Донорството е функция на здравната ни система

Овластените чиновници не желаят да променят нормативната рамка така, че да има повече трансплантации, смята Георги Пеев

- Г-н пеев, темата за донорството и трансплантациите много често провокира напрежение в средите на пациенти и лекари, защо?

- Това не е вярно. Напрежение между лекари и пациенти няма, що се отнася до органното донорство и трансплантациите. Ако можем да говорим за напрежение то е между пациенти и овластени (обикновено партийно назначени) чиновници, които с действията или бездействията си спъват процеса на органното донорство, за да има повече трансплантации у нас. И това напрежение ще го има, докато всеки нов овластен чиновник не смята, че светът започва с него и всичко започва от него. Демонстрацията на организирана посредственост от страна на държавен орган не може и не бива да бъде подминавана мълчешком, докато шансът да получиш нов орган в България е сведен до два-три на милион души.

- Защо България години наред остава на дъното по трупно донорство и трансплантации?

- Защото овластените чиновници не желаят да променят нормативната рамка така, че да се стимулира реализирането на донорски ситуации, за да има повече трансплантации. Но не само по трупно донорство сме на последно място. От години трансплантации на черен дроб от жив донор не се правят тук. През последните години имаме по едва една-две бъбречни трансплантации от жив донор на година. За сравнение – само до преди години тези трансплантации доближаваха 15. Да припомня, че трансплантации на бял дроб у нас не се правят, а сърдечните са сведени до 1-2 на година. Само преди 10 години у нас се правеха по 5-6 до 9 трансплантации на сърце за година. Не се правят и трансплантации на деца – тема, по която май само ние и вие специализираните здравни медии останахме да говорим.

- Защо въпреки малкото донорски ситуации, много често има отказани органи за трансплантации у нас, а се използват в Румъния например?

- Защото няма подходящи реципиенти е най-общият отговор. Не съм медицинско лице и нямам право да говоря професионални неща в детайли. На този въпрос трябва да отговорят лекарите, които наблюдават състоянието на чакащите трансплантация.

Това, че с органите на българи са спесени чужди граждани не е лошо. Българи също получават органи от чужбина. Наскоро у нас бе трансплантирано сърце от Румъния.

- Възможно ли е у нас да има работещи донорски бази при кадровата криза, в която се намираме?

- Да. Кадровата криза не е чак толкова голяма. Имаме бази, имаме трансплантолози, имаме и назначени координатори в близо 30 донорски центъра, които трябва нормативно да им се вмени задължително да установяват мозъчна смърт, когато има клиника за такава.

- Има ли неразбиране от страна на мениджърите и лекарите в болниците към донорството и ако да, защо?

- В тринадесет области на България няма реализирана нито една донорска ситуация. В част от тях има и болници, които са донорски бази. Щом не го правят, значи имат причина. Вероятна такава е, че при установяване на мозъчна смърт и кондициониране на донора, ако близките на починалия откажат да дарят органите му, то тези манипулации не се заплащат на болницата (и съответно на лекарите).

- До каква степен донорството и трансплантациите са функция на състоянието на здравната ни система? В този смисъл възможно ли е да се възродят без реформа на болничната помощ и сериозно намаляване на броя им?

- Ще отговоря първо на втория въпрос. Реформата е задължителна, тя включва и оптимизацията. Няма нужда от 30 донорски центъра, ако в половината от тях не се реализират донорски ситуации. Нека да са 10, но годишно у нас да има поне 50 донора.

Реализирането на органното донорство, за да има повече трансплантации в България, е функция на здравната ни система. Това е и основната причина да говорим за такова здравеопазване, каквото трябва да бъде, а не такова, в каквото го превръщат овластените чиновници, за които говорих в началото.

- На какво се дължи липсата на трансплантации от живи донори у нас през последните години за сметка на тези в чужбина?

- Причините са много. Основните са липсата на доверие и тромавите административни процедури, съпътстващи типизирането на реципиента, изледванията на донора и пътя до самата трансплантация. Този процес отнема понякога година, а това изключително дълго време за чакащият на диализа пациент. Освен това, у нас не можеш да бъдеш вписан в листата на чакащи бъбрек, ако не си на хемодиализа. Нещо, което спешно трябва да бъде променено, защото диализата уврежда общото състояние и колкото повече се отлага трансплантацията, толкова по-рискова става тя.

- Имате ли идея какво е качеството на операциите от живи донори съответно тук и зад граница?

- Имам, но няма да коментирам, защото не съм медицинско лице. Нека лекуващите лекари отговорят на този въпрос.

- Каква е преживяемостта при толкова нисък брой трансплантации на година на пациентите?

- Честният отговор носи след себе си репутационна щета на трансплантациите у нас.

- При тези показатели кой избор е по-добър - операции у нас или зад граница?

- Категорично у нас!

- Има ли нова смяна на екипите в "Св. Екатерина", ВМА и "Александровска", които да продължат тази дейност?

- Мога да отговоря за УМБАЛ „СВ. Екатерина" и УМБАЛ „Александровска". Да, има немалко млади лекари, които искат да се учат и които при добри уславия биха се развили като отлични трансплантолози и реаниматори.