Липсата на духовност е основен проблем на България

Виждайки, че можем да обединим усилия в името на успехите, оставам оптимист за бъдещето, казва доц. Николай Янев

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

- Това е най-вече голяма отговорност за бъдещето, защото, ако един човек е отличен за някакви конкретни успехи, в бъдеще хората ще очакват от него още повече. Приемам тази нагарада на БЛС с благодарност, сама по себе си организацията е институция и опора, неуморно защитаваща българите в тези тежки години. Но моите успехи не са лични, те са резултат от искрените, денонощни усилия на много широк кръг от хора, на един голям екип, с който започнахме да осъществяваме микросъдовите реконструкции на дефекти в областта на главата и шията при пациенти с онкологични заболявания. Това се случи в последната година и половина в Специализираната болница по лицево-челюстна хирургия. Преди това работех в Англия три години и половина, а още преди това специализирах в Болницата по лицево-челюстна хирургия и във ВМА. След като завърших образованието си в България, кандидатствах два пъти за работа в Univesity College London Hospital (UCLH) в Англия и през 2012 г. бях приет. Година по-късно кандидатствах за подобна позиция в Royal Derby Hospital, който е също много изявен клиничен център в Англия и където понастоящем прекарвам половината от всеки един месец.

- Ако трябва да обобщим - колко е дълъг пътят от студентската скаме

йка до това признание и принтирането на тъканни импланти?

- За лицево-челюстните хирурзи пътят е най-дълъг, заради двойното образование по медицина и стоматология, но като цяло за всеки един лекар това са дълги години на денонощни усилия. Развитието на лекаря продължава цял живот, ние се учим от всеки един случай и работим в екип, особено при онкологичните заболявания.

- Защо решихте да заминете за Англия?

- Само и единствено, за да се върна и да развием техниките за тези обширни оперативни интервенции в България, да помогнем на българските пациенти. Сигурен съм, че за тях е изключителна трудност и предизвикателство, ако се срещнат в живота си с подобно заболяване, да намерят лечение извън пределите на страната. Когато се говори за онкологични заболявания, от гледна точка на медицинската практика и стандарти, пациентът трябва да бъде наблюдаван минимум 5-10 години най-близо до мястото, където живее. Ако един пациент е опериран в Германия, Франция, Турция, е истинско предизвикателство за него. Не може да няма развита онкологична хирургия в България в определени сегменти, не е редно. Всички ние имаме отговорността да поправим тези недостатъци.

- Смятате ли трайно да емигрирате в Англия или напритов – искате да се върнете тук?

- Аз живях в Англия за период от три години и половина, дори моето семейство се присъедини към мен и децата ми две години учиха в английско училище, но в крайна сметка заминах с мечтата да се върна и развия тези техники с моите колеги тук. Слава Богу успях да го направя. Но се оказа, че западните системи искат да запазят всеки един лекар, който са успели да привлекат, защото медицинската система има нужда от работещи хора. Затова те настояват да остана там. В България ние сме свикнали да казваме, че едно нещо не може да се случи и няма нужда да отделяме внимание и усилия за него. Дали аз ще бъда в България или не, нашата система не го оценява като голям проблем. Но усилията, които полагаме с моите колеги тези операции да се прилагат и тук, ме обнадеждиха да остана. Заради анагжиментите, които имам и във Великобротания обаче, реших, че е най-добре да разделя времето си между двете държави, за да съм полезен и на двете места. Но се надявам у нас нещата да се структурират много по-добре в бъдеще. Ако тук се оформи един център на съвременна хиругия на главата и шията, ще съм щастлив да помогна с каквото е възможно.

- Каква е разликата между двете здравни система, английската търпи също много критики?

- Тези критики са на съвсем различно ниво. Ако имате предвид периодите на чакане, заблуждение е, че в България всеки има достъп до системата. Ако някой може да се обади по телефона на един лекар или да стигне до него, това не означава, че нещата като цяло са поставени по-добре. Основната разлика е, че в Англия всеки един човек в качеството си на пациент е поставен при едни и същи условия. Всеки един онкологично болен има планиране на операция, проследяване и комплексно лечение, което се обсъжда от интердисциплинарни комисии. След това има задължително проследяване в рамките на 5-10 години, като това не зависи от желанието ни дали искаме да го видим или той нас, а пациентът получава писмо, че има час да се срещне с лекаря си. Когато всички пациенти в държавата са обхванати от тази здравна система, тя се натоварва, колкото и да е голяма. Докато в България, дали един пациент ще стигне до лекаря, е само негов ангажимент и въпрос на финансова възможност включително. Трябва да вземем добрите практики от английската система и да осигурим качествено здравеопазване на всеки един гражданин, а не само на тези, които могат да си го позволят финансово или защото живеят в голям град.

- Освен бариерите пред достъпа, има ли разлика в качеството на активното лечение, в степента на иновации, които се използват?

- Това е изключително важно. Съвременната медицина е немислима без развитието на технологиите и иновациите, а те са свъзрани със средства. А нашата здравна система не винаги финансира иновации и основополагащи стандарти в медицината – нaпример в лицево-челюстната хиругия не се финансира нито едно имплантируемо изделие, тоест, ако човек получи счупване на кост нa лицето, той не може да бъде лекуван по съвремнния стандарт, защото цената на пластината е висока. И лекарите, и пациентите се оказват поставени пред парадокс – кaк да излекуват хората по съвременните начини. На практика касата казва, че допуска лекарите да не работят по най-съвременните методи, а от друга страна самите пациенти очакват от нас да им решим проблема по възможно най-добрия начин. 

Това създава изкуствено напрежение, което трябва да бъде регулирано, както и възможността за изтичане на средства. Трябва да има съответната регулация, за да може медицината да се развива и нещата да се поставят в реални условия. Сега говорим с имагинерни понятия – това ще струва приблизително толкова и ще бъде заплащано за една голяма група заболявания. Нещата могат много лесно да се поставят на реална основа, стига да има желание за това.

- Влияят ли върху различното качество на лечение и достъп появата на многото болници у нас?

- Разбира се, че оказват влияние. В Англия има абсолютна регулация по този въпрос. В целия Дарбишър, в който аз работя, има няколко лечебни заведения, но всички услуги, които те предлагат са строго регулирани и за всяка една високо технологична намеса пациентите биват насочвани само към нашата болница. Тоест, ние лекуваме периметър от около милион и половина души в една болница за проблеми на лицето и шията и там здравната каса знае и следи по изключително прецизен начин качеството на лечебната помощ. А у нас се създава следния парадокс - финансираме една група заболявания, които са много различни по своя характер с едно измерение, например всички травми на лицето се плащат по една цена без значение дали става дума за лека травма на носа например или за тежко челюстно-лицево раздробяване. Естествено, ако ние имаме финансов интерес само да печелим от медицината, ще направим малка болница за лечение на леките диагнози и същевременно тази болница ще бъде финансирана по същия наин, по който и тежките университетски болници, които нито имат право да задлъжняват, нито да върнат пациент, нито да се оплакват. А те са несравними с другите болници.

- В Англия пазараната икономика е много по-стара, няма ли недоволни, че не могат да си отворят каквато си искат болница, където и да е?

- Явно няма недоволни, защото никой не стачкува по този въпрос. Системата е регулирана изключително много, има писани правила за всичко, има таргети, с които трябва да се съобразяваме, както за времето, за което трябва да се подготви един пациент за операция, така например и да не допуснем вътреболнични инфекции над определено ниво и т.н. Ще ви дам пример с националния стандарт за регулиране на вътреболничните инфекции, причинени от бактерия Клострудиум например, които тук не знам дали разпознаваме като тежко усложнение, изобщо. А то е често следствие при продължително антибиотично лечение или при пациенти с тежки хронични заболявания или имунни проблеми и може да бъде причина за смърт. Ако боницата допусне над определения брой Кластридиални инфекции за една година, бива глобявана милиони паунда. В Англия се дискутира все повече и резистентността към антибиотиците, и се налагат все по-строги регулации и ограничения при конкретното им приложение. Затова мениджърите така трябва да организират работата на лечебното заведение, че тя да е максимално ефективна, правилата са публични и трябва да се спазват, защото след това има предвидими и строги санкции.

- Ако някой иска да открие нова болница все пак, какво се случва?

- Кандидатства по определен протокол, обръща се към националните регулаторни институции и те му посочват къде може да го направи, къде има нужда от болница. А не да я откриваш там, където смяташ, че ще имаш най-голяма финансова полза от това.

- На какво е въпрос качествената медицина – пари, морал, талант, обучение и труд?

- На всички тези качества – на един висок морал, на една безрезервна отдаденост към професията, на човеколюбие, което в нашето съвремие в много страни по света вече е оскъдно и още повече намалява. Но в България, бидейки в основата си населена с много сърдечни хора, можем да усетим много по-дълбоко липсата на сърдечни отношения, а те се дължат на неправилното разбиране на някои обстоятелства и често на липсата на чисто човешко общуване. 

А иначе качествената медицина е многофакторна, във всяка една държава по света има проблеми в здравеопазването, няма такава без. 

Но огромният ресурс на всяка държава се концентрира най-вече там, защото всеки има нужда от здравеопазване, ние като лекари също можем да станем утре пациенти. И да не помогнем днес на някого означава да поставим основата някой да не ни помогне на нас в утрешния ден.

- Има ли в Англия случаи тип „Спас Добрев"?

- Да, съществуват случаи на пациенти, които са насочвани от една към друга болница, но има и механизъм за транспортирането им. Подобни проблеми има и в западните системи, никой не може да го отрече, има проблеми и при забавяне на диагностицирането, и при насочването за допълнителни консултации. Но, когато възникне спор, дали пациентът е получил нужната помощ по стандарт, има задълбочено разследване. В България правим грешката да вземем решения без да имаме нужната информация и основа за тях. В годините видяхме как хора губят постовете, работата си, дори препитанието, заради това, че някой е казал нещо в общественото пространство. Лекарският екип, който беше обвинен, беше уволнен много бързо. Не знам дали технически е възможно проверката да стане толкова бързо. В Англия има няколко нива на действие в подобни случаи, които могат да завършат с произнасяне на медицински съд, от който всички лекари се боят, защото той може да вземе правата им да практикуват професията. Всеки един лекар трябва да може да разпознае огромната нужда, която има обществото от него, както и отговорността да не превръща здравеопазването в бизнес или някаква външна проява на себичност, а да може да слезе до най-дълбокото ниво на човешките проблеми, за да може да им помогне.

- Това ли са причините, които седят в основата на насилието в здравната система и има ли извинение за него?

- Разбира се, че няма извинения, но това не е случаен феномен в България. То е резултат на дългогодишни грешки в развитието на нашето общество и възпитанието на нашите деца. Замислете се колко много насилие се рекламира от телевизонните екрани всеки ден. И това се случва години наред. Когато пусна българска телевизия, понякога не мога да издържа 5-10 минути, защото предаванията са пълни с насилие, някои дори са финансирани от националната телевизия. Така ние възпитаваме нашите деца, казваме им, че могат да се отнасят към техните учители по този начин, така казваме на нашите пациенти, че могат да се отнасят към техните лекари. Смятам, че имаме много тежки въпроси за решаване. Трябва да осъзнаем, че нашите действия не са свързани само с финансова отговорност. Медиите имат много голяма сила и това, което показват, има ефект за години напред. Както ние лекарите имаме морална отговорност, така и всяка друга институция трябва да се замисли с какво е допринесла да се поругаят моралните ценности. А всички онези неща, смятани за неправилни векове наред, сега да се налагат като модел на поведение. Просто трябва да ги видим и да ги коригираме. Агресията към лекарите е частен случай на агресията в обществото. За съжаление тя ще се развива, защото такива основи полагаме днес.

- В Англия има ли насилие над лекарите?

- Лекарската професия е изключително уважавана в Англия. Пациентите знаят какво им коства да стигнат до съответния специалист, който ще ги лекува, знаят колко ценна е помощта, която ще получат и лекарите са изключително уважавани, както и учителите, полицаите. Там също има агресия сред младежта, но има и програми, с които да се контролира. Има разлика между телевизионните програми и учебниците в двете държави. Това са неща, които имат отношение към всички нас. Ние дори думата любов изменихме в нашето съвремие, ние не говорим за нея като за норма на отношения, а като на външна проява, на която мнозина гледат с насмешка. Имаме много работа, защото, ако сме успели да разрушим нещо от вековете, първо трябва да го осъзнаем, за да го решим. А ние дори не го осъзнаваме. Без морални ценности и вяра в Бога, в съвършения пример, който да следваме, няма как. Ако смятаме, че ние сме съвършения пример и следваме себе си, тогава ще сме постигнали всичко в живота си много лесно, а отвън ще сме смешни. 

Ако вярваме в Бога, ще имаме съвършена ценност, към която да се стремим и да се развиваме. 

Ако погледнем нещата от божествена перспектива, времето престава да е пречка и ще имаме други виждания за нашите деца, за нас, защото представете си, че не всичко свършва с този живот. Тогава, след края на телесния живот, ще дойде тежестта на осъзнаването на нашите пропуснати възможности и това ще бъде адът.

- Бездуховността ли седи в основата на неудачите на българското здравеопазване?

- Не само на българското здравеопазване, а на българската държава и нация в последните години. Цари духовен упадък, какъвто не сме имали досега, никога нивото на българската духовност не е било толкова ниско, а държавата ни е била силна, когато и духовността е била такава.

- Каква е рецептата, има ли такава?

- Много проста – всеки да погледне в душата си, за да намери решението, а то е толкова близко до нас - имайки православието, имайки усилията на толкова много хора, посветили себе си на духовно служение, стараейки се да укрепят и последните прибежища на българската духовност в църквите и манастирите, които ние дори не можем да опазим, или в различните духовни иснтитуции, които ние с лека ръка неглижираме. Така че имаме всичко под ръка, стига да искаме да го използваме.

- А на ниво здравеопазване, какво е спасението?

- Всичко, което е направено от хората, може да бъде поправено от тях. Виждам обсъжданията на новия бюджет за здравеопазване, предизвикателствата пред здравната каса. Надявам се, че те не искат да решат задача, която изначално е заложена с грешно условие, защото ще бъде много трудно. Ако следваме такава система, ще ни е много трудно да я поправим. Но, ако искаме да следваме една английска система с лични лекари, национална каса, и т.н., трябва да я вземем цялата, а не на части. Няма как, защото не можеш да сглобиш кола с пет-шест части само. Да не говорим, че няма и какво да измисляме, всичко вече е направено. Клиничните пътеки, например, създават предпоставки за неравнопоставеност и недофинансиране, диагностично-свързаните групи (ДСГ) са много по-добър вариант.

- Брекзит няма ли да изпъди лекарите от Англия?

- Не, английската система винаги ще се подсигури икономически.

- Още много ваши колеги ли ще напуснат България?

- Това е реалният проблем, с който обществото ни трябва да се занимае. Имаме огромна демографска криза в медицината. След няколко години може да искаме да направим нещо и да няма как. Имаме цели випуски през последните години, които заминаха в чужбина, ако не ги върнем, не ни чака розово бъдеще.

- Оптимист ли сте за бъдещето на България?

- Виждайки, че можем да обединим усилия в името на успехите на всяка една професионална насока, съм оптимист. Дали мнозинството от обществото ни ще поиска да постъпим така обаче, тепърва ще видим. Надявам се, че във всяка професия ще има много примери, от които да се възхищаваме – от хора, които са жертвали усилия, средства, за да помогнат на държавата да се развие. Надявам се и институциите да осъзнаят как да допринесат за това.