Да спасяваш сърцата на децата е мисия

Бих искала да кажа на всички колеги, че при нас ще намерят екип, изключително всеотдаен към работата си и отворен към тях, казва сестра Людмила Николова

- Г-жо Николова, от колко време работите като медицинска сестра?

- Завърших Акушерство през 2002 г. и започнах работа в Неонатологичното отделение на „Майчин дом". След като изкарах там две години, се преместих в НКБ, където съм от 2004 г. Така на 24 години започнах работа в Реанимацията, което се оказа и трамплин за по-нататъшния ми път. Като всички млади хора, мечтата ми беше да работя в Операционна и след две години се преместих в Отделението по детска хирургия на вродените сърдечни малформации. В момента работя там като перфузионист .

- Тоест, вие управлявате машината, която поддържа живота на детето, докато трае операцията, така ли?

- Точно така. Това е така наречената машина – „сърце-бял дроб". Перфузионистът е човекът, който работи с нея през времето, в което хирургът трябва да работи върху сърцето на детето. Така този човек, образно казано, изпълнява ролята на сърце и бял дроб на пациента, като 95% от операциите на сърце се извършват по този начин. Това дава простор на хирурга да работи. Или с две думи казано – аз съм сърцето и белия дроб на този пациент.

- Звучи малко страшно – така ли е наистина?

- Не, когато човек навлезе в света на Детската кардиохирургия и перфузията вижда, че не е така. Мисля, че това е най-високото стъпало в професията, на което мога да стъпя. И наистина това е нещо, което правя с душа и сърце.

- Как минава един ваш работен ден?

- От почти 4 години освен перфузионист, съм и старша сестра на отделението, което ми донесе повече отговорности. НКБ е единственото място, където се оперират деца с вродени сърдечни малформации. Това е уникално звено за страната, където един малък екип от млади хора, които са изключителни професионалисти, всеотдайни към професията си, работим като една добре смазана машина. Почти всеки ден имаме една операция, така че започваме сутринта в 7.30, а оттам нататък точен ред – няма, когато свършим. Приоритет е операцията, след това всичко останало.

- Колко време продължава една операция?

- Различно, зависи от сложността на малформацията, която има детето. Една част от тях може да се включат в работния ден, но една част от операциите продължават по-дълго.

- В по-сложните случаи колко екипа участват в операцията?

- Имаме два екипа, така че бихме могли по някакъв начин да се сменим, когато е нужно. Имаше години, когато съм била абсолютно сама пред машината, но и тогава не се предадох.

- Как си тръгва човек от болницата след едно подобно натоварване?

- Да ви кажа честно, ако всичко приключи добре, както става повечето пъти, всичко е наред, защото туптящото малко сърце е една голяма мотивация. Трябва да има хора и за това, които да работят за децата на България. Въпреки че ние, работещите в самата операционна зала, сме малко невидими за пациентите. Но това не ни спира да сме всеотдайни към тях.

- Усмивката и туптящото детско сърце дават крила, така ли?

- Да, това е най-голямата мотивация, няма по-хубаво нещо от това да видиш едно туптящо сърце и детската усмивка.

- Какво ви дава и какво ви взема работата?

- Дава ми удовлетворение, наистина за нас това е една привилегия, сякаш сме избрани да работим там. Сърцето и душата винаги са ме водели натам да се боря за живота на малките пациенти. Пак ви казвам – понякога е уморително, чисто емоционално натоварващо, но когато си успял, това е удовлетворение. И не мисля, че тази работа взема, тя дава.

- Защо избрахте тази професия, как се насочихте към НКБ?

- Когато разбрах, че в НКБ търсят специалисти в Детска реанимация, вече знаех, че това е единственото място в България, където се лекуват деца с вродени сърдени малформации. За мен това беше абсолютен шанс, кандидатствах и когато за първи път влязох, бях сигурна, че това е моето място, че това, което ще науча тук, няма къде другаде да науча. Професията ме намери. Това, което бях завършила – акушерство, много малко работих, защото разбрах, че мястото, където искам да работя е тук.

- Мислили ли сте някога за емиграция, знаете колко ваши колеги напуснаха страната?

- Честно казано – не съм. Навсякъде има много неудачи в здравеопазването, навсякъде има силен недостиг на медицински сестри. Останах тук, защото смятам, че това, което правя не е професия, а кауза. Това е мисия. Най-лесно за мен е да кажем – стига.

- Какво бихте казали на колегите си, които се колебаят дали да останат, къде да работят, дали изобщо да работят тази професия?

- Бих посъветвала всички млади колеги, които искат да работят като специалисти по здравни грижи , да не се отказват. Това наистина е призвание и ако искаш да вървиш по този път, ти трябва сърце и не бива да се отказваш. Разбира се, че ще има препятствия, НКБ се е опитвала да ни осигури максимален комфорт за работа през годините, независимо от това кой е бил мениджър. Така че на всички специалисти по здравни грижи казвам, че сте добре дошли при нас. Това, което прави нашата болница различна от всички други в страната е, че тук можем да лекуваме децата със сърдени малформации.

- И когато дойдат при вас, ще намерят какво?

- Ще намерят един екип, изключително всеотдаен към работата си, отворен към тях, който работи със сърце. И тук искам да пожелая на колегите си в навечерието на Рождествените празници - да сме здрави и всеотдайни, да изпълняваме дълга си въпреки всички пречки.