Призвана да осветява тъмнината

Д-р Христина Димитрова поделя времето между лекарския кабинет, доброволческата работа и общуването с Ерато – музата на поезията

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Д-р Христина Димитрова е родена във Варна. Завършила е Четвърта езикова гимназия, а през 1990 г. и Медицинския университет там. До 2000 г. е работила в доболничната помощ в Шумен и Варна, а след това е семеен лекар със собствена практика. Има придобива специалност по обща медицина, магистър е по здравен мениджмънт, а от 2012 г. практиката й е акредитирана за обучение по обща медицина. Тя е от малкото, все още, в страната. Първоначално такива практики в Източния регион са само шест, вече са над десет. Всички те работят с Медицинския университе като обучители по обща медицина. Д-р Димитрова е поетеса с няколко издадени книги. Неотдавна беше избрана за заместник-председател на Управителния съвет на съюза на лекарите-писатели „Димитър Димов". Редовен участник е в ежегодните международни конгреси на лекарите-писатели. И сред всички тези ангажименти, съвсем не на последно място, лекарката – творец намира време да помага на украинските бежанци, още от началото на войната, като с медиатори от общността им, издирват деца с пропуснати имунизации, помага на болни и възрастни хора и в куп други дейности, свърани с живота на прокудените.

Училището – школа и дух

Точно от него д-р Димитрова казва, че е получила много, за да се развие и като лекар, и като творец. Към бялата престилка я теглело още от дете. Родителите й, вече пенсионери, са свързани с медицината. Майка й Дочка Георгиева била лаборантка, а баща й Васил Георгиев – фелдшер. Второкласничката Христина имала интерес към необичайни за дете на 8-годишна възраст четива. Намерила учебниците на баща си и в захлас прочела първо „Грижи за болния". Така се зародило желанието й и тя да лекува. Боледуване в детството, заради което обиколила доста лекари, че влязла и в болница, я накарало да се замисли отрано, не е ли по-добре да е от другата страна, тази на лекаря, който казва какво да се прави, за да се излекува и възстанови човек, а не в леглото на пациента. „Дълго размишлявах върху това, докато в четвърти клас вече бях убедена, че бялата престилка е моят избор", смее се д-р Димитрова. Впоследствие в училище, в Четвърта езикова гимназия, попаднала на чудесни учители, които с високите си изисквания към учениците поставяли не само летвата все по-нагоре и по-нагоре, но култивирали у тях и навици да планират, да разпределят времето така, че да стигне за всичко, да създават мотивации и цели отрано, по които да не мечтаят, а да ги постигат.

Пред белия лист

Да посегне към перото много й помогнали отново учители в гимназията. „Бяха хора с висока ерудиция и критерии, непримиримост към посредствеността и мързела, към липсата на цели. Съучениците ми също бяха много талантливи с различни дарби и с които все още се събираме всяка година. Всички те се развиха много успешно в различни поприща в България и чужбина. Когато един млад човек попадне в такава среда, няма как да не даде и надгради най-доброто в себе си. В тази възраст е много важно да имаш висока среда", разказва д-р Христина Димитрова. И бърза да спомене своите учителки по литература Донка Божилова и Лиляна Гроздева. „Те поставяха високи критерии и отваряха през нас, учениците, завесата и за автори, които по времето на социализма не бяха включени в учебната програмата. Разказваха ни за всеобхватния свят на прозата, поезията, авторите, историята на живота – неща, които са от огромно значение за формирането на един млад човек. Казва, че освен в училище, никога не се е занимавата специално с литература, не е взимала дори частни уроци като дете. С благодарност лекарката си спомня своя учител по химия Бою Боев, който отрано забелязал силните страни в нея. Още в девети клас й казал, че има функционалност за научна работа. Д-р Христина Димитрова може да разказва с часове и за останалите си преподаватели, като например за рускоезичните в гимназията. За свой учител, макар и не в буквалния, а в творческия смисъл, има писателката Лариса Ренар. Тя пише стихове отдавна, но все се е притеснявала да ги публикува. Закачала и домашните с по някоя хаплива епиграмка по празници. Престрашила се да даде свои неща за издаване едва през 2015 г., когато от Националното сдружение на общопрактикуващите лекари в България решили да отпечатат сборник с творби на свои членове. Свои работи тя вече предоставя за публикуване без неудобство. А и не би могла да се срамува от тях, защото всяка строфа е израз на преживяно, на друг поглед към света – на надеждата, любовта и убедеността, че хората са останали човеки и добро ще има и занапред. Точно заради тези качества нейните стихове бяха бурно аплодирани по време на четенията на международния конгрес на лекарите-писатели през 2017 година. От тогава досега ежегодно, при всяко негово поредно издание публиката ги слуша със затаен дъх.

Апокалипсисът ни подминава

В страната има дефицит от поне 1000 лични лекари. На практика, броят им в страната е най-голям в структурата на лекарите по специалности. По данни на Националния статистически институт осигуреността с джипита у нас е 6.0 на 10 000 души от населението. Проблемът е обаче тяхната разпределеност, големият брой пациенти, които обслужват, както и застаряването на гилдията. По данни на Българския лекарски съюз, едва под 13-14% от тях са под 50-годишна възраст. Оттам идват и масовите опасения, че след десет-двадесет години няма да има кой да ни лекува. Д-р Христина Димитрова обаче е категорична, че това няма да се случи. Наблюденията й показват, че вече се повишава броят на младите лекари, които искат да поемат тази работа. И в подкрепа на убеждението си тя привежда факта, че само до преди няколко години лицензираните практики за обучение по тази специалност в целия Източен регион са били само шест. С активната подкрепа на Медицинския университет те вече са над десет. Нещо повече, вече има млади лекари, които чакат ред техни колеги да вземат спецалност, за да започнат те да учат обща медицина. Така се случва в нейната практика. От гледната точка на акредитаторите процедурата не е сложна, за да има повече такива практики. „Документите, които изготвяме не са по-сложни от тези за сключване на договор с НЗОК. Вероятно причината те все още да не са достатъчни е, че лекарят смята, че не би могъл да отдели време и заобучение на младите хора. За тази дейност трябва да имаш желание и функционалност да се занимаваш с други лекари от други поколения. Това от една страна е интересно, но от друга е предизвикателство, защото е свързано с време", казва д-р Димитрова. Наблюденията й сочат, че в сравнение с 2012 г., когато заедно с Факултета по обществено здраве в Му-Варна е правила проучване на тема „Общественият статус на общопрактикуващия лекар" и в цели випуски нито един човек не е изявявал желание да специализира обща медицината, сега нещата стоят по-различно. Интересът се е повишил. При нея има листа на десет чакащите да започват обучение, щом някои колега вече вземе специалност. Причината за опашката е, че практиката-обучител може да работи едновременно с до трима човека. В кабинета те трябва да са на обучение 18 месеца. След това мястото се освобождава. „През последните две седмици, а наскоро се дипломира поредният випуск, не минава ден с мен да се свържат лекари, които имат желание да специализират обща медицина. Идва едно младо поколение. Убеждавам се в старата максина, че няма празни пространства. Ще има кой да ни лекува", казва още д-р Димитрова. Нещо повече, в разговори студенти в четвърти и пети курс отсега й заявяват, че желаят да работят точно като общопрактикуващи лекари. По думите й само за няколко години се вижда една добра промяна в начина, по който се приема тази специалност. Тя вече не е пренебрегвана, а една добра възможност за работа. Като радостен момент тя посочва, че вече има лекари, които смятат да работят на места, считани за оголени, без медицинска помощ, като областите Силистра, Бургас и Велико Търново. „Обучаващите се могатда бъдат назначени по държавна поръчка, някои колеги обаче, докато учат за специалност, работят на друго място, пояснява още д-р Христина Димитрова. Апокалипсисът, че скоро няма кой да ни лекува, просто няма да се случи", убедена е тя.

Една тетрадка с разкази

Били писани по време на казармата от едно притеснително момче, първокурсник в Медицинския университе. Студентът я бил забравил на банката. Прибрала я една колежка – къдрокоса с усмихнати очи, която той отдавна подозирал, че тя също като него пише. Така една забравена тетрадка събрала Христина и Димитър преди много, много години. Вече десетилетия семейство Димитрови поделят любовта към литературата, лекарския кабинет и музиката заедно. Защото порастналото момче, също общопрактикуващ лекар, д-р Димитър Димитров е основател и на рок банда с доста дълъг живот. От нея сега са останали малко записи на касети и китарата, която емоционално е най-ценната вещ в дневната. Наоколо са книги на рафтове, библиотеки, въобще дом на хора с отношение към надбитийното. „Може и вкъщи да е малко хаотично, но така сме свикнали. Уютно ни е", казва тя за наистина уютния им дом. Своите възторзи, добри и лоши настроения споделя с родителите си и техния син Стоимен Димитров, който завършва Медицинския университет във Варна. Тайнично и той пописва, но засега най-вече есета и то съвсем не лоши. Все още обаче се притеснява да публикува, както и майка му дълги години не смеела да покаже работите си пред чужди очи. Напълно възможно е и той да се престраши и отприщи таланта си към писаното слово, който носи и от двамата си родители. Мъжете вкъщи са свикнали с прекомерната заетост на д-р Димитрова. От известно време тя посещава академия „Знание" по творческо писане. Заради заниманията в нея й се налага да пътува два пъти месечно до София. Талантът на д-р Димитрова е забелязан от лекторите, а те съвсем не са случайни - Здравка Евтимова, Камелия Кондова, Катерина Хапсали, Силвия Димитрова, Калин Терзийски, Димитър Шумналиев, Маргарита Петкова, Марин Трошанов, Наварт Аведисова – Ariadna, Ваня Щерева. Най-ценното признание е това на Здравка Евтимова „ Да осветявате тъмните страни в света и хората". И д-р Христина Димитрова продължава да го прави успешно.-