Възкресението Христово ни изкупва от греха

Освен за тялото и здравето, за които се грижим, ние сме и духовни същества, обречени да бъдем живи във вечността, казва епископ Тихон

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- За съжаление, в България, Великден вече е само традиция, свързана с трапезата. Малцина са тези, които вникват в неговия смисъл. За нас, християните, той е обещанието, дадено ни от Господ Иисус Христос за изкупление от греха и превъзмогване на духовната смърт. Това е самото послание на този ден, което ние, вярващите, отбелязваме и празнуваме. Синът Божий дойде на земята като Богочовек и прие да умре на кръста за всички нас, а след това да възкръсне в духовния свят и да се върне при своя небесен Отец. Ние забравяме, че в крайна сметка, освен тялото и здравето, за което се грижим, сме и духовни същества, обречени да бъдем живи във вечността. Стеснили сме обаче своя мироглед и живот до карирата, парите, колите, престижа в обществото – все неща, които можем да изгубим във всеки един момент. И забравяме, че най-важното в живота е, стъпка по стъпка, да се одухотворяваме и въздигаме както културно, така и духовно. В резултат сме превърнали светлото Възкресение Христово в традиционно-обредна и трапезна проява. Изгубили сме неговия смисъл.

- Кой е виновен за изгубената ни духовност?

- Виновни сме всички ние. Няма невинни. Вината носим и ние, духовниците, и миряните, защото сме се затворили в себе си и нехаем за случващото се около нас, когато не са засегнати най-близките ни хора. Забравили сме, че като народ и човечество, трябва да се грижим един за друг, да обръщаме внимание на всеки, който минава покрай нас, на всеки, който живее до нас. Следва да умножаваме доброто в този свят. Сега, особено ние, българите, сме в недотам благоприятно състояние точно, защото сме натикали в ъгъла доброто, любовта към ближния, за които Иисус Христос постоянно ни говори в Евангелията. Ние обаче така и не чуваме неговия зов, но не защото сме глухи, а защото така ни е по-удобно. Да живееш без морален коректив, е далеч по-комфортно, отколкото да се съобразяваш с етичните норми.

- Всичко ли е загубено, няма ли надежда отново да се върнем към духовността? Бог би ли ни простил това отстъпление от нея?

- Напротив, надежда винаги има. Християнството е религията, учението точно за Вярата, Надеждата и Любовта. Не бих казал, че тези три най-важни добродетели, завещани ни от Господ Иисус Христос за загубени. По-скоро, те са забравени, отметнати настрани поради нехайство. Има много хора, които знаят за тях и ги практикуват. Известен им е смисъла на Възкресението Христово и се опитват да споделят духовното въздигане с останалите, но не винаги срещат разбиране. Колкото до другите, за тях надежда има винаги. Бог прощава. Достатъчно е да се покаем за нашата немарливост към изпълнението на заповедите му, за нашите прегрешения, и да пристъпим към изповед. Свещеникът, като посредник, ще ни даде опрощение, ще можем достойно да пристъпим към Светото Причастие. Важното е обаче, да се постараем след това да не повтаряме греховете. В този смисъл християнството е надежда, от която не бива да отстъпваме. Важно е да се отбележи, че една завършена ценностна система, изтъкана в Христов дух се гради най-вече в семейството. Отношение обаче има и училището, в което следва да се преподава в същият този дух. Децата не бива да бъдат превръщани в тесни специалисти по един или друг предмет, но и да бъдат възпитавани в непреходните човешки ценности, залегнали в нашата християнска цивилизация.

- Дълги години Българската православна църква настоява за по-системно изучаване на религия в училищата, но нещата все не се получават. Защо?

- В това неосъществяване на искането ни, аз виждам заинатяване от страна на онези фактори в българското образование, които са получили своето възпитание в атеистичния дух в миналото. Само ще отбележа за по-младите, че някога масово се втълпяваше на хората, че религията е опиум за народа. За съжаление, сега за културата се слага етикета, че тя е духовното развитие на българския народ. Нищо подобно! Тя е само едно средство за въздигане и облагородяване на духа, но в основата й е точно европейската култура, към която принос има и България, и християнството. Вярно, някои се занимават с нея за забавление, да убият времето – нещо, което е напълно погрешно. Впорчем, изразът „Да убиеш времето" съществува само в българския език. Когато се появява едно естетическо усещане за въздигане, за задоволяване на по-високи критерии за красивото, можем да кажем, че се приближаваме до духовното. Когато то е придружено и с вяра, можем спокойно да говорим, че имаме един наистина културен процес. Убеден съм, че мнозина в българската образователна система са наясно с всичко това, но продължават да упорстват по отношение на по-системното изучаване на религията в училищата. Скандално е български студенти с отличен успех да бъдат премани в най-престижните европейски и американски университети, но да се оказва, че не знаят елементарни неща за нашата и западноевропейската култура, както и за християнството, което е нейната основа. Срамно е, че точно българчетата в чужбина нямат понятие за елементарни неща нито за Рождество Христово, нито за Възкресение Христово, нито за останалите празници, нито откъде произлизат редица имена, крилати изрази и пословици, използвани и в нашия език. Всичко това говори за недостатъчна образованост. Защо на младите хора трябва да им бъде причиняван този срам, а да не се пристъпи към по-ангажирано изучаване на религия в българските училища?! Мисля, че е настанало време това да се промени.

- Вие познавате добре живота в Европа, тъй като имате и немски произход, живял сте и сте работил дълги години като фелдшер в инфекциозно отделение за болни от СПИН в Германия. Изучава ли се там религия в училищата?

- Разбира се, че се изучава и никой не съзира опасност в това. Въведена е и в страните в Източна Европа. Само в България този въпрос остава неглижиран. Нещо повече, някога у нас имаше закон, с който се забраняваше на родители и близки на децата хора да им говорят за религия. Имаше и наказания. Всичко това дава отражение и досега. Ние всички много се гордеем, че сме българи, но забравяме, че за да бъдем наречени българи, главната заслуга е на църквата. Причината е, че през турско робство първата официално призната българска институция от султана е Българската екзархия. Сега уж се връщаме към нашите корени, но не и към православната ни християнска вяра.

- Какъв е Вашият личен път към вярата?

- Моят път към вярата не беше при срещата ми с тежко болните в клиниката. Той започна още в младите ми години в България. Учех в Софийската духовна семинария, която беше в Черепиш. Постъпих през 1953 година. Имахме отлични преподаватели. Ние, младежите, живеехме своята вяра във времена на пропагандиран атеизъм в продължение на шест години. Въпреки това, практикувахме я с душа и сърце. След това продължих в Духовната академия още четири години. В Германия работех, но и практикувах своята вяра. Тук стана моето своебразно закаляване в нея. Работех сред хора, които истински страдаха – в инфекциозно отделение, с пациенти болни от СПИН. Дадох си сметка, че всяко забовляване не е нищо друго, освен загубената способност на тялото да се справя с всички болести в резултат на изгубената вяра и упование в Бога. Дойде момент, в който усетих със сърцето си, че трябва да служиш и като духовник на Бога. Приех и това послушание от Него. Това е много личен момент. Често пъти точно страданието, дали твоето лично или нечие чуждо, води към Господа.

- Като цяло, българинът запазил ли е зрънцето вяра в душата си?

- Никой не знае какво е човекът, освен духът, който живее в него, казва Светото Писание. Сигурно е, че в окопите по време на една война преди атака няма нито един атеист. Там всички са вярващи. В момента, в който опасността отмине, хората забравят за страха и упованието. Прави впечатление, че някои оброзовани хора сякаш се срамуват от християнството, от това да влязат в храма, но в същото време прибягват до всякакви други обредни действия, далече от нашата вяра и това, на което Църквата учи. Все пак, утешително е, че се спазва традицията към празника Възкрасение Христово. Вероятно ще настъпи момент, в който някой няма да се задоволи само с боядисаните яйца и козунаците, но и ще се заинтересува какво е съдържанието и откъде идва същата тази традиция. В това е и моята надежда.

- Какво е пастирско Ви послание към читателите на clinica?

- Да пристъпят прага на храма. Да не се страмуват да изповядват вярата си. Не бих призовал хората да изчетат Библията от кора до кора. Това няма да ги направи вярващи и добри християни. Нека започнат от малките неща – да оказват помощ, да не са безразлични към страдащите, да възпитават децата си в духа на християнските добродетели. Пожелавам здраве и благословение на читателите на сайта clinica, радостно посрещане на светлото Възкресение Христово!