Крадена невеста

Животът на 89-годишната акушерка Шенка Нежина е като по разказ на Николай Хайтов, над 4 десетилетия от него минават в родилната зала

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Родена е през 1936 г. в Пазарджик. Завършила е училище за акушерки в Пловдив. Първоначално е работила в родопско село, а след брака си се премества в София. В столица е била за кратко в бившата Детска туберкулозна болница, и Института по акушерство и гинекология. В „Майчин дом" работи от самото му основаване до пенсионирането си, но и след това остава известно време в него. Години наред тя е сред любимите му гости на Бабин ден. Преди дни тя пак бе там и завоюва симпатията на новите лекари и акушерки, които за пръв път се срещнаха с нея.

Изборът на професията

„По наше време за собствен избор не можеше и дума да се продума. Каквото кажат мама и тате, това ще учиш, това ще работиш, за този и този ще се омъжиш. На тези, които се противопоставехна на тяхната дума, обществото гледаха с недобро око", започва своя разказ Шенка Нежина. И тъй като не можела да си позволи цял Пазарджик да я сочи с пръст, че не слуша родителите си, приела да учи това, което й отредил домашният съвет. А, както се разбира от по-нататъшният й разказ, последната и най-тежка дума била на майка й. „Имах една много добра приятелка. Майките ни също бяха приятелки. Те се наговорили дани изпратят да учим за акушерки, защото в онези години, началото на 50-те държавата започна да полага много грижи за родилките и децата. Тази професия беше много тачена, както и лекарската", връща се назад във времето и нагласите Шенка Нежина. И макар да била отличничка в училище, и да искала да следва медицина, се качила с оскъдния си багаж в мукавения куфар във влака за Пловдив. С нея била и най-добрата й приятелка. Настанили ги в пансиона към училището за акушерки, в който се осигурявала и прехраната. Режимът бил много строг, а времето в деня разчетено до минутата. Девойчетата обаче го спазвали неоклонно, в къщи никой не ги бил глезил, за да раздават фасони на новото място.

Между залата и болницата

Това бил маршрутът им в продължение на трите години, в които двете момичета учели за акушерки. „Сутрин ставахме на развиделяване. Правехме набързо тоалета. После бърза закуска в столовата и към училището. Там лекциите бяха до обяд. Хапвахме набързо и отивахме в околийската болница. Бяхме неотклонно до лекарите и акушерките. Раздрепреляха ни и всяка беше прикрепена към някоя по-старша. Ходехме с наставничката, гледахме, изпълнявахме, ако нещо ни наредеше и не се отделяхме от нея", разказва Нежина. От болницата си тръгвали чак привечер. Следвала вечеря набързо в столовата. „От 20.00 часа започвахме да си учим уроците за следващия ден, защото нямаше сесии, като сега. Можеха да те изпитат във всеки един момент. Ако някой сега ни видеше, щеше да каже, че сме роботи. За това време на едно кино не отидохме, време нямаше. Имахме свободни само два часа в неделя, но тогава какво по-напред – да се изкъпеш ли, да изчистиш стаята ли, да донаучиш ли нещо, което ти е останало от седмицата. Само тогава ни подволяваха да се отдалечаваме от пансиона, нещо като градска отпуска. Повечето обаче от момичетата не излизахме. Бяхме смазани от умора и обикновено спяхме", разказва акушерката за невероятния режим, при който й се е налагало да живее. Така за годините, докато била в Пловдив, тя не успяла нито веднъж дори да отиде до центъра, да види Стария град. Десетилетия по-късно се връщала там вече със съпруга си и децата. „Беше много тежко. Живеехме като войници, но ни научиха на умения. Най-важна беше практиката в болницата. Затова и нито една от нас не се провали в професията. Само хубави неща със чувала впоследствие за колежките, с които учихме заедно", убедена е Нежина. Самата тя завършила с отличен през 1955 година.

Да раждаш в обор

Такава била практиката на жените в Смолянското село Смилен. Там, високо в Родопите, без нормален път, електричество, течаща вода, канализация и дори тоалетни на двора, младата акушерка била изпратена на задължителното за времето разпределение. Изкарала там две години, колкото и да не й се искало. „Не бях се отказала да следвам медицина. Кандидатстват и бях приета. Отидох да се записвам – отказват ми, защото съм разпределена да работя на село като акушерка. Моля директора на акушерското училище да ме освободи. Той отказва. Обеща, че изкарам ли разпределението, ще мога пак да кандидатствам. Видя се, че не мога да изляза на глава с него. Примирих се, но как да отида в онова село накрай света, питам го. До там превоз няма, нямаи път. За да се убеди, че ще ида, той взе кола и ме закара лично до Смилен", разказва Шенка Нежина. До него водел само един коларски път, пускали само със специален лист, тъй като пред граничната бразда често бягали българи в съседна Гърция. В селото обаче се оказало, че има нова новеничка болница, но без нито един лекар и нито един пациент. Единственият медик се оказала тя. Дали й квартира, но поради хигиенни съображения тя предпочела да живее в болницата. Скоро дошъл д-р Яшаров - млад лекар, също по разпределение. Той обаче категорично й заявил, че от женски работи не разбира, затова в родилната зала ще е сама. „Само, че в нея жените не идваха. Тръгнах аз по къщите. Цяло село бременни – мъжете гурбетчии, дойдат си наесен, напролет заминат. Идва следващото бебе в семейството, но в обора. Да, в обора, защото смятаха, че раждането е мръсно нещо", разказва акушерката неща, от които настъхват косите на всяка съвременна жена. И добавя, че същите тези жени нито веднъж в живота си не били напускали селото. Към проблема се прибавяла и цялостната им, и интимна хигиена, които били под всякаква критика. „Тъй като мъжете много работеха, хората имаха къщи на по два етажа, но тоалетни нямаше дори на двора. Ходеха в гората, зад храстите, кой където намери. Въшки навсякъде", потръпка акушерката при спомена за нечистотиите на които се е натъквала. Започнала да ходи от къща на къща и да им обясняма как да къпят децата, как да мажат главите им с газ срещу въшките и да ползват сапун. „Като се обезвъшлиха, видяха, че да се мият и къпят по-често и то не само в реката, е хубаво нещо. Престрашиха се и първите да родят в болница, като заедно с кмета им следяхме термините. Като наближеше датата, ги довеждахме и ги хоспитализирахме", разказва още акушерката. Впоследствие издействала в селото да бъдат докарани и готварски печки на дърва, с които хората се и отоплявали. Дотогава за тази цел ползвали кюмбета с отворена повърхност, върху която направо слагали тендежерата с боба.

Цял живот ще бъдеш до мен

Макар и работата да увлякла Шенка Нежина, тя не се отказвала да следва медицина и все си представяла деня, в който ще напусне Смилен и ще отиде направо в университета в Пловдив. Съдбата обаче й отредила друго нещо – да срещне любовта точно в отдалеченото Смолянско село. По-точно тя я намерила и колкото и да й се съпротивлявала, в крайна сметка я покорила. Държавата започнала да разработва урановото находище на няколко километра от селото. Скоро то вече станало мина – с инженерите, работниците и първите коли, макар и товарни на това място. Имало и неколцина с мотори, което за времето си било истински лукс. „Една вечер, докторът вече си беше тръгнал, идва един от мините. Казва, че го боли корема, че му е зле. А аз няма какво да го правя, не съм доктор. Дадох му валериан за успокоение и го отпратих да си ходи. Той стои, не си тръгва. Казва ми: Не ме хокай, че цял живот ще бъдеш до мен", смее се тя. Скоро за добрата работа на болницата се разчуло. Казали им, че някой трябва да отиде да вземе награда за лечебното заведение от Смолян. Изпратили нея, като й дали човек от мината с кола. Оказал се Иван – мъжът, който го болял кореда и отдавна я харесвал. Шенка обаче, веднага се обадила на учителката – нейна приятелка, и тръгнала с нея. Вместо обаче към Смолян, Иван подкарал към селото на родителите му. Колкото повече настоявала да вървят за града, толкова повече той не чувал. „Влязохме в двора, наизлязоха де що имаше роднини. Досетих се каква е работата. Сбутах учителката, че май нея ще сгодяват. Не щеш ли, баща му хвърли едно яре пред мен и му тегли ножа пред краката ми. Ужас! Такъв им бил обичая, като си харесат мома за булка", спомня си тя и досега с ужас агонията на животното, което се гърчело до нея. Заявила, че без съгласието на мама няма да се омъжи. Поели към Пазарджик, казала на родителите си, че не му е давала дума. Решили да се връщат, все пак всички участници в трагикомедията били на работа в Смилен и не можели да отсъстват безкрайно. „Пътьом обаче Иван отби в едно друго село. И влязохме в кметството, имал някаква работа. Трябвало да се разпишат някакви документи за пътуването. Дойде една жена, даде ми някакви листа да подпиша. Едва що подписала, онази ми казва: Честито на новото семейство на социалистическа република България. Ето така се оказах омъжена", смее е 89-годишната Шенка. Така двамата преживели 62 години брачен живот в мир и сговор.

Да си сред първите в София

Точно така се чувствала младата акушерка и съруга, когато семействот се преместило в столицата. Тук се родили двете й дъщери. След майчинството потърсила работа. Отишла с двете деца в тогавашната АГ болница „Тина Киркова", сега „Света София". „Бях чула, че имат нужда от акушерки, но категорично ми казаха, че не могат да ме назначат, нямали места. Досетих се. Страхуваха се от децата, да не боледуват често и да взимам болнични за тях. Седнах в коридоха и заплаках", разказва с горчивина Шенка Нежина. Съдбата обаче й помогнала и този път да бъде там, където е по-добре за нея. В този момент минавал проф. Бранимир Папазов – един от основателите на „Майчин дом". Казал й, че предстои създаването на Институт по агушерство и гинекология и му трябва акушерка. Така заедно двамата извървели близо половин век заедно в професията да си в помощ на тези, които дават нов живот. Пак заедно въвели хапчето антибебе в България, като Нежина била натоварена със задачата да наблюдава жените, които го приемат за странични реакции, като водела дневник за всяка една от тях. Впоследствие в „Майчин дом" й гласували доверие да избира новата апаратура за родилните зали. „Това бяха много щастливи години. Въвеждахме много нови неща. Приемахме жени от цялата страна. Имаха ни доверие, уважение. Никой не можеше да си помисли да каже крива дума на доктор или медицинска сестра, какво оставаше някой да им вдигне ръка", въздъхва огорчена от сегашните нрави тя. Независимо, че отдавна е пенсионерка, следи какво се случва в здравния сектор и не крие разочарованията ни. „Наистина медицината напредна много. В България има всичко за родилките, а и за болните. Не мога да приема обаче да се плаща. В това няма никакъв морал. Как ще облечеш бялата престилка и ще вземеш пари, недоумява Шенка Нежина. На какво прилича това да изваждат от теб бебето с операция, за да е еди коя си зодия?! Казано е жената да ражда, да знае какво е майчинство. Кой ти дава право да искаш, да се месиш на Господ в работите?!", възмущата се тя на модерността. Всяка година на Бабинден, тя е от любимите гости в „Майчин дом" и не пропуска да повдигне този въпрос пред младите майки и тези, на които им предстои да родят. „Може да съм омръзнала с тези мои приказки, но все се надявам, че някоя ще ме чуе", заключава 89-годишната акушерка Шенка Нежина.