Кения – големият университет

Хората там са бедни, но отвръщат с пълни шепи любов за всяко добро, казва д-р Елена Щърбанова след доброволческа мисия в Африка

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Родена е в Бургас. Там е завършила и английската езикова гимназия, а впоследствие Медицинския университет в София. Дипломира се през 2022 година. Скоро след това започва специализация в УМБАЛ „Света Екатерина". Преди това е работила там в Кардиологичното отделение, в Отделението по реанимация и анестезиология, а още като студентка и идвала тук и като болногледач. Преломен момент за избора на специалност изиграва пандемията. Като останалите млади лекари, д-р Щърбанова влиза Отделенето за КОВИД-19 и в реанимацията. „Работата й там се оказа повратен момент в желанията ми за специализация. Преди се колебаех между педиатрия, ендокринология, кардиология. Като видях какво означава да върнеш човек към живота, реших, че искам да бъда анестезиолог", казва д-р Щърбанова.

Двата избора

Единият е този на професията й. Оказва се, че нито в семейството й, нито пряко в рода й има други лекари. Майка й е учителка, баща й – моряк. Тя е първо поколение медик. Не може да каже точно кога и как се е зародило това нейно желани. Определено за него обаче е допринесъл фактът, че преди години самата тя е била в позицията на пациент в болница. Преценила, че няма по-добро нещо от това да помагаш на другите. Образци са нея и в университета, и в „Св. Екатерина", има много. Опитва се да изброи имена на свои преподаватели, на колеги. Отказва се. „По-добре да не ги казвам. От притеснение ще пропусна някой, а те наистина са много. Имаме отлично медицинско образование, на европейско и световно ниво. Друг е въпросът, че съвсем други фактори пречат да имаме такива резултати, каквито би ни се искало да имаме в здравеопазването. В болницата всички са чудесни. Екипът е отличен. По-възрастните колеги казват, че този дух на единност, на разбирателство е останал в наследство от покойния проф. Александър Чирков. Разказвали са ми, че той е казвал: „Работете като един, за да сте в полза на пациента", споделя още д-р Щърбанова и допълва със съжаление, че не е имала щастието да го познава.

По думите, след професията, другият голям избор в живота й до момента, е този да замине за Африка. Копнежът по Черния континент се зародил още, докато била ученичка, но съвсем не, защото е чела книгите за животни в саваната на Джой Адъмсън или „Стас и Нели" на Хенрик Сенкевич. Още през 2013 г., като ученичка в английската гимназия в Бургас, участвала в международно математическо състезание. Пристигнала и група деца от Африка. Възложили й да отговаря за тях, да им показва забележителностите на града, морето, да ги води в музеите. „Бяха много мили, силно впечатлени. Завързахме приятелски връзки. С много от тях поддържаме контакти в социалните мрежи и до днес. Те вече са реализирани добре млади хора. Общуването ми възбуди и желанието да отида там", връща се в спомените си д-р Елена Щърбанова.

Пътуване не само на тялото

„Там отиваш не само с тялото, но и с духа си, с всичко в теб – мисъл, чувства. Африка е нещо толкова земно, но и толкова надреално. Там се научаваш да бъдеш по-добър, започва развълнувано разказа си за първата среща с Черния континент д-р Щърбанова. Мисията й в Кения, определена й от фондация „Втората миля" била в дом за деца-сираци, 300 на брой. И в пансиона, и в училището към него обстановката била твърде скромна. Чинове имало малко. Ползвали ги по-големите ученици. Малките учели направо на земята. „Клети създания. Повечето без родители. На едни от тях майките й бащите им са били убити пред очите им. Други са изнасилвани и заразени със СПИН. Трети са живеели и са се хранели на бунищата. Няма сърце, което да види такова нещо и да не се разплаче, разказва доброволката. Всички те обаче, въпреки мизерията, са много сърдечни, любвеобилни, жадуващи за топлинка и внимание. Бяхме по шестима доброволци, разпределени в две групи. Едната, в която бях, вече се върна, а другата сега замина. Целта е тези деца да са по-продължително време с други хора, освен с учителите и възпитателите си, да се социализират, да общуват повече, да получат внимание", казва още лекарката. Заедно с останалите доброволци от триседмичната мисия приемали пратки чинове, маси, столове. Разтоварвали ги, премествали ги, чистели. В останалото време били заедно с децата – играели, говорели, танцували, рисували. „Всички те се обучават на два езика – на местния и на английски. Шестгодишните свободно пишат на английски, а аз разтговарях съвсем нормално с 2-3-годишни на този език. Самите учители са хора, отгледани в това сиропиталище, впоследстиве завършили образование и върнали се да дадат просвета на други, като тях. Всички са много ученолюбими, така е в цяла Кения- най-бедната страна на Черния континенг", разказва д-р Щърбанова. И неусетно прави паралел с бедните, но будни за четмо и писмо български селянчета по време на Възраждането. Категорична е, че едно такова пътуване, наблюдаване и участие в живота там от първо лице единствено число те променя много – за добро.

Бегачи по неволя

Такива са кенииците, сочат наблюденията на д-р Елена Щърбанова. Хората се придвижват предимно с тичане и по-рядко с бърз ход. Затова и тя е решила да тича вече тук, в България, за да е подготвена за следващо пътуване до там. Впечатленията и обяснението й е, че този им бит ги прави безспорни фаворити в леката атлетика. „Техните спортисти не спазвает здравословен режим, не ходят на лагери за подготовка. Тях ги тренира животът", казва още д-р Щърбанова. Менюто, което тя е споделяла с тамошното население и децата от сиропиталището било еднообразно – царевица, боб и понякога картофи. „Никой не мрънка. Напротив, хранят се с благодарност, че има и това. Точно благодарността е в основата на всичко при тях. Това са хора, които могат да оценят и най-малкия жест, на който тук, в Европа, дори не обръщаме внимание, защото знаят, че животът е кратък. Средната му продължителност в Кения е 35-40 години", разказва мисионерката. След трите седмици внимание, което тя дарила на децата, получила купчина писма. Малчуганите се научили, че има хора по света, които жертват време, за да им дарят обич и внимание. „Аз научих много от университета Кения. Вече не хвърлям храна, пестя водата. Бог ни е дал много. Просто, трябва да го ценим", заключава тя. И макар да е от броени дни в България, отсега започва подготовката за следващото пътуване най-напред с трениране на физическата издръжливост. Стегнала е раницата за преход в Стара планина. След това планира да тича всеки ден, а през зимата отново да е с кънките на пързалката през почивните дни.