отидат. Случвало се е да стоят месеци наред при нас, докато им намеря място в дом за временно настаняване или се освободи място в болниците за долекуване в Ботунец и Бухово край София", разказва социалният работник Мариана. Там, в тези две общински лечебни заведения, приемат клошари, хора без близки, измръзнали, с ампутирани крайници и дори психичноболни. Местата обаче са ограничени, а мизерията е отчайваща. Независимо от нея, такива лица имат поне подслон над главите си, топла супа и медицинска грижа. „Най-тежко е, когато трябва да го изведем навън. Докарват ги с мръсни дрехи, които изхвърляме. Обличаме ги с такива, каквито сме събрали помежду си – палта, якета, панталони, обувки. Колеги, а и пациенти вече носят, каквото им е останало непотребно точно за такива клетници", казва Мариана. И си спомня затрогващия случай, когато за един такъв бездомник при изписването дежурният лекар съблякъл пуловера си и му го облякъл. После й споделил, че това бил любимия му пуловер. „Ако човекът има дом, но живее в крайна мизерия, му купуваме храна, закарваме го с такси, даваме му по някой и друг лев, да се оправи поне на първо време", казва още социалният работник. Всичко това става с пожертвувания от персонала на болницата. Мариана недоумява, как десетилетия наред няма държавни и общински хосписи, които да поемат такива хора.

Пътешественик по душа

Колкото и да е заета садмицата й, Божанова се старае, ако не е дежурна, да се измъкне през уикенда със своя приятел извън София. С колежки пък имат създадена традиция вече няколко години да отиват първо сами на море, а после с мъжете и семействата си. „Човек трябва да има и време за себе си, да се зареди", смее се Мариана. Въпреки натоварените графици, пак с приятелки от болницата или с човека до нея поемат на пътешествие из България. Когато е възможно, пътуват и в чужбина. Тази година дори е организирала тийм билдинг за екипа на Клиниката по нервни болести в края на ноември. А когато време вече не позволява, идва времето на театрите и концертите.