24 май

Днес в литературната ни рубрика може да прочетете един разказ на д-р Хасан Ефраимов, посветен на един от най-светлите ни празници

Откак започнах да се правя на писател са ме канили на много места. Това, училища, читалища, на разни литературни четения, но почти винаги съм отказвал. Така и не се научих да се чувствам комфортно пред публика. То, аз и преди си фъфлех, ама сега, след като ми увредиха невъзвратимо и гласните връзки... Освен това, мразя и тържествата. Може би затова, че в училище бях знаменосец. Другите деца се закачаха в салона, а аз прав с байрак в ръка. Муха да те кацне, а посмей да се почешеш. Оттогава не съм припарвал на тържество. Без малко да избягам и от първата си сватба. Нещо, за което съжалявам и до днес, че не съм го сторил. Може би и животът ми тогава можеше да стече по друг начин. После започнах да се женя и развеждам, така, без сватби и тържества, но това отново не ме направи по-умен, щом продължих да го правя, но смея да твърдя, че ми стана по-скоро, нещо като вреден навик.

Така и сега – отказах машинално, когато ме поканиха за 24 май в някакво село. Дори не чух, как точно се назоваваше. Човекът отсреща на телефона, обаче се примоли и аз се подвоумих. За миг пред очите ми се появи онова малко момче от калното селце в Делиормана, облечено в черни панталонки и бяла ризка. Мама беше набрала букет за учителките и аз го стисках в ръка щастлив. Наоколо се носеше весела глъч. Цветя бяха нацъфтяли, лястовички чуруликаха, накацали по жиците на телеграфа, а усмивки бяха грейнали на лицата на децата. Усетих се, че се усмихвам, награбил телефона в ръка – нещото, което ми липсваше толкова много напоследък.

– Докторе... Докторе... – носеше се в слушалката молещ глас – Моля те, кажи, да.

– Какво пък толкова? – помислих си тогава – Покажи се и ти сред хората малко, бе говедо.

Наистина, какво пък толкова щеше да стане? Сулю и Пулю се пъхаха къде ли не, а аз, вечната контра. Така и не успях да си харесам и партия дори. Който и да дойдеше на власт, аз бях все постоянната опозиция. Строят се смени, комунистите паднаха от власт, а още на следващата година намразих и новите. Какво щеше да стане толкоз да се явя пред дечицата? Едва ли щяха да се усетят, че съм амсалак по рождение. Те, децата са доверчиви, навярно щяха да се радват много да видят истински писател пред себе си, макар и измислен като мен. Те нямаше откъде да го знаят това и щяха да ме гледат с умиление и трепет. Пък можеше и... Даскалицата... Можеше да е някоя навита хубавица и като знам, как ме гледат повечето жени... Все още не бях мъж за изхвърляне, макар и да гонех шейсетте. Спортен тип отвсякъде, без шкембе, добре сложен. Пък и винаги съм си бил красавец и жените никога не са ми се опъвали прекалено много. Само, колкото за адета. За миг се размечтах при мисълта за хубавата даскалица и усмихналото ми се щастие и за моментите, които съм изтървал досега, с толкова много даскалици, като не съм приемал покани и... дори не се усетих, как потвърдих. Съжалих веднага, но вече беше късно.

Сутринта на 24 май станах рано, избръснах се, дори си махнах и космите от подмишниците, че ако станеше работата с даскалицата... Напоследък бях се занемарил доста и дори не се бръснех. Да речеш да си оформя малко брадата поне, да барна едно катинарче, както му е тертипа, подобно на истинските писатели, а аз, бетер поп. После си взех душ и седнах с чаша кафе на двора.

Не закъсня и колата. Моите домакини настояха да ми изпратят кола, въпреки протестите ми, че мога да дойда и с колелото. Ся..., веднага пак ще кажете, че демагогствам и затова се движа с колело, но няма да познаете. Ала, този път няма да ви отвърна с любимата си фраза – „Отде пари за бензин?" Движа се с колело, защото мога да си джуркам на спокойствие и изобщо не бръсна катаджиите тогаз. Иначе, представяте ли си, ако ме сбарат с алкохол, голям резил ще падне. Навярно ще ме пишат и по вестниците. То, аз в реанимацията като съм бил, журналята писали като сензация, че бера душа, за да има после още една – като съобщят, че съм се гътнал, но не им стана работата. Е, втора сензация, все пак имаше, ама за да съобщят, че съм изхитрил смъртта и съм оцелял за изненада на докторите. Всъщност..., беше си сделка, ама за това ще разкажа друг път, и то, ако съм на кеф. Пък..., не съм и сигурен, че искате да научите! Та, за колата... Оф... лична кола аз нямам, но имам фирма, та карам с пълномощно колата на фирмата си, когато се наложи. Ала, да ви кажа – няма нищо по-хубаво на този свят от чуждата жена и служебната кола. От мен да го знаете! Иначе, всичките пари отиват за данъци на държавата, а малкото, което артиса ви го харчи собствената жена.

Стигнахме селото и изведнъж се озовах по улици, накичени със знамена.

– Бе, мамито... – дори се възхитих – Тия държат яко.

Усетих, че се развълнувах истински от предстоящата среща с празнично нагиздените дечица. Навярно щяха да изпеят песнички в моя чест, да рецитират стихотворения. Можеше дори цял рецитал да изнесат. Е, как да не се гордееш сега?

После се изредиха индийски сергии с разни дрънкулки. Някакъв продаваше захарен памук, качен върху изрязан Москвич, превърнат в пикап. И... ох, боже... Имаше истински карусел. Цветни кончета, патета, мечета, динозаври дори, весело се въртяха и подскачаха в ритъма на музиката. По-нататък... истинско виенско колело и... Ах..., стрелбище! Не бях виждал подобно от детството си, но то беше там, качено върху някаква стара каравана. Шумни момчета се бяха наредили отпред, крещяха и се целеха във въртящите се в луд танц капачки, пред възхитените погледи на подхилкващи се момичета. Щарена плюшена зебра и огромен мечок бяха закачение на вдигнатата козирка на ламаринената каравана. Възрастна индийка с пъстри дрехи, бе застанала отстрани и продаваше слънчогледови семки, увити във фунийки от вестник. На следващата сергия бяха наредени локумени вафли, подобни на тези от детството ми и розови ментови бонбони. Имаше дори червени захарни петленца, увити в станиол и закачени на видно място. Веднага след това се извиси огромен шарен надуваем замък. От кулата му се спускаше надолу стръмна гумена пързалка. От розова количка с надпис „Шрек" продаваха пуканки. На видно място бе нарисувано дебело усмихнато чудовище. По-нататък всичко стана в пушек, а миризмата на кебапчета изпълни пространството. В палатки с наредени дървени маси и столове бяха насядали хора и нагъваха съсредоточено съдържимото на пластмасовите си чинии. Върху съседните маси бяха натрупани остатъци от отхапан хляб, мъсни чинии, вилици, салфетки и бутилки от бира. Шишета се търкаляха и по земята. В съседната палатка, върху скарата димяха тънки карначета и салами под формата на подкови. Невзрачна и неподдържана женичка на неопределена възраст стоеше с щипка в ръка и наблюдаваше димящите вкусотии. По-нататък, брадясал и некъпан мъж в зелен анцуг предлагаше хот дог. Следващата палатка я бяха кръстили „Балканска скара", като повече не доуточняваха от кой точно район. Навсякъде беше пълно с народ. Хората се блъскаха един в друг.

Най-накрая стигнахме до палатка, където ме очакваше моят домакин. Познавах го отскоро, дори не помня откъде. Прикотка се до мен и демонстрираше близост. Винаги ходеше, облечен в някакви старомодни костюми. Честно казано, мислех, че е директорът на училището, или някой от даскалите.

– А, докторе... – скочи той и протегна ръка, когато ме видя. После ме представи на цялата компания, която се оказа, че е съставена от дъщери, синове, зетьове, снахи, чинки, стринки, братовчеди, братовчедки и... Останалите не запомних, как се назоваваха. Веднага ме настани на баша на масата до себе си и ми наля ракия в пластмасова чашка.

– Наздраве... Наздраве... – понесоха се викове отвсякъде.

– Ама, чакайте... Децата... Училището... – опитах се да възразя, но не хвана дикиш. В никакъв случай не исках да се появя пред децата пийнал, че както и си фъфлех...

Ща, не ща, надигнах аз чашата, а отнякъде се появи огромен поднос с печено агне в него. До като се усетя, в пластмасовата чиния пред мен се озова голямо парче от клетото животинче.

– Ама..., аз агнешко... не ям – успях, все пак да протестирам, което си беше самата истина.

– Как, така не ядеш? – веднага ме контрира моят домакин.

– Така, как?

След това се поднесе дружен ехиден смях, но как да е го преживях. Скоро всички се нахвърлиха върху чиниите и случката беше позабравена. Само чинките и стринките продължиха да ме гледат с подигравателни усмивки.

– Слушай... Ами, децата...? – успях, все пак да попитам след втората ракия, усещайки накъде вървят нещата. Щеше да ми бъде изключително трудно да говоря, ако ударех още една, а по всичко личеше, че домакините ми са заседнали за дълго и нямат намерение скоро да се вдигнат от масите.

– Какви деца? – учуди се моят домакин и погледна към момчетата и момичетата, седнали в единия край на палатката. Бяха забили глави в телефоните и таблетите си и сякаш не забелязваха, какво се случва наоколо, въпреки шума.

– Тържеството...

– Какво тържество?

– Училището?

– А бе, докторе, какво училище, бе?

– Не ме ли покани на 24 май?

– Поканих те.

– Ами..., речта на тържеството... в училището... пред децата...

– Докторе, училището е закрито преди повече от 20 години. Какви деца бълнуваш? Какво тържество? Каква реч.

Тогава се сетих за изоставената сграда пред която минахме. Прозорците й бяха изпочупени, покривът клекнал на една страна, а дворът целият обрасъл в шубраци, на места стигащи вече до големи дървета.

Натроението ми изчезна изведнъж и без да се усетя, посегнах към чашата и я надигнах на екс. Времето започна да се разтегля и почнах да губя ориентация и представа за забързания му бяг. Купонът вървеше добре, ракията се лееше, а горкото агънце направо се топеше.

– 24 май е най-хубавият български празник – крещеше домакинът ми в ухото ми.

– Така е! – пригласях му аз, защото наистина мислех така.

– На 24 май трябва да е националният празник на България. Ти, какво мислиш по този въпрос, докторе?

– Нищо не мисля.

– Как така, нищо не мислиш?

– Каквото и да помисля, все някой скача насреща. Затова, вече гледам нищо да не мисля.

– А то... 3 март! Събрали се малко хашлци, накачулили се в шубите си и в снега и студа там, на... оня връх... Бузлуджа.

– Шипка!

– Е, не е ли все същото?

– Не е! А и символиката е различна.

– А на 24 май е топло. Слънцето е грейнало, а и агънцата са пораснали. Какво агне ще заколиш на 3 март, бе?

– Аз..., аз няма да заколя никога.

– Ти например, докторе... Ти, празнуваш ли 3 март?

– Не!

– Не я... А тука... Я, виж... Циганета, турчоля... Всички са се наредили покрай масите и нагъват агнешко. Аз например, докторе...

– Какво?

– На Гергьовден агне не коля. Аз нямам Георгиевци в рода си. Ко ми пука на мен от някакви си Георгиевци? Ама, на... 24 май... Две агнета съм заколил днес. Дошла е цялата рода, защото днес е 24 май. Днес е съборът в селото.

– Моля?

– Съборът, викам. Днес е съборът в селото. Ей, на... Племенниците са доши от Англия.

Чак тогава се усетих, въпреки че бях пил вече достатъчно. Тия хора тук... Просто си празнуваха събора на селото.

Посегнах към чашата и отново я надигнах на един път. След това се изправих, поизкашлях се и с все сили запях химна на светите братя – „Върви народе, възродени..." От фъфленето ми не бе останала и следа, а на гласа ми би завидял всеки един тенор, стига да имаше щастието, отнякъде да може да ме чуе. Изведнъж настана тишина в палатката и всички погледи се насочиха към мен. Сякаш, дори и тийнейджърите, за миг отместиха погледи от телефоните си и за кратко ме удостоиха с най-презрителните си погледи.

– А бе, докторе... Какви са тия песни, бе? Туй, учените хора, хич ви няма, бе ей – ехидно ме засече моят домакин и отново се понесе дружен смях.

След това от уредбата отново се понесе „Ох, как боли..."

– Ми, боли... – повтарях и аз, но никой повече не ме чуваше.

– Докторе... – примъкна се по едно време при мен моят домакин – А бе, ще можем ли да оправим дъщерята на работа?

– Че аз, как да я оправя на работа?

– Ми, ти не си ли...?

– Не съм.

– Ми, партията, бе докторе.

– Аз партия нямам.

Тогава стана ясна и целта на поканата ми. Беше ме объркал с друг. Пък аз си мислех, че...

Изведнъж, на всички стана ясно, че аз повече не съм желан на масата. Извиних се, благодарих и си тръгнах.

Нямаше шофьор, който да ме закара, затова се затътрих по посока на въртележките. Беше пълно с народ, Вървяха срещу мен и се блъскаха. Насядалите по мръсните дървени маси ме гледаха подозрително. „Как боли... Как боли..." – повтарях думите на последната песен.

Звъннах на дъщеря ми, за да ме прибере.

– Къде си? – тросна ми се тя.

Чак тогава се усетих, че не знаех, в кое село се намирах. Обърнах се към две лапетии, които нагъваха захарен памук:

– Кое село е това?

Те ме погледнаха подозрително и отминаха, без да ми отговорят. В този момент, погледът ми попадна върху полуразрушената сграда на училището. „Основно училище, село..." – едвам се четеше на метална табела, очукана от времето, закачена на фасадата.

– В ...

– Тате, бива ли да пиеш толкова? – ръсеше огън и жупел дъщеря ми в колата.

– Не беше чак толкова много.

– Да, и затова не знаеше дори къде се намираш.

– Повръща ми се.

– Ми, ще ти се повръща. Като си пиян. Защо пиеш толкова?

– Като съм трезвен ми се повръща повече.

– Моля...?

– Пред очите ми...

– Какво?

– Цял един народ се затри пред очите ми сам, моето момиче.

Повече не продумахме по пътя.

Прибрах се и си легнах, както бях с дрехите. Дори си нямах на представа, коя част от денонощието е.

Сънувах!

Сънувах усмихнати дечица, облечени в черни полички и бели ризки. Разноцветни панделки се вееха по косите им. В ръцете си, вместо телефони, бяха награбили букети, а лицата им бяха озарени от усмивки.

Такива странни сънища сънувам напоследък.