Варел кафа

Този път гост на литературната рубрика на clinica е д-р Хасан Ефраимов

Всичко започна, когато вуйчо си купи магаре от пазара в Шейтанджък. Ние, дечурлигата, го посрещнахме до очуканата табела на селото, където играехме на жмичка, партизани и хитлеристи. Едните охраняваха мандрата, а останалите бастисваха кашкавала в нея, ей така, както още си е малко неузрял. След това, аз повече узрял кашкавал не вкусих, но това е друга тема. Навярно, защото и след приключване на войната партизаните в тази страна останаха толкова много и бяха го задигнали.

Аз първи изтичах при дядо, за да му съобщя новината за магарето. Още тогава си бях малко бързак във всичко.

– Хм... – изрече дядо след първоначалното си учудване, дърпайки от наргилето – Значи, купил си е магаре, викаш, а?

– Да, дядо.

Изобщо, дядо винаги си дърпаше от наргилето. Ей, тъй... Стане нещо, а той дърпа от наргилето. Нищо не става, ама той, пак си дърпа от наргилето.

– Че той, самият си е малко магаре – изрече, обаче той, по адрес на сина си накрая и се захили неудържимо.

Дълго се хили той, а аз през това време се чудех, как така може човек да си е и малко магаре. Мислех си дори за варианта, човек да е не малко, а много магаре. Че то, тогаз...

– Ми... туй магаре... – изрече дядо в промеждутъка докато се хилеше.

– Има ей такава глава, дядо – продължих да го осведомявам – Като варел.

– Хм... Като варел, викаш!

– Да, дядо.

– Значи... Варел кафа, а?

Тогава все още не знаех, че варел кафата е най-разпространеното нещо на света, но заслугата за термина не е моя, а на дядо. Сега вече знам, че варелените глави са най-разпространеното нещо в нашия свят.

– Ми... туй магаре... Варел кафата... – продължи да се хили дядо – Мъжко ли е, женско ли е?

– Това не знам, но сякаш, имаше пет крака, дядо – побързах да го осведомя.

– Е, как пет крака, бе моето момче?

– Ми, така, как?

– Ти, сякаш, май, ще станеш по-бозук и от мен!

– И дядо...

– Какво?

– Сякаш, средният му крак беше най-дълъг и сякаш...

– Какво?

– Размахваше крака си и поздравяваше всички наред.

– Бе, мамито... То, туй магаре...

– Какво, дядо?

– Че то, ще опъне цялото село, тогаз – изцепи се той накрая и отново се закиска неудържимо.

Ся, по принцип... Всеки, който си купува магаре го прави за да опъва каруцата, ама чак пък магарето да вземе да опъне цяло село. Не ми се вярваше да е чак пък толкоз силно! Но, аз от дядо се научих да бъда така завъртян. Казваш едно, а имащият акъл в главата друго проумява. Нямащият акъл се чуди, какви глупости такива приказваш. Изричаше нещо дядо навремето, а кадъните си криеха лицата в яшмаците от срам. Изричаше друго, а тогава, вече всичко живо наоколо този път почваше да се черви. Ми, такъв си беше, а уж бе свят човек и кадъните от цялата околия идваха да му се прекланят.

Както и да е!

Приказката за Варел кафа тръгна и основна заслуга за това имах и аз. После изтичах при вуйчо и подробно го осведомих, какво е казал дядо. Вуйчо нищо не рече, а само дълго клати глава и цъка с език, но на другия ден, когато мина с Варел кафа тържествено през селото, всички пукнаха от яд. Никой не бе виждал подобно едро магаре, на всичкото отгоре с пет крака, а и продължаващо да размахва петия крак и да поздравява всички наред.

– Варел кафа... – осведомявах всички подробно аз.

Другият ми вуйчо много завидя на брат си.

– Няма пари да се избръсне, а... – изрече и следващата седмица отиде на неделния пазар в Шейтанджък и си купи катър.

Навярно, повечето от вас и на идея си нямат, какво е катър, затова ще поясня. Това е кръстоска между жребец и магаре. Ама, не се хилете така, моля ви се. На доста жребци се е случвало да опрат до услугите на някоя и друга магарица в този живот. Така че... нищо ново под слънцето. Макар че... Много по-чест е обратният вариант – когато на някое истинско магаре му се удаде шанс да оплоди красива кобила. Това е толкова чрезвичайно за нашия свят!

Веднага изтичах при дядо и го осведомих подробно за всичко, след като зърнах катъра отново до очуканата табела на селото.

– Той самият си е малко катър, ама, нейсе... – закиска се отново дядо, дърпайки от наргилето. Този път се задави с дима на махорката, заредена в къркорещия ибрик, докато се хилеше и после, дълго време кашляше и се смееше едновременно, клатейки се неистово седнал по турски на миндера.

След катъра, както се полага, вуйчовците и комшиите съвсем се разсърдиха един на друг. Вече не ставаше дума само за животно, а за чест, за мъжко достойнство и селска слава.

Третият вуйчо, най-буйният от всички, не се задоволи с дреболия. Отиде чак до пазара в Одрин и се върна с камила. Камила! Селото замлъкна. Никой не беше виждал такова чудо на живо – дълга шия, две гърбици, а очите ѝ гледаха сякаш през тебе, чак до небето.

– Това вече не е животно, а ходещ миндер! – отсече дядо и дръпна от наргилето. – Само му тури възглавници и готово.

После, разбира се, завистта пак разцъфна. Един комшия, дето все се перчеше, че бил най-силен, реши да надмине всички. Купи си бик. Едър, черен, с рога като сърпове. Влачеше го из селото и все викаше:

– Ей, моят бик ще оплоди половината Балкан!

Дядо само се захили и изрече:

– То, верно, и из селото има доста за заполождане, ама... да не вземе да оплоди и теб самия, тогава що ще правим?

И смехът отново заля миндера.

Но най-големият удар дойде от ходжата. Да, ходжата! Той нямаше да позволи да бъде изместен от простосмъртните. Върна се от панаира в Шумен с паун – пъстър, разперва опашка и хвърля искри на слънцето. Селото за миг забрави камилата, бика, та дори и петкракото магаре. Всички ахнаха.

– Видите ли – рече ходжата тържествено – Моят паун е като райска птица. Знак свише!

А дядо пак си дръпна от наргилето и промълви:

– Райска птица, викаш... Ама, и ти си си малко паун! Пък, ако вземе да седи на клозета ти, да не се окаже адска работа?

След пауна на ходжата всички се чудеха: „Край, по-голямо чудо няма накъде." Да, ама не! Нашето село никога не признаваше граници.

Берберинът, дето открай време си нямаше приказка с ходжата, отиде на пристанището във Варна и се върна с цял... слон. Да, слон! Огромен, с уши като черги и хобот, който стигаше чак до тавана на хамбара. Селото изпадна в потрес. Децата запищяха, християнките се кръстеха, ханъмите смъкнаха яшмака, досущ под носа, а старците само мълчаха и се чудеха дали не е дошъл краят на света.

– Ха! – рече дядо. – То, на туй... Хоботът му е по-дълъг и от петия крак на магарето, бе... Бе, мамито...

Не мина и месец – друг мераклия доведе мечка от Родопите. Мечка жива, вързана за синджир, дето все танцуваше, щом ѝ засвирят на гъдулка. Селото избухна в смях и ужас едновременно.

– Ей, момчета! – провикна се дядо през облак дим. – Ако продължавате тъй, накрая ще докарате и...

Но най-голямото наддаване тепърва предстоеше. Един от най-мълчаливите комшии, дето досега нищо не казваше, изчезна за три седмици. Всички мислеха, че се е гътнал. А той се върна... с цирк! Цирк цял – палатка, акробати, маймуни, дресирани кучета. Разпъна го на мегдана и обяви:

– От днес селото няма да е село, а столица на чудесата!

И тогава дядо, старият философ, въздъхна тежко, остави наргилето и рече:

– Ех, моето момче... Хората вече не гледат нивата, а само кой по-високо ще скочи. Ама да знаеш – който се засилва да скача най-високо, най-болезнено пада.

След цирка вече всички бяха убедени, че по-голямо чудо няма как да се роди в селото. Да, ама не! Човешката завист е като троскота – където падне, пуска корен.

Един млад мераклия, върнал се от казармата, вместо магаре или бик, се изтъпанчи с Москвич. Колата блестеше като нова лъжица, макар да пуфтеше и да вдигаше пушилка като парен локомотив. Селото ахна.

– Това вече не тегли каруца, а тегли погледи! – ухили се дядо и дръпна от наргилето.

После... Дядо се помина и аз си помислих, че най-накрая е дошъл и краят на надпреварите.

Ала радостта не трая дълго. Друг се прибра от гурбет в Либия и докара цял Мерцедес. Цялото село излезе да го види – колата сякаш беше дошла от бъдещето, със седалки като трон и радио, дето свири без грамофон.

– Ей, ей, – не се сдържах тогава аз – Ако това е магаре, то е царското магаре на султана!

Но най-големият шок дойде, когато един авджия отиде чак в София и се върна със... самолет! Малък, разбира се – „Антонче" – ама все пак самолет! Паркира го на ливадата край селото. Децата пищяха от радост, жените се чудеха как се дои, а старците гледаха и се кръстеха, сякаш гледаха второ пришествие.

– Ей, моето момче, – щеше да се изсмее дядо, ако все още беше жив – С туй чудо не само ще изпревариш комшиите, ами и облаците ще надбягаш!

И когато всички мислеха, че по-далече няма накъде, един амуджа от нашето село докара... хеликоптер. Кацна директно на мегдана, перките завъртяха, прах се вдигна, кокошките се пръснаха, а бабите си грабнаха шамиите и яшмаците, за да не литнат след перките.

– Ей, хора, ей! – викнах тогава с гласа на дядо през грохота, ала вече никой не ме чуваше. – Това вече не е състезание! Това е надбягване със самия Господ!

Когато хеликоптерът избръмча над мегдана и селото потъна в прах и страх... Тогава, изведнъж зърнах отново дядо. За първи път го видях сериозен, приседнал на миндера. Очите му не се смееха, нито устата му търсеше нова шега.

– Моето момче... – рече тихо той – Видя ли какво стана, ся? Някога хората се надскачаха кой ще има по-едро магаре, после катър, после камила... А сега вече и небето не им стига.

Той посочи към облаците, през които хеликоптерът се губеше.

– Ще дойде ден, когато ще искат да купят и звездите. Но запомни – човек, дето гледа само нагоре, забравя да стъпва на земята. А който забрави земята си... губи всичко.

Дядо дръпна последно от наргилето, издиша дима и сякаш заедно с него издиша и мъдростта си. После замълча, а селото пак заживя със своите магарета, катъри, камили, бикове, пауни, коли и самолети.

Но аз вече знаех – Варел кафа беше началото, а дядовата дума – краят. И в смеха, и в лудостта, и в завистта на хората, винаги ще стои онзи простичък урок – който иска да надскочи всички, накрая...