От дърводелското длето до спринцовката

Ремси Салим от Асеновград е един от малкото медицински братя у нас, остави добри доходи в Белгия, за да работи в болница в България

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Роден е на 24 май 1989 г. в Асеновград. Често се шегува, че като „дете на промяната" и той прави твърде големи и неочаквани промени в живота си. Макар, че в онези години малчуганите тръгваха на училище на 7-годишна възраст, той е в първи клас още на 6. Води го любопитството да знае какво се случва там, в голямата бяла сграда отсреща. Сам настоява да го запишат на школо по-рано, за да се научи да си чете сам книжки. Средното си образование завършва в Професионалната гимназия по автоматизация на производтвото в родния си град. Записал логопедия в Пловдивския университет. Работи в продължене на няколко години в Белгия. След завръщането си в България завършва Факултета по обществено здраве на Медицинския университе в Пловдив, специалност „Медицински брат". Той вече работи в болница „Еврохоспитал" в Пловдив.

Под напора на вълната

За Ремси Салим тя е делникът, трудностите в живота, като за повечето хора в България. Вместо обаче да хленчи, той намира изход – в работата. Като студент във втори курс по логопедия негов приятел го кани да работи в Белгия през лятото, за да спечели някоя и друга пара. „Най-напред беше за ваканциите, но после се установих там и оставих студентството, но не го изоставих. Имах намерение, като се върна да възстановя правата си в университета", разказва Ремси. Животът обаче решава друго. Захваща се в ресторант – пицария. Собственикът го харесва заради работливостта, коректността и почтеността. Има му пълно доверие. Още първата година го прави заместник – управител, малко по-късно и съдружник. Бизнесът върви добре, клиентите са доволни. Заведението е пълно заради вкусната храна, любезното обслужване и винаги усмихнатият Ремзи, който макар и съсобственик често сам обслужва хората, за да се увери, че всичко е наред. Така той остава в чужбина седем години.

Разделени, но любими

На петата година, при едно от идванията си в отпуска в България, се запознава красивата Айлин. Двамата веднага се харесват и, като във филм, скоро обявяват на родителите си, че са се сгодили. „Направихме сватбата в България, но трябваше да се върна в Белгия. Жена ми остана, тъй като е банков служител, харесва си работата и не пожела да дойде при мен", разказва Ремси. Двете години разделени обаче само ги правят по-задружни. Всеки ден се чуват по телефона, пишат мейли, разказват си преживелиците и по различни въпроси взимат заедно решения. „Ако обичаш, ако си намерил точният човек в живота си, разстоянието не е пречка. Напротив, то сякаш укрепи нашата обич, нашето семейство", разказва младият мъж без никаква поза. И допълва, че любовта го е върнала в България. Твърди, че не съжалява и се вижда, че наистина е доволен, защото тук го очаква още едно, неочаквано и още по-различно поприще. А, както става ясно, той е от хората, които не се плашат от нищо. Научен е от дете на работа. Родителите му са го възпитали да се труди, да е честен и първо да залага и изгражда доброто си име, а после за всичко останало. Още на 13-годишна възраст си извадил разрешително и работил за кратко в дърводелско ателие, където се научил да държи длетото и да дялка малки предмети и орнаменти. „От днешна гледна точка си беше авантюра, но нищо не е излишно, щом е положен труд", смее се сега, разказвайки за детските си години.

Завръщането и промяната

Айлин и Ремси решават, че мястото му е тук, в България, че докато са млади трябва да отгледат деца, да вървят заедно напред, заедно да преодоляват трудностите и пак заедно да се радват на успехите си. „Исках да продължа обучението си по логопедия, защото тази специалност ми харесва. Важното е да се помага, особено на децата, за да се научат добре да произнасят звуците, думите. Бях обаче изгубил студентските си права. Трябваше отново да кандидатствам, а после да ми зачетат трите години следване и взетите изпита, и да продължа нататък. Междувременно в България вече имаше много нови неща. Реших да се огледам за други специалности. Така установих, че мога да кандидатствам във Факултета по общетвено здраве на Медицинския университет. Записах специалност медицински брат", описва пътя на новата промяна Ремси Салим. Казва, че не съжалява, макар и в началото да му било доста трудно – термини на латински, много упражнения, предизвикателството да си до пациента и да му помагаш. Всички тези неща го плашели, до известна степен. Като понавлязъл в обучението, безпокойството отстъпило място на желанието и увереността, че е направил правилният избор. „Хората в болницата се нуждаят от грижа не само медицинска, но и от подкрепа, та дори само от една окуражаваща усмивка, казва медицинският брат. Той е от малкото с такава специалност у нас. Тази година с него се дипломира още един негов колега - Йордан Йорданов, както и 64 медицински сестри и 9 акушерки.

Какво е медицински брат

Това е често задаван въпрос, на който се налага да отговаря Ремси Салим, откакто е назначен във Вътрешното отделение на болница „Еврохоспитал" в Пловдив. Също така, често го бъркат и с лекар, но той бърза да пояснява, че е все едно медицинска сестра, но е мъж. Възхитен е от екипа на лечебното заведение заразди топлото отношение, с което е приет. Първият ден на работа не го притеснил – не го ангажирали с нещо, показвали му шкафовете, какво има в тях, ходел с колегите при пациентите. Постепенно започнали да му дават работа. Най-тежко му било да сложи пъривя абокат, сам, без чужда помощ. Притеснявал се. „Дори ръцете ми леко трепереха. Пациентът беше много възпитан човек, каза ми да не се притеснявам. Сложих го внимателно, нямаше никакви проблеми. По-нататък бях спокоен и нещата тръгнаха", разказва Ремси Салим. За краткото време, откакто е в болницата, вече се чувства в свои води. Признава, че както всички, ангажирани с медицината, времето за семейството все не стига. То имат две – момичета, на 4 години и на 5 месеца. И докато преди да се роди второто дете, семейството обичало да излиза в почивните дни на малки преходи в природата, сега най-далечната дестинация е с бебешката количка в парка. И Айлин, и Ремски обаче са категорични, че щом малката поотрасне, ще възобновят туровете си из природата.