Баритонът роден да помага

Проф. Иван Литвиненко бе отличен с награда за цялостен принос в развитието на педиатрията

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Роден е през 1959 г. в София и, както обикновено казва, никога не е живял в друг град. Завършил е математическа паралелка в 32-ра гимназия, а след това Медицинския университет. Първоначално започва работа като лекар в санаториума в Момин проход, а след това и в педиатричен участък в Костенец. По време на втората година, като млад лекар, кандидатства за асистентско място в тогавашния Институт по педиатрия в столицата (сега СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев). Първоначално е в отделение „Профилактична педиатрия", където се занимава с изследвания и физиология на здравите деца, както и електромиографски изследвания. Пише и първата си дисертация, по която вече има и публикации. Промените през 1989 г. обаче променят нещата. Профилактичната педиатрия е преместена в Центъра по хигиена. По мнението на тогавашния ръководител на катедрата и болницата покойния проф. Драган Бобев, който е гуро в областта на медицината за младия тогава лекар, той трябва да се заеме с клинична работа. Премества се в неврологията, където продължава същите физиологични изследвания. От тогава досега проф. Иван Литвиненко е в Отделението по детска неврология на болницата.

Харизмата на личния пример

За него това е именно проф. Бобев. Той буквално го запленява с богатата си ерудиция, както и начина на мислене и работа. „Широкият поглед към пациента, подходът при поставянето на диагноза без да си вживява в тясната специалност, в която работи - това възприех от него. Той беше личност и специалист, който не затъваше в собствени води. Проф. Бобев гледаше трезво върху проблема на детето и, ако трябва, насочваше диагнозата в друга посока. Беше обоснован с точните доводи, не изпадаше в дребни неща, гледаше едрото и сочеше точно посоката така, както правят големите хора. В моята работа съм се старал винаги да следвам неговия път", разказва проф. Литвиненко за своя учител в професията. И, някак си, сякаш между другото уточнява, че в педиатрията попаднал случайно, по метода на изключването. „Признавам си, че по време на следването нямах оформено желание каква посока да поема в медицината", казва той. Обстоятелства, малко известни за повечето лекари от следващите поколения, изиграли решаващата роля за по-нататъшното му професионално развитие. „Тъй като бях с чуждестранен паспорт, не подлежах на задължителното 3-годишно разпределение, каквото имаше за всички млади специалисти. Имаше обаче нещо, което почти не се знае. Тогава имаше непубликувани министерски постановления, за които повечето хора дори не подозираха. Когато ми дадоха справката, че не подлежа на разпределение, което стана с доста натиск, ми напомняха, че поради еди коя си точка от непубликувано постановление на Министерския съвет нямам право да започна работа без три години трудов стаж, но не мога да работя през това време в градовете София, Пловдив и Варна. Така трябваше да започна първо в Момин проход, а след това и Костенец. Единият ми родител беше тежко болен, другият пенсионер по болест, трябваше да пътувам, затова се насочих към тези места. За да специализирам, можех да избирам между интерна, хигиена и педиатрия. Пред възможността да работя с възрастни хора, предпочетох да работя с деца. Смятам, че няма по-благодарен пациент от едно дете, което вече се усмихва или да видиш радостта на майката. Много колеги се плашат, че те не могат кажат какво чувстват, къде ги боли. Нашата работа, на педиатрите, е малко като на ветеринарните лекари. Малките обаче не могат и да ни подведат много. Човек, като има знания, намира опорните точки, ориентира се за диагнозата. Аз съм щастлив, че заради споменатите вече обстоятелства попаднах точно в тази среда", разказва обичанияти от колегите, и от малките си пациенти детски невролог.

Трите опори на проф. Литвиненко

Когато връща лентата, той смята, че майка му – д-р Нина Литвиненко, е първата, оказала влияние върху него, за да избере точно бялата престилка. Работила е дълги години в 11-та поликлиника в София. Тя е тази, която макар и да била против синът й да стане лекар, го увлякла по пътя на медицината. „Имах състуденти, чиито родители бяха лекари и ги караха и те да ги последват в професията. Тя беше обратното. Казваше: „Само това не". В крайна сметка се примири по отношение на избора ми. Впоследствие, вече, ако в кабинета й имаше дете, ми подаваше слушалката и казваше : "Хайде сега, слушай с мен. Това е такъв хрип, онова е такъв звук". Тя беше много логичен човек. Научи ме на всички патологии в педиатричната практика. Когато почина през 2000 година моите приятели се изненадаха, че на погребението й дойдоха много хора, като че бе някаква голяма личност. Те я помнеха и уважаваха", разказва проф. Иван Литвиненко. След нея учител му е проф. Драган Бобев. Помни и досега не само на какво той е държал да се знае, но и всеки негов жест, изказана мисъл. „Старая се да се доближавам до неговия модел на разсъждение, на поведение. Това беше човек със сериозна обществена позиция и мнение. Беше меломан, което на мен също много ми допадаше", казва още проф. Литвиненко. Сред хората, от които той се е учил посочва специалистът детска неврология доц. Узунова, която е била и негова ръководителка до самото си пенсиониране в Клиниката по детска неврология. „Всичко, което знам в тази област, съм научил от нея. В голяма част от електромиографското изследване също съм обучен от нея. Тя позволяваше на младите да поемат отговорности, а поемането на отговорност кара винаги човек много да мисли", казва с благодарност проф. Литвиненко. Нейният подход той е възприел и към своите по-млади колеги, а също и към студентите. Самият проф. Литвиненко не е от тези, които крият знанията си от криворазбрано чувство за конкурентност. Напротив, старае се да даде от себе си повече и повече, защото в съзнанието му са тримата, на които се е опирал в професионалния си път. „Най-добрият начин да убедиш някого, че това работи е, като му го покажеш с личния си пример", казва той. И досега минава заедно с колегите си на визитация и е готов да чуе тяхното мнение. Новите, по-специфични методи в неврологията, които навлязоха напоследък, първо извършва той, за да може да им бъде опора след това, ако се наложи. „Не държа на всяка цена да съм аз отговорният за всичко. По-скоро чакам тяхната инициатива. Щом я поемат, аз съм щастлив, защото няма по-добро от това учителят да види, че ученикът му работи добре и дори го надминава в някои отношения", казва проф. Иван Литвиненко.

Родословие в още две държави

То наистина е впечатляващо. Баща му Олег Литвиненко по професия бил инженер. От него е запомнил много сентеции, от които се ръководи и досега в живота си. Като например „Направи добро и го хвърли в морето". „Беше човек, който правеше винаги нещо за друг в нужда без да чака някаква благодарност или специално отношение. Винаги си повтарям неговата мъдрост, когато се захвана със задача, която може да се окаже, че няма да е благодарна, но трябва да бъде свършена. Той имаше невероятно чувство за хумор. От него идва и музикалната страна. Бащата на баща ми е бил музикант, самият той също е искал да е музикант, но животът му поднесъл изненада, когато трябвало да се явява на изпит в Консерваторията. Така, попаднал в Политехниката и станал електроинженер", разказва с топло чувство за него проф. Иван Литвиненко. Родовете му са белоемигрантски. „Много са ме питали руснак ли съм, украинец ли съм? Нямам точен отговор", казва още той и обяснява защо. И по бащино, и по майчино потекло, дядовците му са руски казаци. Едната линия е от Ставрополския, другата от Краснодарския край. И двете попадат на руска територия, но бащината му фамилия – Литвиненко, носи украинско окончание. Дядовците и прадядовците му починали преди той да се роди и затова няма идея, какъв е бил говорът им. Когато обаче преди много години ги посетил един от братята на дядо му по бащина линия, малкото момче Иван, което ходело в руска детска градина, въобще не разбирало на какъв език говори гостенинът. Затова, сега допуска, че старият човек е хортувал на украински. „Задачата става още по-сложна, като прибавя и двете ми любими баби, които се смятаха за българки, но родовете им бяха македонски. Единият беше от Кукуш Дедеагач, после преселил се в Солун. Другата пък – от Серес, Кавала. От македонки и два вида казаци се получава това, което виждате", смее се проф. Иван Литвиненко. И разказва отново за татко си Олег, който пеел в Руския клуб, съществуващ до 1956 г., където се запознал с майка му. Там са се срещали потомците на белоемигрантите. Превратностите на времето довели до разпадането му.

Да пееш с корепетитора на Ирина Чмихова

„След 1989 г. някои от тях и потомците им отново започнаха да се събират, продължава разказа си проф. Литвиненко за Руския клуб и белоемигрантите. Щастлив съм, че попаднах сред тях и бях част от онази душевност. По онова време още беше жив Евгений Евгениевич Комаров – ръководил някога хора и квартета към клуба. Впоследствие той е бил корепетитор на Ирина Чмихова. Там за пръв път си позволих и аз да пея, макар и баща ми да казваше да не опитвам, защото не мога. Евгений Евгениевич ми даде рамо и аз пях заедно с тези, които са пеели с татко, разказва с увлечение за пътя си на любител – музикант проф. Литвиненко. Когато човек го чуе си мисли, че гласът му, безспорно, е тенор. Впоследствие, пеейки в няколко хора, ръководителите все го слагали при баритоните. Самият той се определя точно като баритон. Любимият му репертоар, който изпълнява за собствено удоволстиве и за наслада на приятели в компания, е точно в този диапазон. „Пея и сега, и при весели, и при тъжни ситуации, но за себе си. Най-често вкъщи, в банята, но и по обяд в болницата, когато нещата ми дойдат малко в повече. А колегите си мислат: „Аха, той пее, значи е добре", смее се проф. Литвиненко. Според настроението е и репертоарът му. В компания обикновено е на руски романси. Преди години е пял и в хора на руската църква в София. Погребаният там и канонизират вече като свети Серафим Софийски, е бил личен приятел с неговия дядо. От него пази в дома си надписан молитвеник и икона с посвещение по случай венчанието на неговите баба и дядо. Пристрастен е към операта. Имал шанса да слуша певци и спектакли, с които малцина могат да се похвалят. Вкусът към певческото изкуство идва и от началната му учителка по пеене, която водела учениците си от рано точно на опера. Дълги години той и родителите му са били много добри семейни приятели с големия български баритон Стоян Попов.

Жест, затрогващ до сълзи

Проф. Иван Литвиненко не е семеен. „Имам обаче син, който не ми е роден, но за него от години полагам грижи. Живеем заедно, разбираме се. Вече е прекрасен млад човек, който много ми помага. Смятам, че и аз съм му помогнал", казва той. Името му е Калин Калчев. „Срещнах го преди двадесетина години. Тогава бях лекар в лагер за деца с увреждания, където той беше дошъл като доброволец с други момчета и момичета. Дълго време с всички тях, както и с учителките, поддържахме връзка. Когато той навърши 18 години се оказа, че вече като пълнолетен трябва да напусне дома за деца лишени от родителски грижи. По това време майка ми вече беше починала. Живеех сам в огромен апартамент. Поканих го да отседне вкъщи. Калин дойде с голямо притеснение временно. Дори две – три години багажът му стоеше пакетиран. После разрбахме, че е безсмислено да търси квартира и да плаща наем. С времето той самият започна съвсем естествено да ми казва „татко". И така всички приятели знаят, че това е синът на Доктора. Познават го и моите роднини, и колегите", разкри една страница от живота си проф. Литвиненко, за която не всички, познаващи го като един от най-добрите детски невролози, знаят. Той има още няколко обични млади хора. Това са племенниците му. „Брат ми се отчете и заради мен. Има три деца – Олег, Иван и Боряна, които също безкрайно обичам. Нито те, нито приемният ми син Калин тръгнаха по стъпките ми на лекар, но не съжалявам. Младите хора трябва да имат свободата да избират и да са щастливи от своя избор", заключава проф. Иван Литвиненко.