Нека Господ се роди в сърцето на всеки човек

- Около тези дни си подаряваме подаръци. Кои са всъщност най-ценните подаръци в живота?
- Ние много пъти се заблуждаваме, че материалното е най-важното. Живеем в едно твърде материалистично време с много материални облаги, удоволствия, лукс, задоволство. И въпреки това, вглеждайки се в себе си, виждаме колко сме неудовлетворени, разбираме, че материалното не е това, което може да задоволи духовната и душевната потребност. Когато човек подарява нещо голямо или малко, съществено или не толкова съществено, винаги жестът на внимание, любов и отношение, особено в днешния забързан съвременен свят, е най-важното, което може да получим, а и дадем. В съвременния свят много значим и голям подарък е общуването – да излезеш да изпиеш кафе или чай с близък човек и най-вече да изслушаш ближния, защото повечето пъти искаме ние да бъдем изслушани. Да чуем проблемите на другия, да проявим внимание и съчувствие към него - мисля, че това са най-ценните подаръци. Разбира се, има и много хора, които са в затруднение, в немощ и всеки един жест, внимание, всяка една стотинка е значима за тях. Ние не можем да пренебрегнем тази потребност на хората. В обобщение - нуждаем се от внимание и любов един към друг.
- Много се въодушевяваме обикновено в тези дни, но бързо забравяме, как да запазим светлината на Рождество за по-дълго в сърцата си?
- Наистина това е един период, в който ние отклоняваме истинския смисъл на празника, а той е именно Въплъщението на Нашия Господ Иисус Христос, Второто Лице на Света Троица, Бог Слово. Той е дошъл да спаси човека, не е дошъл да направи елха, нито да „подарява" на някого нещо, а основното, което е дал на всеки един от нас, е спасението, изкуплението, възвръщането на онова изпаднало от човека, достойнство. Отклонявайки си вниманието от това, ние много бързо забравяме и празничните дни, в които говорим за щастието, за храната, за дома, за уюта, за подаръците. Разбира се, в първия работен ден всички тези неща се изпаряват от нашия живот и ние пак затъваме в изнемога, в отчаяние, в немощ, защото не държим истинския смисъл на християнския живот. А той е да имаме Христос като пътеводна светлина в нашия живот, да четем Свещеното писание и разбира се, се да се борим със себе си, за да се променяме, защото приемайки вярата и изповядвайки Христос, ние трябва да полагаме един вътрешен труд за личната промяна към добро.
- Българинът приближава ли се или се отдалечава от Църквата?
- Това, което наблюдавам, специално при младите хора е, че те се питат какъв е смисълът на живота, накъде да тръгна. Виждам, че има желание за търсене на Бога, но много пъти хората не успяват да намерят истината, те се лутат в най-различни пътища и търсят всякакви заместители. Душата по природа е християнка, тя търси, тя има този глад и потребност да обитава, да обладава Божията благодат, но поради различни заблуди, човек и най-вече младият, затъва по различни пътища с всякакви заместители на истинската духовна храна. И пак стигаме до въпроса за въвеждане на вероучение, на предмета „Религия и православие", за да образоваме и обучаваме нашите деца така, че да знаят истината. Те сами ще изберат дали да вярват и дали да изповядат Нашия Спасител Господ Иисус Христос, но ще имат познанието за християнството и нашата история като българи, защото тя е тясно свързана с вярата ни.
- Какво най-често води човека към Бога, към храма?
- Всеки човек по различен начин път намира Бога и Божия храм. Господ има промисъл за всеки един, дали ще го доведе към храма чрез някаква потребност да благодари или през тежък момент и трудности, Бог търси човека по всякакъв начин. И няма сърце, на което Господ да не е почукал, да не го е призовал, да не Му се е открил по някакъв начин, най-вече чрез любовта. Така че всеки един човек е призован от Бога и има тази възможност, но пътищата са различни.
- Тук е и ролята на човека, който да приеме...
- Да, процесът на това тайнство между човека и Бога е двустранен. Господ и непрекъснато да хлопа, от другата страна човекът трябва да отвори сърцето си за Бога, да го приеме и да го изповяда и да живее с Христос.
- Много хора казват аз вярвам в Бога, но не ми трябва да ходя в Църквата. Какво бихте им казали?
- Това е голяма грешка, защото в храма не е достатъчно просто да запалиш една свещичка и да помълчиш. В Църквата се живее в тайнства – Светото Кръщение, когато ставаме християни, Изповедта, когато изповядваме греховете си, Светото Причастие, когато се приобщаваме с Кръвта на Нашия Господ Иисус Христос.
В тези тайнства живо действа Божията благодат. Те не са нещо, което ни обременява, а чрез тях ние можем да се докосваме до Бога и същевременно да лекуваме собствената си душа. Много от хората мислят, че това нещо ги стеснява. Но тук пак говорим за тази обърканост на непознаването на собствената ни вяра. Това е като да кажеш, че когато човек е болен, сам или чрез интернет, както вече често се среща, може да започне да се лекува и виждаме до какви тежки крайни резултати може да се доведе човек, когато не отива в лечебницата на тялото каквато е болницата, където ни лекуват лекарите. По същия начин духовната лечебница е Светата ни Църквата и онези, които са подготвени да лекуват човешката душа, са свещениците, които имат тази Божия благодат да извършват тайнствата.
- Живеем в много несигурно време в политически, в международен план, в личен за всеки човек. Все повече неща ни разделят. Как да оцелеем?
- Връщайки се към историята, четейки Свещеното Писание и особено Стария Завет, виждаме, че смутните времена и особено войните, настъпват, когато човекът и човечеството се отдалечават от Бога. Има много такива моменти в Свещеното писание. Войната е нещо изключително жестоко, тя от една страна отнема живот, ранява, а от друга, действа на психиката на човека жестоко, внася ужас, скръб, отмъщение, страшни неща, които са свързани само с поднебесните духове на злобата. Но това е в резултат на нашата лична греховност. Всеки един от нас може да се вгледа в себе си, във всички онези състояния, в които изпада и на гняв, и на злоба, и на униние и във всякакви безчовечни отношения. Просто трябва да се вгледаме в себе си и да разберем това състояние, в което се намираме самите ние, да не го прехвърляме на някой друг – на обществото, на хората, на близките. Самият греховен човек отдалечава Бога от себе си, а същевременно там не остава празно пространство, то се изпълва с бесовете, които са човеконенавистни и човекоомразни. И те искат не друго, а да хванат душата на човека, да го хвърлят в геената. Тях не ги интересува убиването на тялото, а по-същественото е да хвърлят душата далече от Бога.
- Сякаш се научихме да говорим красиво – за прошка, смирение, доброта, вярност. Дойде ли обаче ситуация, в която трябва да проявим на дело всичко това, не просто не ни е е лесно, а се оказва, че ни е много трудно. Какво ни спъва?
- В съвременния свят хората искат да говорят високопарно, интелектуално, философски за нещата, но не искат да ги живеят. Животът в Христос е живот в изпълнение на делата, към които ни е призовал, не е абстракция, учение или философия. Това е да допуснеш Христос в живота си и Той да бъде част от него и добродетелите да бъдат изпълними със съдействието на Божията благодат, а същевременно от другата страна и със свободната воля на човека, който приема Бога. Затова говорим колко е велик този празник. Той от една страна има изкупителното дело, чрез което Въплъщавайки се Нашият Господ Иисус Христос идва на земята, а от друга и ни учи как да живеем, не от ангели приема естество, а от потомството човеческо. От нас човеците приема плът и на нас отново показва как трябва да живеем. Той показа и смирението, и търпението, и послушанието, и кротостта и най-вече онази любов на Бога към човека, която е жертвена любов, да се разпъне на Кръста за човешкия род. Така че не бива да говорим за добродетелите като някаква абстракция, а трябва да имаме желание да ги изпълняваме. Когато искаме да покажем отношение към човека, най-малко ще го поздравим, ще кажем добро утро, когато го срещнем сутрин пред асансьора или честит празник. От най-малките до най-големите жестове са опит в нашия живот и практическо показване на добродетелите.
- Всъщност най-истинската проповед е живата...
- Точно така, нашият живот е истинската проповед, личният наш пример. Приказки много могат да се изкажат, но когато няма дела, вярата ни е празна.
- Какво ни липсва като общество в духовно-нравствен план?
- За мен това, което ни липсва като обществото, е истинското познание за Бога, защото без истинска цел и критерии в живота, ние трудно бихме могли да се справим. Във всеки има някаква слабост и когато критериите са такива, че да могат да подхлъзнат човека, то последствията не са добри. Ние изграждаме нашите родители като кумири, нашите треньори, нашите преподаватели. Когато обаче, ние се опираме на такива кумири, от малкото дете до големият човек, виждаме как се подхлъзваме и разочароваме от човешката слабост, защото човекът е слаб, той не може да бъде съвършен. Всеки има своите слабости, немощи и по този начин ние се подхлъзваме. А, Господ е константа, която не помръдва, Той е Бог, Той е Съвършен, Той е Пълнота и когато Го имаме в себе си и се опираме истински в Него, ние знаем как да изградим всичко в живота си. От Бога са родителите ни, децата, близките, съпруга, съпругата, комшиите, колегите. Когато на върха на нашата духовна пирамида стои Господ, ние няма да се подхлъзнем и ще можем да подредим живота си по един правилен начин и няма да очакваме от близките си неща, които самите те не могат да понесат. Както и ние много пъти не можем да изпълним очакванията на другите към нас. Ние сме слаби, знаем, че хората не могат да се опират на нас като на Божество. Ние не сме всесилни, Бог е всесилен, всемогъщ, всезнаещ и може да извърши всичко онова, което е полезно за спасението на човека.
- Имаме ли нужда от духовно пробуждане и какъв е пътят?
- Духовното пробуждане го има най-вече в моменти на разтърсвания, каквито се случват в нашето общество. Така е и с всеки един човек поотделно. Когато човек се сблъсква с плашещи неща - ужас, глад, война, страх от онова, което може да го сполети, той се събужда, но му трябва просвета – ясно знание за това, което може да го спаси, уравновеси и успокои, за да може да посрещне всяко едно време. Ние трябва да сме наясно, че това, което се случва днес, се е случвало и в историята назад и нищо ново няма под слънцето. Имало е и войни и ужаси, но нашите прадядовци и деди са имали смелостта, твърдостта и най-вече правилната вяра, за да понасят всичко. Те са запазвали психиката си, за да могат да се справят. Дори и специалистите казват да не се изпада в паника, каквото и бедствие да се случва. Когато човек е в здравия си разум, той може да постъпи по правилен начин, но за да го запази, той трябва да има нещо, за което да се хване и да го крепи. И това е Бог, Истинният Бог, който изпраща и утеха, и разум, и сили на човека, за да може той правилно да се справи, а не някаква философия и абстракция да уравновесяваш психиката с мисли от типа – „аз съм велик", „аз съм много можещ", ще се справя с всичко. По този начин не става, но живеейки в Христос и ползвайки се от Божията благодат ние можем да се справим с проблемите на ежедневието, всеки един миг има предизвикателства. С Бога човек успява да се справя, а когато няма критерии и сили, с които да се справи, той се спъва и от най-малкото.
- Споменахте, по-рано за вероучението. Защо то е толкова важно и сякаш има едно неразбиране в нашето общество, как би могло да се разсее?
- Според мен няма неразбиране, има отпор. Когато се разговаря с обществото, с родители, с деца, хората разбират, че това е полезно. Въпросът е на държавническо ниво обаче. Става дума за въвеждане на един час вероучение седмично в училищата, който няма да обремени децата по никакъв начин. Но винаги се излиза с мотива, че учениците са много натоварени, че имат много предмети, че раниците им са тежки. Същевременно непрекъснато виждаме, че се измислят всякакви предмети, за които няма учебници, няма и кой да ги преподава и които за мен лично наистина са ненужни и натоварват децата. А на желанието да им дадем една опора в познанието за вярата, виждаме един много голям отпор. В стремежа да се сравняваме с европейските държави, е видно и колко много от развитите страни в Европа имат преподаване на религия и това всъщност изгражда и развива децата и хората като личности, дава им познание за тяхната вяра във всякакъв план – и исторически, и духовен.
- Преодолим ли е според Вас този отпор?
- Смятам, че е преодолим. Негово Светейшество Митрополит Софийски и Патриарх Български Даниил има силното желание да се въведе предметът „Религия – православие" в училищата, да бъдат просветени нашите деца. Виждам, че това вече може би 30-годишно желание на Църквата се приема, аз съм оптимист, че това нещо ще се случи и нашите деца ще получат познание и просвета в тази насока.
- Какво ще пожелаете на нашите читатели?
- Пожелавам на всички християни, на всички хора по земята Господ да им въздаде в тези Рождественски дни много благодат, много утеха, радост и мир в света. И нека в сърцето на всеки един човек да се роди Нашият Господ Иисус Христос и винаги да пребивава там, така че да Го води по пътя на спасението.
За много и благословени години!

Честита 2025 година!

Благотворителността утвърждава човечността

2.98 млн. лв. събра Българската Коледа

Обичта, която дава сили да продължаваш

Честита Коледа и Рождество!

Сърцето на майката

С надежда подкрепата да продължи

„Българската Коледа“ помага на недоносените бебета

„Българската Коледа“ показва щедростта на хората
