В лабиринта на правилната диагноза

Ендокринологията е като едно търсене, като разследване в медицината, казва д-р Наталия Темелкова

Слава
Аначкова
slava.anachkova@gmail.com

Д-р Темелкова избира медицината съвсем случайно и както се казва „от личен опит”. „До края на гимназията нямах ясна представа какво искам, защото завърших с отличен успех и всички предмети ми харесваха. Страхувах се от болници и инжекции, но ми се наложи да полежа по-дълго в „Пирогов” и тогава реших, че искам да бъда лекар. Още в първия миг, щом се докоснах до медицината, тя страшно много ме обсеби, и осъзнах, че нищо друго не си струва усилията”, разказва д-р Темелкова.

Насочва се към ендокринологията, заради предизвикателствата, с които се сблъсква по време на обучението си, а след това и в практиката. Споделя, че за нея това е най-интересната медицинска специалност, защото обхваща почти всички органи и системи в тялото. Освен това изисква комплексни и широки знания за множество болестни състояния и фактори, които влияят на диагнозите. „Ендокринологията е като едно неспирно търсене,

като разследване в медицината,

и точно това ме спечели още в университета”, казва д-р Темелкова. „От дистанцията на времето мога да заявя, че никога не съм искала нещо друго. Никакви колебания не съм имала по отношение на специалността”, допълва тя.

Разнообразието в работата и ежедневната среща с различни хора и диагнози са предизвикателствата, които поддържат любовта й към професията. Да овладееш изкуството на хормоналния баланс всъщност означава да управляваш десетки хормони, които на свой ред влияят върху всички органи и системи в организма. А комбинацията между тях прави работата на ендокринолога не лесна, защото му сервира букет от различни патологии. Но не е само това. Пациентите, които влизат в кабинета й, търсят преди всичко разбиране, съчувствие и добро отношение, а чак след това професионализъм. Затова в работата изключително много й помага фактът, че е жена. „Жените са по-подходящи за тази професия, защото са по-състрадателни. Биха могли да съчувстват и

да допуснат пациентите по-близо до себе си. 

А това е изключително важно, когато често трябва да се следи състоянието на един диабетик. Може би затова сред ендокринолозите има толкова много жени. Ако не бъркам, близо 90% от колегите са представители на нежния пол”, казва д-р Темелкова.

Няма „лесни” пациенти, но в сравнение с другите, диабетиците изискват много повече внимание и комплексна грижа – не само медицинска, но и чисто човешка. Причината е, че на хората с тази диагноза им се налага коренно да променят начина си на живот и хранене. А задачата никак не е лесна, когато години наред са култивирали други навици. Независимо от новите лекарства, които имат невероятен ефект, най-голямото предизвикателство е да накараш пациента да промени първо себе си, споделя ендокринологът. „Това за съвременния човек е изключително трудно. Не само, заради ежедневната заетост и стреса, но и заради 50-годишната инерция на навиците”, допълва д-р Темелкова. По думите й, истинският професионализъм идва чак след като убедиш болния, че може да бъде съвършено здрав, стига да спазва точно правилата и лечебната си схема.

Диабет тип 2 е изключително голяма мозайка,

споделя д-р Темелкова. Той е характерен за хората в напреднала възраст, които вече имат не едно придружаващо заболяване, и механизмът на развитие на болестта е различен при всеки отделен пациент. Затова и терапиите са строго индивидуални. Най-трудното при диабетиците е да се улови точният проблем, за да се предпише точният медикаменти или комбинация от медикаменти. Проблемът е, че и най-добрата терапия няма да има ефект, ако човекът не промени начина си на живот,

категорична е д-р Темелкова.

Инсулиновата терапия не е страшна и с нея не бива да се чака. Много хора твърде дълго отлагат този момент, но така нищо не печелят, защото продължителното стоене с лош контрол на диабета води до лоши резултати в дългосрочен план, съветва д-р Темелкова.

„Това е и една от причините болшинството от пациенти с диабет у нас да нямат добър контрол на заболяването. В България имаме всички лекарства, които могат да се ползват за терапия, но българските пациенти не са най-добре лекуваните в момента. Голяма част от тях са с наднормено тегло и единици успяват да постигнат редукция, тъй като тя изисква много усилия”, разказва за проблемите д-р Темелкова. Другото условие е да се организират чести срещи с лекуващия лекар,

за да се създаде финна настройка на терапията.

Предписването на обикновена схема „два пъти на ден по една таблетка” не е достатъчно. Проблемът е, че комуникацията с пациентите става все по-трудна, а това затруднява и контрола на диабета, алармира д-р Темелкова. „Бяха създадени и административни пречки, които допълнително влошават терапията. Например, при първите етапи на диабет, когато лечението все още не е инжекционно, проследяването и терапията бяха прехвърлени на личните лекари. А аз не смятам, че една добра терапия може да се води от тях. Един човек може да е на две или три инжекции дневно и пак да е с лоша компенсация, което за мен е абсолютно неприемливо”, категорична е д-р Темелкова.

Инсулиновата терапия не е страшна и с нея не бива да се чака, съветва още тя. Много хора твърде дълго отлагат този момент, но така нищо не печелят, защото продължителното стоене с лош контрол на диабета води до лоши резултати в дългосрочен план. Една терапия трябва да се променя и да започва навреме,

за да се предотвратят евентуални усложнения.

Най-често диабетиците страдат от проблеми с кръвоносните съдове, което провокира сърдечно-съдови заболявания. А те са и най-честата причина за смърт сред този контингент от пациенти. Допълнително се появяват и други съдови проблеми. „Основно се засягат микросъдовете в очите, което води до т. нар. диабетна ретинопатия. Страдат също бъбреците – нефропатия, и периферните нерви – диабетна полинефропатия. Отделно съдовите увреждания водят до нарушаване на кръвоснабдяването на крайниците, а от там и до ампутациите на пръсти или на части от ходилата, за които всички са чували”, дава примери д-р Темелкова. Специалистите се опитват да създадат максимален комфорт на пациентите си и да забавят появата на усложнения, но задачата им не винаги е осъществима.

Затова и работният ден на един ендокринолог никак не е кратък. „До обяд съм в болницата, следобяд имам свободен прием и обикновено си тръгвам към 19 ч. Но като добавим час и нещо безкрайни телефонни разговори след това, реално приключвам работа след 20:30 вечерта”, споделя за ежедневието си специалистът. Въпреки това работата с пациентите й доставя удоволствие, защото

контактът с хората е по-ценен и съществен,

добавя д-р Темелкова. „Аз не идвам с неудоволствие на работа, а когато успея да се преборя с поредната трудност, удовлетворението ми е още по-голямо”, споделя емоционално тя.

По стечение на обстоятелствата медицината не остава заключена в кабинета й, а я „посреща” и у дома. „Съпругът ми е ендокринолог в същата болница, а малката ми дъщеря е педиатър – предстои й взимане на специалност. Професията ни е семейна, бих казала”, споделя д-р Темелкова. Въпреки че не й остава много свободно време, се старае да не лишава близките си от внимание. Посвещава се на внуците си, които са на две и четири години, защото я зареждат със своята искреност и неподправеност. За семейни срещи и забавления остават предимно уикендите и всички почивни дни, които успеят да „откраднат” за пътешествия в страната.

„Пожелавам на всички на първо място да не бъдат пациенти, а да бъдат здрави. Да не забряваме човещината, защото напоследък всичко стана много модерно и механизирано, но хората, като че ли, имат нужда от разбиране, от търпение, от една добра дума. Затова е важно да поглеждаме по-често човешкото в себе си”, призовава д-р Темелкова.