Рицарят на стоманените дами

Роден е на 16 септември 1958 година в Елхово. Син е на изветния наш художник – живописец от 70-те и 80-те години Кольо Седларски. От дете му се налага често да сменя местожителството си заради работата на своя баща. В София завършва Техникума по керамика и стъкло, а след това скулптора в Художествената академия. Местенето от място на място, от град на град в детството го прави адаптивен към всяка нова среда от малък. Същевременно е придобил и невероятната организираност и умение да разчита времето си още от ученик по такъв начин, че да му стига за всичко. На тези качества се е научил отново от своя баща. От него е наследил и наблюдателността, стремежа към свобода и липсата на страх пред риска, ако в него има дори само 1% шанс за постигане на мечтата. Така, воден точно от мечтата на твореца да работи в сърцето на изкуството, в Париж. В началото на 90-те години заедн със съпругата си той заминава за френската столица. Там живее кратко време. Преместват се в Бретан, където твори вече над 30 години.
Криза и криле
От нея човек не може да избяга още повече, когато е творец. Тя все ще дойде, дали в материално измерение или в застой на духа, ще дойде. Лошото обаче, ако крилата се прекършат и повече не се вдигнат, отнесени от вдъхновенето. Такива са житейските наблюдения на Живко Седларски и, за да не допусне творческият му изпулс да бъде опустошен, заминава. Семейният съвет е кратък – и той, и жена му са наясно, че в тоталната криза на бита и духа, в която е изпадната страната след промените, трябва да се съхранят. По онова време културата в България е в тотален упадък, творците – и художници, и скулпттори, и актьори, и певци изнемогват не само в материално отношение, но и в културно. Възможност да се изразяват, да работят няма. Процъфтява само чалгата. „Заминахме за Франция, защото бях наясно, че тук не бих могъл да се изразявам със средствата, с които можех, които ми даваха смисъл на живота", казва Живко Седларски.
В страната на Роден
Началото е трудно, като на всеки емигрант, та бил той и надарен с голям талант. „За да се издържаме, започнах работа в една каменоделна. Даваха ми да реставрирам старинни скулптури – произведения на изкуството. Най-старата, по която работих беше от XII век. Усещането да се докоснеш до толкова старо творчество е вълнуващо, но не за това бях дошъл във Франция, разказва Живко Седларски. Същевременно, почти цялата ми заработка отиваше да плащам на една леярна, в която отливаха гипсовите ми модели в скулптори от бронз. Така, там работих малко повече от четири години, разказва житието-битието си след пристигането си в Париж, а сетне и в Бретон. Исках обаче да правя свои неща, да работя, да съм скулптор, какъвто бях. Напуснах", раказва той. Скоро създава свое ателие, където твори на воля. Първоначално с по-малки скулптори, впоследствиеи с по-големи, нещата потръгват. Приемат го в съюза на бретонските скулптори, дори му гласуват доверието да бъде и вицепрезидент. Постепенно се увлича по женската мода. Замисля да прави рокли от стомана, но преди това ходи на някои от лекциите в медицинския факултет, за да е наясно с анатомията, мускулите, тялото на човека. Следват успехи. Негови творби са на три континента, като една от тях е в центъра на Брюксел. Зашеметяващата дамска мода от метал той показва на Пако Рабан. През 2017 г. Жан Пол Готие поверява на един от учениците си да направят съвмества изложба – истинско дефиле и дами от стомата. Канен е да представи свои творби на мащабно изложение, организирано през 2011 г. от Европейския съюз. Другите две теми, по които Живко Седларски е работил са дървета и материя в движение.
Здравната система
Нея Живко Седларски не се наема да анализира в детайли. „Аз не съм лекар, не живея в България и нямам право да се изказвам, че и да имам претенция за авторитетност. Само ще кажа, че лекарите, персоналът в „Майчин дом" направи всичко, за да бъде внукът ми Боян сега жив и здрав, да си е у дома. До появяването му само бях чувал за родени седмачета и осмачета. Какви грижи се полагат за тях, какви са тревогите, изпитах сега. Много преживяхме, а не искам да си мисля, какво са преживели снаха ми и сина ми. Всичко това ми отвори очите за проблема – недоносени деца. Важното е, че той вече е добре, за което съм изключително благодарен на екипа на болницата. Искам да помогна с каквото мога. Затова и реших, че със средствата от продадените творби на тази благотворителна изложба мога да направя нещо добро и аз. Обещах го пред себе си – ако тази моя идея е успешна, няма да бъде и последната, заявява Седларскси. Бебетата имат нужда от кувьози, от модерна техника. Трябва обаче да се помогне и на тези, които се грижат за тях, за да им се отворят по-широки хоризонти за по-спокойна работа, да дават това, което могат и да им е удобно, когато го дават. Каквото мога, по моите сили, ще направя. Ако това даде потик и на други колеги, добре дошло", казва още творецът. Макар и бегли, наблюденията му са, че българските лекари и по образование, и по налична медицинска техника, не отстъпват на тези в Европа. По думите му, и тук, и там е възможно да се срещнат и недобри специалисти, но така е по цял свят. Не познава в детайли здравноосигурителната система у нас. „Чувам разни неща за търговски неща, за искане на пари от някои в България, което е неприемливо. Няма логика, след като е удържано на човек от заплатата, да плаща, като влезе в болница. За мен това е много странно. Не съм го изпитал на гърба си, но научавам такива работи от приятели. Във Франция осигурен ли си, носиш ли си здравната карта, лекуващият лекар те изпраща при специалист, в болница. Правят ти, каквото трябва и никой не ти иска пари. Плаща се само, ако човек иска да е сам в стая", разказва скулпторът.
Насаме със себе си
„Много мисля за Боянчо. Прекрасен внук е. Роди се малък, но вече заякна, става все по-висок, въобще момче в норма", разказва с неприкрита радост Живко Седларски за бебето. Спомня си с благоговение за баща си, художникът Кольо Седларски. „Давал ми е много ценни съвети, които много ми помогнаха и ми помагат в живота. Като избирах в Художествената академия, реших да съм скулптор. Така имах щастието да чувам от него изключително мъдри съвети и в същото време да не страдам, като други хора, които растат в сянката на прочутите си родители. Той владееше цвета, а аз - формата", казва още той. Като цяло, Живко Седларски не е от разговорливите, но съвсем не от темерутщина. Напротив, смущава се да разкрива душевността си, да се самоизтъква – нещо чуждо на повечето творци. Дори за идеите си, за разсъжденията си, докато работи, не споделя. Но все пак, разкрива една тайна. „Когато работя, започвам да споделям със скулпторната фигура. Често пъти мислено, че понякога и наглас в ателието говоря с баща си, със сина си. Улавял съм се, че понякога от устата ми излизат доста мъдри мисли, но после ги забравям", смее се той. И допълва, че е време да включва диктофона, когато му дойде желанието да разговаря с персонажите в ателието. Минавала му е мисълта после да ги оформи в книга. Знае ли човек, дали след време Живко Седралски няма да се прочуе и като писател.

Парамедик възроди село Ивайло

Лекарят с поетична душа

Крадена невеста

Дамата никога не вдига белия флаг

Неуморимият борец

С нюх на детектив

Дядо Коледа от Горна Оряховица

Баритонът роден да помага

От дърводелското длето до спринцовката
