Донорството е борба с времето

Представяте ли си какво е да видите човек, в чиито гърди бие сърцето на ваш близък, аз настръхвам при тази мисъл, казва д-р Валентин Маринчев

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

- Д-р Маринчев, от колко време сте координатор по донорство?

- Занимавам се с донорство от 2006 г., а специално с органното донорство от 2010 г.

- Как взехте решение да започнете тази дейност?

- Винаги тази част на медицината много ме е интересувала и тъй като имам удоволствието да работя с проф. Вилиян Платиканов, който е един от водещите специалисти в областта на трансплантациите, продължих да се развивам в тази сфера.

- За тези 7 години колко донорски систуации сте имали?

- Мисля, че са около 40 донорските ситуации, като може би в две трети от случаите, сме успели да ги реализираме, защото сме получили съгласие от близките на починалите.

- Във всяка една ситуация кое беше най-трудното за вас?

- По принцип най-трудното винаги е разговорът с близките, защото е изключително натоварващо психически да съобщиш на хората, че техният син, дъщеря, баща или майка е починал. Те виждат на мониторите, че той има сърдечна дейност, че диша, а ти трябва да убедиш тези хора, че близкият им вече го няма. Това е най-неприятното и натоваращо в тази ситуация, защото останалата част е медицина, но в малко по-друго измерение. Обикновено финализирането на една донорска ситуация отнема 48 часа и ние поддържаме контакт с близките непрекъснато.

Д-р Валентин Маринчев

- Имате ли възможност в тези 48 часа изобщо да спите, да се приберете у дома?

- Много е различно, зависи от състоянието на донора, защото доказването на мозъчната смърт е само началото. След това, ако имаме съгласие от страна на близките, нашата задача е да поддържаме това тяло в максимално добра кондиция, за да може органите, които ще бъдат присадени, да вършат работа на реципиента. Това е много индивидуално, защото понякога донорите са много нестабилни, изискват повече грижи и внимание. Докато друг път нещата се случват много по-лесно.

- Какво казвате на близките, за да ги убедите, че този човек наистина е починал?

- Това, което казваме е само истината и нищо друго освен нея. За да стигнем до този разговор, ние сме направили преглед и изследвания, специално при нас в „Св. Марина" във Варна, това е мозъчна ангиография, която категорично доказва липсата на мозъчен кръвоток, а няма ли кръвоснабдяване на мозъка, той е загинал. Настъпила ли е мозъчна смърт, за съжаление има и смърт на индивида. Всяка болница, която е донорска база, разполага с комисия, назначена със заповед на изпълнителните директори, и това са хората, които се събират, разглеждат всички налични изследвания и на базата на тях обявяват, че съответният пациент е с мозъчна смърт. След като това е доказано, следва разговор с близките и съответно експлантацията и трансплантацията на органите.

- Защо, след като е настъпила мозъчната смърт в организма на човек продължава да има кръвообръщение и той да изглежда като жив?

- Всичко това е благодарение на апаратурата и медикаментите, които се използват в интензивните отделения. Дишането се осъществява посредством респиратори, които поддържат дихателната функция, сърдечната функция се поддържа с медикаменти в повечето случаи и обикновено това създава впечателнието у близките, че пациентът е жив. Но дефакто ние поддържаме изкуствено едно тяло, а личността я няма. Винаги, когато разговарям с близките на пациентите, им обяснявам, че това, което виждат е резултат на усилията на апарата и медикаментите, а човекът вече го няма. Обикновено хората задават въпроса – ако ние откажем, какво ще направите. Тогава им обяснявам, че във всеки един момент, дори докато говорим, може да спре сърцето, въпреки всичките ни услия да запазим донора, и затова трябва да бързаме. Донорството е борба с времето – никой не може да каже колко време ще успее да поддържа тялото на починалия човек, въпреки всички усилия, които полагаме.

- Казахте, че при две трети от случаите сте получили положителен отговор, при останалите една трета какви са били причините за откази?

- Признавам си, че аз никога не питам близките защо отказват. Това е изключително деликатна тема, оставяш време на хората да размислят и то е кратко – половин или един час, след като си съобщил новината и чакаш този човек да вземе някакво решение. Лично аз смятам, че не е коректно да питаш защо са отказали.

- Броят на донорите у нас малък ли е на фона на потенциалните ситуации, които може да имаме в страната?

- Лично моето мнение е, че е малък. В големите университетски болници се мисли целенасочено за пациенти с мозъчна смърт, докато в малките болници нещата седят по различен начин. Колегите си вършат прекрасно работата, но са толкова натоварени, че не им остава време да мислят за пациент, че може да бъде донор. Макар че сме имали и такива случаи. Например, колегите от Силистра се свързаха с нас и доказахме мозчъната смърт, но това е един случай за толкова години. Мисля, че това се дължи на факта, че колегите в по-малките болнции са много натоварени, излишно е да коментираме ситуацията в здравеопазвнаето.

- Какво още ни липсва, за да стигнем една Испания, която знаем, че е лидер в донорските ситуации и трансплантациите?

- На първо място мисля, че ролята на медиите трябва да бъде много по-голяма и за донорство трябва да се говори непрекъснато. Хората трябва да слушат, че това е нещо нормално и се е случило например на съседа. Тоест – това не е хипотетична ситуация, а всеки може да изпадне в нея. Така че хората трябва да приемат донорството като нещо нормално, като право и възможност. Най-важното за мен е да се говори за това, за да знаят всички за донорството, както знаят, че ще се повиши минималната пенсия или заплата, например.

- Хората, които са получили трансплантация търсят ли след това близките на донорите?

- Моят опит показва, че пациентът, който е получил органа, успява по някакъв начин дори да се свърже с близките на донора. Много пъти блзиките ме питат - ще знаем ли на кого ще бъдат дадени органите. Аз им обяснявам, че няма как да им кажа. Темата е много деликатна, защото трябва да се избегнат всички възможности за някави користни подбуди за донорството, но хората, които искат да се отблагодарят, намират начин и го правят. Представяте ли си какво е да видите човек, в чиито гърди бие сърцето на ваш близък. Самият аз настръхвам при тази мисъл.