От любопитството до неврохирургията

Д-р Емануил Найденов остана в България заради предизвикателството да лекува тук

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

Човек, който обича предизвикателствата и не се страхува да задава неудобни въпроси, включително и на себе си. Така може да се опише най-телеграфно д-р Емануил Найденов. Точно тези две негови качества са и причината, поради която той е блестящ млад неврохирург и новатор не къде да е, а точно в България.

Изборът да се посвети на медицината в неговия случай не е продиктуван от семейната традиция, тъй като никой в рода му не е бил лекар. За сметка на това интересът му към света и хората е огромен. Още като дете започнал да си задава „вечните" въпроси, които ни съпътстват през целия ни живот – кой съм аз, какво правя тук, какъв е смисълът. Учителите му казвали, че с това любопитство ще има или само двойки, или само шестици. Той пък решил, че биологията може да му даде най-надеждните отговори. „Усетих, че смисълът на живота се крие в човешкото тяло, в неговата инфраструктура, а еманацията на това беше медицината", казва той. Така търсенето на отговорите съвсем естествено го отвело през 1998 г. до Медицинския университет в София.

Първоначално се насочил към ендокринологията. „Причината беше, че тази специалност се занимава с функционирането на клетките и органите и реших, че ще ми даде отговорите, които търся, но в последствие установих, че периферните устройства са нищо без това, което ги обединява и превъзхожда", обяснява той. Затова решил да потърси отговорите в неврологията и дори започнал работа в клиниката в „Александровска болница". Четирите години точно там му дали не само безценен опит, но се оказали решаващи и за окончателното определяне на професионалното му поприще. „Тогава установих, че досегът на пациента с неврохирурга дава най-видими резултати за здравето му след това", споделя той. Стиковайки намерението си да избере тази специалност и с другите около него, той решил да се посвети на неврохирургията и през 2010 г. успешно взел специалност.

Въпреки че вече шеста година работи като неврохирург в една от водещите държавни болници - „Св. Ив. Рилски" в София, все още не е намерил всички отговори, които търси. „В течение на времето установих, че нещо ми е убягнало - програмният продукт, по който ние действаме в тази нервна система, а това е психиката. Тя дава същността на нашето щастие, нещастие или възприятие за живота", признава той. За съжаление обаче науката все още не знае много за тази част от нашия живот. „Как функционират висшите корови функции засега е в сферата на хипотезите и догадки, психиката, която тръсим, която ни екзалтира, не е дори локализирана от медицината, теологията също се опитва, но не съм убеден, че в момента има ясен път, по който това да стане", смята д-р Найденов. Самият той започнал да мисли, че е добре да надгради обучението си и с психиатрия, но решил, че вече е късно, а и трудно. „Вземането на втора специалност у нас е доста проблематично, нормативната уредба не позволява това да става в облекчен вид и бих помолил тези проблеми да се решат", казва той. Освен това не може да си представи да работи нещо различно от неврохирургията, която му е дала безкрайно много. „Аз съм човек, който има щастието да работи това, което иска. Неврохирургията ме научи на спокойствие и разсъдливост в критични ситуации. Също така разви емпатията в мен, а тя ми помага в общуването с хора и извън работата, прави ме по-социален, отколкото бях преди", споделя той. Неврохирургията и медицината все пак му дават възможност да открие и част от отговорите на важните за всеки човек въпроси.

„Неврохирургията дава възможност като всяка медицинска специалност да отсееш важните неща в живота. Не мисля, че има лекар, който да не се радва на живота, такъв, какъвто го има, осъзнавайки колко крехък е той, както и че всеки момент ни е подарен", казва той. И добавя: „Отговорът, който търся и имам е, че съм щастлив и това ми спестява въпросса защо съществувам". Разбира се със специалност като неговата не можеш да игнорираш и мисълта за смъртта. „В тази професия смъртта е често срещана, но Слава Богу аз не я виждам често", признава той. Все пак смята, че тя седи близо до всеки от нас, „зад лявото ни рамо" и не може да свикне с моментите, когато все пак се сблъсква с нея. Убеден е, че човек също има думата в това кога ще напусне този свят. „За съжаление, каквото и да направи лекаря и медицината, ако хората са решили да си отидат, нищо не става, както и обратното. Ако имат воля за живот, а са със сложен проблем, остават", казва д-р Найденов. Трудно му е да каже и кои са най-страшните диагнози за мозъка ни. „Има случаи, когато си отиваш за броени месеци, но има състояния на кома, които могат да продължат десетки години. Понякога в напълно съхранен мозък като структура няма никой, съществува само тялото", обяснява неврохирургът.

Предизивикателствата за него обаче не свършват само с успешната операция и спасения човешки живот. Защото да практикуваш медицина в България си е цяло изпитание. „Когато завърших медицина, аз се чувствах като творец, защото така бях обучен, но реалността се оказа друга. Надявам се да не загубя този поглед, който имам от студентската скамейка и скоро да настъпи време, когато ще мога да творя без да имам ограничение в броя на боичките и платната", казва той. Според него по-възрастното поколение лекари е жертва на прехода, а неговото „стои в опашката" на този период, който още не е свършил. „Напрактика ние частично сме жертва на него, но имаме късмета да усетим и нещо друго", обобщава той. За съжаление развитието на здравната система през годините не му дава много надежди, че скоро нещата ще се променят към по-добро. „Личното ми мнение е, че сега има опит да се реанимира обречен пациент. Не случайно използвам думата реанимира, имайки прдвид кой сега изпълнява функцията на главен реаниматор", казва д-р Найденов. Според него заложената схема за реформа на здравеопазването от Илко Семерджиев е била чудесна, но самото изпълнение е грешно. „Тази система не може да се промени козметично, а трябва да се свърже с идеята за феникса", смята той. На този фон изглежда меко казано чудно защо е още в България.

„Бил съм в чужбина, виждал съм как е Белгия например, но смятам, че човек тежи там, където е роден. Освен това лесният живот не ме е привличал никога, скучен ми е", казва той. Признава, че причините са напълни ирационални, но това е той. „Не ми трябва много повече от това, което имам, за да бъда щастлив, допълнителните нули не биха прибавили щастие", добавя д-р Найденов. Има и още една причина. „Започнах някои проекти тук – имунотерапията при рак на мозъка, не мога да си позволя да ги оставя недовършени". Напрактика това е нов метод за целия свят, който д-р Найденов се опита да въведе и у нас. За съжаление и до ден днешен няма кой да финансира лечението, въпреки че то е успешно и то в случаи, когато друга надежада за хората няма. Но човек не знае, казват, че чудеса стават не само по Коледа.