Епилепсията е лечима

Хората на терапия могат да изпълняват всички нормални дейности във всекидневния живот, казва доц. Петя Димова

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- Епилепсията може да се прояви във всяка една възраст. Най-често това се слечва в детска и зряла старческа възраст.

- Има ли обяснение медицинската наука, защо това състояние се проявява в две толкова диаметрално противоположни и отдалечени една от друга възрасти?

- Има обяснеине за тази амплитуда. В детска възраст тя се появява, ако има генетични нарушения, а те се проявяват рано. Генетично обусловени малформации на мозъка също дават ранно начало на болестта. В късна зряла старчески възраст вече има увреждания на мозъка, които са съдови и дегеративни, а те също водят до епилептични пристъпи.

- Кои са първите признаци, за които родителите следва да наблюдават при съвсем малките деца?

- Родителите следва да са внимателни, когато нещо необичайно се случи с детето им, но те не трябва да се фиксират да наблюдават точно за епилепсия и да си създават излишно безпокойство. Ако нещо се прояви, то те непременно ще го забележват. Според възрастта на детето могат да се проявят различни пристъпи. При най-малките деца обикновено, поради клиничната проява на незрелия мозък, тя е по-лека, отколкото при по-големите деца. Например, за кърмаческата възраст има характерен вид пристъпи, наречени епилептични спазми. Те са в серии и трудно могат да се сбъркат, макар, че някои лекари могат да си помислят, че става дума за колики или нещо подобно. В по-голямата детска възраст пристъпите са най-разнообразни видове. При най-простите има втренчване, наричат се абсанси – изключва, нереагира, спира действието за няколко секунди. Видимо няма нищо драматично, но за известно време детето не е контактно. Има и по-тежки и сложни пристъпи. Най-тежки са големите припадъци, при които има стягане на тялото, треперене, загуба на съзнание, травми. Тогава обикновено се налага някаква интервенция.

- Каква интервенция?

- Ако човек е в такъв припадък, трябва да бъде сложен на равно място, главата да не се удря, да не е обграден в съседство от предмети, за да не се получи травма. При възможност, ако той има нещо в устата, трябва да бъде извадено, но не със сила, тъй като човекът е със стегната челюст и има риск от нараняване както за самия него, така и за този, който иска да помогне. Добре е, ако може, да бъде поставен в положение слюнката да изтича от устата, за да не влезе в дихателните пътища. По отношение на падналия в пристъп не трябва да се предприема нищо травмиращо, защото един припадък не може да бъде спрян с външни манипулации. Той, просто, отшумява.

- Към какви специалисти трябва да се насочат родителите, чиито деца са с епилепсия?

- Със сигурност, първо трябва да отидат при личния лекар или педиатър, защото такъв е редът у нас. Специалистите, занимаващи се с епилепсия са невролози, както и невроепилептолозите, тоест невролози със специален интерес и подготовка по отношение на лечението на различните видове епилепсия.

- Как се диагностицира епилепсията, какви изследвания се правят?

- Най –общо те са функционални и изобразяващи. От функционалните най-важна е електроенцефалография, която е рутинно изследване, на пациенти със съмнение за епилепсия. Това е стандарт с вече 100-годишна история. Изключително важно изследавне във всяка една възраст е магнитно-резонансната томография на главния мозък, която трябва да бъде осъществена максимално бързо особено в определени случаи. В България има достъп до тях, макар и да не е от най-лесните и бързите. С годините той стана малко по-лесен, отколкото бе преди време. У нас това изследване е с около 30-годишна давност. Все още има известни рестрикции по отношение магнитно-резонансната томография, тъй като се води скъпо и НЗОК не дава разрешение на всички лекари веднага и бързо да го назначават. Електроенцефалографията е широко разпространено изследване до което не би трябвало да има някакви ограничения.

- Казвате, че магнитно-резонансната томография на главния мозък се прави по света от около 30 години. Какви нови изследвания се практикуват в чужбина?

- По света се правят същите изследвания, но малко по-усъвършенствани. Когато се по-сложни, се правят в специални центрове, занимаващи се само с тежки, трудни, сложни и комплексни епилепсии. В тях се прави електроенцефалография не със стандартните 19, а с 256 електрода. Правят по-сложни магнитно-резонансни изследвания със специална обработка. Най-важните у нас са налични и достъпни, като цяло.

- Какво е лечението на епилепсията?

- Лечението е специфично, тъй като има епилепсии в детска възраст, които обикновено отзвучават с или без лечение. Има и такива, при които, ако име ефект от медикаментозната терапия, тя трябва да бъде провеждана цял живот. При някои единственото лечение е хирургичното – то също се прави в България с не по-малка успеваемост, отколкото по света. Има и имулационни техники.

- Периодично се появяват проблеми с лекарствата. Защо, имате ли обяснение?

- Така е, но трябва да отбележа, че в около 50 на сто от регистрираните лекарства у нас за епилепсия са налични. Има подходящи за спешни случаи и бързо приложение, но за съжаление, те никога не са били налице в България. Липсват все още и някои от по-новите, както и от по-старите, но много ефикасни медикаменти. Съществен проблем е, че някои от по-новите терапии, особено за тежки епилепсии и епилептични синдроми, се поемат от НЗОК от 2024 г., но само за децата. Възрастните не могат да бъдат облагодетелствани от тях. Това е в ущърб на самото лечение. Има сегрегалия по възраст, което не е хуманно.

- Колко са хората с епилепсия в България?

- Статистика няма. Взимаме процентите, отчитани статистически по света. На Запад, към който се придържаме, между 0,5 до 1 на сто от населението страда от епилепсия. Ако България е около 7 млн. население, то 70 000 човека са с различни по тежест видове епилепсии. Като цяло това е заболяване, при което 70% могат да се повлияват добре от лекарствата и да нямат пристъпи. Тези хора могат да изпълняват всички нормални дейности във всекидневния живот, които вършим и всички ние. На 30% епилепсиите са тежки и сложни, но 1/3 от тях са лечими хирургично. Вече се въвеждат и генни терапии, тоест това заболяване не бива да бъде стигматизирано. На тези хора не бива да се гледа като на тежко увредини, които не бива да бъдат включвани в образователния и трудови дейности. Като цяло, заболяването е лечимо, стига да има правилната диагноза.