Вирусът на добротворчеството

Основателят на Националния екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи Васил Гурев с отличие в Международния ден на доброволеца

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Васил Гурев е роден през 1951 г. в София, кореняк столичанин е. Завършил е 18-та гимназия, смятана за елитна в миналото и базово училище на Софийския университет. През 1972 г. записва Физическия факултет на СУ „Свети Климент Охридски". Дипломира се като ядрен физик. Работи във висшето учебно заведение от 1977 г. досега. Преподавател е и създател на Университетския аварийно-спасителен отряд, прерастнал в Национален екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи къч БЧК. И той, и ангажираните в него хора полагат изцяло доброволец труд при мисиите си у нас и в чужбина за спасяване на населението при земетресения, наводнения и широкомащабни инциденти. Има 12 научни сезона в Антарктика, в българската база на остров Ливингстън.

Напред след кумирите

За Васил Гурев те са нещо повече от образци за подражание, те са начин на живот. Това са неговите преподаватели във Физическия факултет. „В онези години повече от тях бяха заклети планинари. Някак си, съвсем естествено, ние, студентите, се увличахме от тях и заедно изкачвахме планини и върхове. Така опознах изключителни хора – доблестни, безстрашни, етични, неповторими. Най-напред правехме малки преходи, достъпни върхове. После дойде мечтата ми за нещо голямо, по-голямо, по-голямо от Мусала", разказва за своите еталони той. Присъединил се и към Клуба на пътешественика в университета, който обединявал млади хора и им помагал да осъществят мечтите си – да изкачват висоти по-високи от тези в нашата природа. Така той преодолял тези в Кавказ, Памир, Централен Цян Шан. Венецът бил експедиция в Хималаите. Замислена била като посвещение на 100-годишнината от основаването на Софийския университет. Пет години преди това дълго обмисляли с проф. Христо Пимпирев, тогава още студент, какво да направят, че България да е бъде отбелязана с постигнатото в световните новини. Дори спорели – хилядници ли да бъдат, на Антарктида ли да стъпи български крак. Накрая, някак си по мъжки, се споразумели. Резултатът им наистина вкарал страната ни не само в нашенските новини. „Изкачихме девствен връх в Хималаите, 6 038 метра надморска височина, стъпихме и на Белия континент. И докато след толкова години българската база там си има име – свети Климент Охридски, то върхът остана така и неназован. Искахме и той да се нарича така, но настъпиха промените и го забравиха", разказва още Васил Гурев.

С паспорти, но без пари

Точно това се случило с момчетата от Клуба на пътешественика след 90-те години. „Вече можехме да пътуваме навсякъде, но нямаше кой да ни финансира. Времето беше изключително тежко в България. Неусетно организацията ни се разпадна", спомня си той. Съмишленици обаче остават около него. Още са заредени с живеца за екстремни преживявания, но вече кръвта им не кипи, както преди. И решават – ще създадат нещо, което да е в полза на обществото. Така, през 1991 г., като продължение и развитие на Клуба на пътешественика Васко и приятелите му създават Университетския аварийно-спасителен отряд. Това е организация, която се подготвя за реакция при бедствия аварии и катастрофи. Една година по-късно, структурата е приета за колективен член на Български младежки Червен кръст (БМЧК). След още няколко години Гурев поема инициативата за създаването на Национален екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи (НЕРБАК), също към червенокръстката организация. В началото били само 16 човека. За вече 34 години в организацията за опреден период са се включвали и помагали не по-малко от 600 доброволци. Сред тях има и студенти на преподавателя по ядрена физика, но и ентусиасти и хора с добри сърца от цялата страна. „В тях остава духът на взаимопомощ, да се отзоват, да са на място в точното време при хората в нужда", казва Васил Гурев. И си спомня вълнението, което изпитал, когато с екипите на БЧК той и хората му работели денонощно при посрещането на бежанци от Украйна в началото на войната. Десетки били бивши вече доброволци от екипа му, които поединично се присъединявали или идвали на границата със собствените си автомобили, да поемат и настаняват жените и децата. „Усещането, че тези хора са останали добри, че трудностите в живота не са ги пречупили, че са останали човеци, е изключително", споделя той.

Богатството да си млад

„Българският Червен кръст наистина е богат, защото в младежката му структура има много млади хора, идеалисти, с добри сърца и всеотдайни. Но, това е и духът на самата организация на Анри Дюнан. Там са се събрали в името на идеята хора с невероятно красиви души. Аз наистина съм щастлив, че се присъединих към тази организация", казва Васил Гурев. И за сетен път подчертава, че съкровищницата на БЧК са младостта, енергията и устрема. „Сега поостарях, но по настроение не се чувствам стар. Червенокръстците са особен вид – оптимисти, зареждащи, завладяващи с щедростта на сърцата си", казва още той. Все с млади хора е в най-горещите точки на инциденти, природни бедствия и катастрофи. Екипът е от първите, пристигащи на място и без много помайване започва работа. Гурев не е броил мисиите зад гърба си, но сред тях са опустошителното земетресение в Турция през 1999 г., наводненията в Цар Калояново и къде ли още не." Да се наеме да определи, коя от тях е най-трудната, не може. Но пък, най-хубавото е, когато инцидентът е минал без жертви и хората от екипа вече пътуват по домовете си. Не крие обаче, че има и трудности. Най-напред самата организация по спасяването е доста трудна, но организацията се справя още повече, че винаги има подкрепата на БЧК. Екипът влиза в червената зона веднага след полицията и пожарната. Първата задача е да бъдат спасени хората, после се пристъпва към отстраняване, доколкото е възможно на пораженията. По-сложно стоят нещата, когато инцидентът е далече от София. И за това, по думите му, причината е в неуреденото законодателство за доброволческата дейност. „Случва се някъде нещо. Питат ме, колко човека можеш да дадеш. Ако е петък, когато на хората предстои уикендът и няма да са на работа, могат да отидат 50 човека. В делнични дни – не повече от 5, защото работодателят няма да ги освободи. Има и други неща, които възпрепятстват използването на ресурса на доброволцине. Ето защо, въпросът трябва да бъде уреден нормативно", категоричен е Гурев.

Търпеливата жена

Така той определя съпругата си Мария Гурева. Тя работи в администрацията на Софийския университет, където всички с обич я на наричат просто Маша. В годините семеен живот всеки е предал по нещо от себе си на другия. Характерите им са се напаснали до такава степен, че се разбират от поглед. Случва се, понякога, единият да започне изречението, а другият да го завърши. „Благодарен съм й, че с всичките ми отсъствие от вкъщи все още ме търпи. Много дължа на нея – уюта, добротата, спокойствието след тежка акция да те посрещне у дома човек с топлота", говори той с любов за Маша. Самата тя, макар и да не се е занимавала с организирана доброволческа дейност, има своите малки женски акции в помощ на хора в нужда, за които обаче не обича да говори. В духа на добротворчеството са възпитали и децата си. Дъщеря им Мина вече се включва в дейности на Младежкия БЧК, синът им Красимир също се отзовава в случаи на нужда. Като се има предвид, че телефонът на Васил може да позвъни по всяко време, да стяга дружината, семейството не може да планира уикенди и отпуски. Понякога всички заедно се качват в планината. „Все пак, Маша, като гриживна съпруга, прави всичко възможно поне една седмица през лятото да ми осигури пълноценна отпуска", смее се Васил Гурев. И добавя своето послание и към младите, и към недотам младите: „В нашия забързан свят, при съвременните ценности, където просперитетът се изразява в пари, последни марки автомобили и маркови дрехи по-същественото е нещо друго. То е, когато минат години, на човек му остава все по-малко живот и се обърне назад, едва ли ще се сети за лъскавата кола, която е карал. По-важното е тогава да си спомни, какво е направил безкористно за другите, за да се почувства добре и да си отиде спокоен от този свят".