Студентка на 69 години

Искра Петкова бе приета във Факултета по обществено здраве на Медицинския университет-Пловдив, ще учи за лекарски асистент

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Родена е през 1955 година в София. Завършила е Техникум по органична и неорганична химия в столицата и дълги години е работила като специалист по тази специалност. Била е дори на ръководна длъжност – началник смяна в един от някогашните цехове на „Софарма", който вече не съществува. Работила е известно време в Клиниката по изгаряния на „Пирогов". Впоследстиве завършва Център по образование и квалификация по специалността парамедик – трета степен. След още две години учене в колежа за медицински кадри в Благоевград се дипломира и като парамедик – четвърта степен. Искра Павлова е от малкото хора с тази професия, които я практикуват. Работи в сферата на спешната помощ в София.

Сбъднатата мечта

Да следваш за лекарски асистент на 69 – годишна възраст е предизвикателство, но и потвърждение на мисълта на Ричард Бах, че „Небето ни дава такива мечти, които можем да постигнем". В семейството на родителите й медици няма. Покойната й вуйна д-р Кръстинка Грънчарова, която практикувала в Наречен запалила неволно племенницата си по тази професия. Друга една магия обаче попречила на Искра да последва пътя й. „Майка ми, която също не е сред живите, Кирилка Грънчарова, беше инженер-химик. Като повечето деца някога, и мен родителите ме водеха на работа, когато нямаше кой да ме гледа. А там, в лабораторията бълбукаха течности в колби, променява вълшебно цветовете си, изпускаха пара. Толкова се увлякох, че реших да бъда специалист по органична и неорганична химия", разказва за избора си бъдещата 69-годишна студентка. Завършила, започнала работа, създала семейство. Заредила се делничността на живота. Дълги години била началник смяна в отдела за синтез на лекарствени средства в „Софарма". Мечтата да се свърже с медицината обаче още тлеела в нея. Дошло времето на промените, а няколко години след това цехът бил закрит.

Тегоби и промени

„Наложи се да сменя професията. Когато приватизираха предприятието пред 90-те години, закриха цеха. Новият собственик нямаше интерес да има синтетични производства. Започнах работа в дом за възрастни и болни хора, станах управител. Там за пръв път се срещнах с човешката болка и страдащите. Много от тях бяха отхвърлени по благовиден начин от близките си, които плащайки таксите смятаха, че са изпълнили дълга си", разказва Искра нелекото си битие по време на промените. После работила в хоспис, но последвали съкращения. Искала да се запише първия курс за парамедици по германската програма, която въведе БЧК, но изпуснала сроковете. Затова завършила център за професионално обучение в тази професия, с трета степен, а по-късно получила и четвърта в колежа в Благоевград. Започнала работа в Клиниката по изгаряния на „Пирогов". „В реанимацията там съм виждала какво ли не. Съхранила съм се заради желанието да помагам, вероятно и заради домашното възпитание". Вече от пет години работи в сферата спешната помощ в София точно като парамедик. „Ако трябва да върна лентата назад, тежките ситуации никак не са малко. Ковид пандемията беше ужасна. Случвало ми се е с пациент да обикаляме с линейката четири болници, докато го приемат, а той се влошаваше. Най-неприятна е грубостта, липсата на етика. Не веднъж и два пъти с лекаря сме карали човек в болница, а оттам ни навикват, че сме некадърници и питат защо сме им го закарали", ядосва се съвсем не на шега Искра Петкова, докато разказва за тези случки във всекидневието й.

Изборът и близките

Решила, въпреки своите 69 години, да следва за лекарски асистент. Това са бившите фелдшери. „Те за гръбнакът на спешната помощ", казва тя. Тази специалност тя записала и като първо желание, а като второ „медицинска сестра". Искра Петкова е с брилянтна памет. Чете много, рафтовете на домашната й библиотека се огъват под тежестта на книгите, постоянно купува нови заглавия. Решава много кръстословици и не остава нито минута без мозъка й да не работи. „Човек трябва да е винаги във форма, та дори когато стане на 90", смее се тя. И допълва, че когато той изгуби желание за нещо ново, тогава може да се смята за остарял. За нея обаче въобще не може да се каже такова нещо. Обществото ни, като цяло, все още гледа с почуда на хора като нея. И се пита, защо го прави. „Защото чувствам, че трябва да съм полезна и съм уверена, че мога да бъда полезна", е простичкият й отговор, изказан без никаква поза.

Самата тя е овдовяла преди много години, синът й дъщеря й живеят със семействата си отделно. Казано накратко, домакинската й работа значително е намаляла. Когато им съобщила, че ще кандидатства, и двамата вместо да я апострофират няма ли да гледа внуци, я аплодирали за намерението й. В четвъртък те бяха много щастливи, че майка им ще учи. Те бяха и първите на които се обади тя, че се е записала за студентка. Подкрепят я и приятелките. За успеха й не знаят само в работата й. Искра се притесняла, до известна степен, как ще съчетава заетостта си с учебните занятия, но смята, че ще получи разбиране и ще успее още повече, че има и други там, които следват. Пътуванията са друго пристрастие, освен четенето, на новоприетата студентка. Когато е имала тежка седмица или някакъв проблем, вместо да лежи в леглото или да се изтяга на дивана пред телевизора, Искра сяда зад волана. И поема на път. „Тогава не мислиш за нищо друго, освен да гледаш напред знаците, но и красотите, а това подсъзнателно настройва мозъка ти, че трябва да си отпимист, защото бъдещето предстои", заключава тя.