Търсещият победа
Биографично
Ружди Ружди е роден на 14 април 1991 в село Глоджево, област Русе. Пътят му към спорта е драматичен. Към него го отвежда жестока катастрофа, когато той е едва на 17 години. Резултат от нея е счупен гръбначен прешлен и парализа. По време на рехабилитацията си в Павел баня Ружди се запознава с Даниела Тодорова и нейния брат и треньор Радослав Тодоров, които го откриват за спорта. До този момент нито той, нито родителите му, които са обикновени хора, работници, не са помисляли, че синът им ще бъде не само един от първите сред спортистите с увреждания, но и златен медалист от параолимпийски игри.
Отличията
За 33-годишният атлет те не са никак малко. Нещо повече, дори спортисти с многократно по-голям опит в кариерата имат по-малко отличия от неговите. През октомври 2015 г. Ружди Ружди печели златен медал на Световното първенство по лека атлетика за спортисти с увреждания в Доха, Катар. В дисциплината тласкане на гюле, категория F55, той завоюва първото място с резултат 11,81 метра, което е нов шампионатен рекорд.
През юни 2016 г. на Европейското състезание за хора с увреждания в Гросето – Италия младият мъж отново печели златен медал на хвърляне на диск в категория F56 с резултат от 39,33 метра, което е на 9 см от световния рекорд, който принадлежи на друг български параолимпиец Мустафа Юсеинов, който на същото състезание печели бронзовия медал с хвърляне от 37,24 метра. Пак в Гросето, Ружди завоюва втора европейска титла с резултата си в тласкането на гюле от 12,04 метра, с което подобрява дотогавашния световен рекорд на чеха Мартин Немец от 11,85 метра. На Параолимпийските игри в Рио пък печели за България златен медал в тласкането на гюле в категория F55, подобрявайки собствения си световен рекорд от Италия с резултат от 12,33 метра. Ружди записва този резултат още при първото си излизане в сектора, като в още три от опитите си изтласква гюлето по-далеч от предишния си световен рекорд, съответно 12,22 м, 12,19 м и 12,12 м. В мятането на диск в клас F54/55/56 българинът завършва на шесто място в класирането с резултат 38,04 метра.
Път към златото
За отличието му от Париж той не е никак лесен още повече, като се знае, че специални зали за тренировки на спортисти с увреждания, та дори медалисти, в България няма. Всеки се справя сам, кой както може. Някои тренират по поляни, други на стадион, ако бъдат допуснати, трети в приспособени постройки вкъщи. Ружди е пробвал и трите варианта. Практиката му и тази на неговия треньор Радослав Тодоров е месеци преди знаково състезание да заминават някъде и да тренират без да се разсейават от странични неща. Работят от рано сутринта с лека загрявка, продължават до обяд. След следобедната почивка, надвечер също не мързелуват, но тогава обикновено практикуват по-леки упражнения. Такъв, без промяна, целенасочен и точен до минутата е графикът и на двамата, защото и единият, и другият са наясно, че само целенасочеността и трудът са тези, които те водят към успеха. Съдбата му върна усилията, като го нъзнагради с първото място в тласкането на гюле (F55) от на Паралимпийските игри в Париж, където той постигна резултат от 12.40 метра. Предишното му злато беше от Рио през 2016 година.
"Този медал тежи повече от другите, защото минаха много години и все по-трудно става да се спечелят медали, особено златни. Много е трудно да седиш на едно ниво толкова много години, с толкова много контузии. Щастлив съм, радвам се, че успях да стъпя на върха. Радвам се, че чух химна на България в най-важното състезание", коментира Ружди. И допълва, че радостта, с която е посрещнат в България, многобройните позвънявания по телефона, докато е бил още в Париж след резултата, няма да забрави никога. „Заради тях се заслужава да продължа смело напред", казва уверено той.
Страховете
За шампионът ни те не са един и два, и не ги крие. "Бях подготвен много, исках да спечеля, но се безпокоях да кажа, че отивам за медал, защото всичко се случва - съдии, фалове. Не исках да си удрям една спирачка предварително. Отидох, борех се до последно и успях", казва сега той от дистанцията на победител. "Такова нещо, да чуеш името си, че си пръв, не мже да се опише. То трябва да се изживее. Все едно за първи път спечелих златен медал, развълнувах се. Имах подкрепа от приятели, роднини, родители. Искам да благодаря и на треньора ми Радостин Тодоров, защото без него нямаше да успея. Той ме научи на абсолютно всичко, каза ми, че трябва да го слушам и ще ме направи световен шампион и световен рекордьор", споделя Ружди и не крие и трудностите, с които се е сблъсквал досега. Сякаш Съдбата иронично го подлага на изпитания преди и по време на всяко знаково за него състезание. "Във времето преминах много проблеми. През 2019 г. на световното първенство бях с много голяма рана и близо 38 градуса температура. Успях да спечеля на косъм златния медал. Като се прибрах, трябваше веднага да ми се направи животоспасяваща операция, защото кръвта ми беше започнала да се трови", спомня си Ружди. Тази година, точно в деня, когато той се състезаваше в Париж времето се развали и заваля дъжд. Въпреки тези и редица други трудности, той няма никакво намерение да се отказва от спорта. Напротив, всяка победа го мотивира да се стреми напред. „Предстоят други състезания. Искам да продължавам, докато имам сили. Винаги има мечти за сбъдване и затова аз ги гоня, лека-полека те се сбъдват. Най-важно е другите спортисти, като мен, да не се отказват, да се борят и да слушат треньорите си", така насърчава той колегите си. Смята, че ако не беше преживял фаталната катастрофа, която го остави в инвалидна количка, едва ли е щял да се захване със спорт. И за сетен път благодари на същата тази Съдба, че го е срещнала с треньор като Радослав Тодоров.
Колко тежи медалът
Според Ружди Ружди много. „С годините става все по-трудно става да се спечели златото, но въпреки това, ще продължа. След кратка почивка възобновявам тренировките. Щастлив съм, че отново успях да се кача на върха. Спечелих и чух отново нашия, българския химн. Много съм горд, че той прозвуча в най-оспорваното състезание. Ако съм здрав, ще спечеля и в Лос Анжелис", заяви уверено медалистът ни след завръщането си от Париж. Не крие, че успехът му във френската столица е бил много труден. До известна степен го смущавал факта, че вече са минали доста години от последното му злато. За това време е преживял много контузии и рани и на състезания, и на тренировки. Параолимпийските игри в Париж са четвъртите, на които се състезава българският състезател. „След всяко от тях сякаш се раждаш отново, защото наблюдаваш как другите го правят и научаваш нови и нови неща", заявява той. Точно опитът на другите, които той буквално попива, а след това с треньора си отсява плюсовете и минусите, за да знае кои от тях са следва и кои да не допуска, му помагат да бъде още по-добър във всяко следващо състезание. И двамата се стараят всяка тренировка да бъде матксимално качествена, да не се пропилява времето в грешки и колебания, а да се уползотворява в изграждане на стратегии и упражнения. Всъщност, според златният ни медалист точно в това се корени и успеха в спорта, но и във всяко житейско начинание. Казано накратко – грешките учат, но когато са направени
Нерви от корабни въжета
Точно така би казал човек, като го наблюдава как отмерено, без емоциа и невероятно концентрация се прицелва Ружди преди да изтласка гюлето. В годините се е научил да оставя емоциите си за после. Никога не ги проявява по време на състезанието. „Да устоиш психически на напрежението, е един от най-важните моменти. Когато започнах да тренирам Ружди, оцених това негово качество – да устоява, казва неговият треньор Радостин Тодоров и допълва, че целта и на двамата е била не само златото, но и подобряване на световния рекорд. Ние винаги гледаме на най-голямото състезание да покажем най-добър резултат. Това е и най-трудното нещо в спорта. Ружди беше подготвен за много по-сериозен резултат. Все пак съм много доволен, защото той постигна 12.40, което е само на 28 см от световния рекорд", коментира той. Затова и Тодоров го определи като „психически атлет", който е роден за победа и винаги спазва всички изисквания.
Очакванията
Ружди Ружди се надява скоро да може да тренира в зали, които създават удобства за спортисти в неравностойно положение. И макар сега са има значително повече условия за тях, има оборудвана стая за тренировки у дома, не може да забрави, как най-напред се е упражнявал вкъщи с вдигане на туби пълни с вода.
"Трябват ни удобства и зали, където да могат да тренират и хора с увреждания. Наистина ни трябва, нужно ни е, за да има повече ефект. Едно е да сме през зимата на закрито и съвсем друго навън на студа, където могат да се получат контузии", казва медалистът. С горчивина разказва за усилените тренировки преди заминаването за параолимпийските игри в Париж. Причината да не говори с охота за това е отново липсата на специални зали за спортисти с увреждания. За златото от Франция се подготвял в продължение на шест месеца в Павел баня. Тренирал на една поляна. От хотела му дали стая, в която да държи уредите си. „За нас няма специално устроени места и трябва сами да си направим удобствата, което е много трудно. Въпреки всичко, с треньора ми Радостин тодоров направихме добра подготовка. Тренирах усилено и изпълних всичко, което ми каза. Искахме да спечелим. Щастливи сме от постигнатото", казва Ружди с поглед към Рио Де Жанейро.