Здравната система трябва да се либерализира

Приличаме на Алиса в страната на чудесата, която не знае къде иска да стигне, казва Калоян Стайков

Мария
Чипилева
chipileva@gmail.com

Впечатлението, което оставя програмата е, че не се предвижда цялостна здравна реформа, тъй като се запазват промените, които бяха започнати при предходния здравен министър – връщането на Националната здравна карта, която бе отменена от ВАС, създаване на Национална аптечна карта, продължаване на политиките за осигуряване на отстъпки при покупката на лекарства от НЗОК, ограничаване износа на медикаменти. Все неща, насочени към централизиране на системата, вместо към освбождаването й. А либерализацията й, заедно с прогенеричната политика бяха две от водещите теми при предизборните кампании на всички партии. За демонополизацията на здравната каса обаче е написано само, че ще се проведе обществен дебат, което не означава абсолютно нищо. При прогенеричната политика се казва, че ще се даде възможност на фармацевтите да заменят лекарствата, но последното решение е на пациента – те могат само да му предложат, а не да го накарат да си купи нещо, което не иска. И по двете теми няма ясни решения, те са в програмата просто, за да се каже, че са там.

В същото време при запазване на същия здравноосигурителен модел,

се предлага въвеждането на ДСГ. Този метод на финансиране дъвчем от 15 години, ДСГ щяха да се въвеждат пилотно 2004 г., а през 2006 г. – окончателно, след това някак си дебатът изчезна, а в момента няма еднозначно мнение за ефекта от тях. Според някои експерти след въвеждането им в Германия, разходите за здравеопазване са нараснали. Дали това се дължи само на тях или е съпроводено с още фактори не е ясно. Но цялостната промяна на модела за заплащане в болничната помощ би трябвало да е съпроводена с по-задълбочен анализ и по-генерална идея за развитието на системата, а не да се предлага почти между другото, като демонополизацията – ще организираме нещо, ама не е ясно какво ще стане. Няма данни правени ли са симулации в България за резултатите от въвеждането на ДСГ, какъв ще е ефектът върху качеството на лечение, върху финансирането на болниците и бюджета на здравната каса. Защото това са три съвсем отделни неща, които трябва да се анализират. Ако цялостният ефект от тях не е положителен, няма смисъл да въвеждаме този модел на финансиране.

Много се говори за превенция и профилактика, но,

когато се зачете човек в програмата, основно се предлагат информационни кампании – да разберат хората, че, ако ядат мазно, пушат, не се движат, може да имат сърдечносъдови проблеми. Явно не е достатъчно, че на кутиите за цигари има предупредителни текстове от рода на „пушенето убива". Явно за пушачите трябва да има нова кампания, която да ги убеди във вредите от цигарите. Според мен това е абсурдно. Решението е да се създадат стимули, които насърчават самостоятелната грижа на хората – самоучастие при прегледи, „наказания" при пропуснати профилактични прегледи и нездравословен начин на живот, "награди", ако пациентът не е боледувал цяла година и не е ползвал лекарства или не е лежал в болница по каса. Трябва да намерим механизми, с които да направим хората по-отговорни към собственото им здраве, а не да казваме – здравеопазването е безплатно, вие си плащайте осигуровките, останалото поемаме ние. Това не е вярно, защото всички знаем, че има доплащане. Освен това, когато кажеш на човек, че здравето му е безплатно, той не се грижи за себе си. Като едно дете, на което може да му кажете да внимава като кара колелото си, да си сложи каска, но едва след като си ожули коленете, започва да го прави.

Подходът в здравната политика е централизиран и

се предвижда да става все по-централизиран. А трябва да е обратното. Ако се създаде система, която осигурява адекватен контрол и качество, хората ще ходят там, където то е по-високо. Съответно финансирането ще ги следва и така ще бъдат насърчавани по-добрите здравни заведения.

В България започна една реформа в края на 90-те години с десетгодишна визия, която предвиждаше да се стигне до система, която се финансира от здравни вноски и не зависи от държавния бюджет, съответно осигурява пакет от здравни услуги. Добре, но в един момент реформите спряха и бяха заменени от хаотични мерки, заради което в момента никой не знае какво правим. Никой не може сега да каже какъв здравно осигурителен модел искаме. Приличаме на Алиса в страната на чудесата, която пита котарак по кой път да тръгне, а той ѝ отговаря с въпрос - къде иска да стигне. Няма значение, отговаря тя.. След като няма значение, значи няма значение накъде ще тръгнеш, отговаря ѝ той.

Ако ние не знаем каква е целта ни,

няма значение какво правим. Така че първо трябва да знаем какво искаме да постигнем със здравния модел. Ясно е, че това е повишаване на здравословното състояние на населението, но това трябва да бъде облечено в измерими стойности.

Има няколко неща, които взаимно се изключват в частния сектор - един продукт там може да бъде направен бързо, качествено или евтино. Ако транслираме това към здравния модел, значи можем да имаме здравеопазване, което е качествено, универсално или евтино, няма как и трите условия едновременно да са изпълнени. Затова трябва да си отговорим на въпроса - какво искаме да жертваме, за да постигнем крайния резултат.

Ако гледаме как се развива данъчно осигурителната политика през годините, по-скоро трябва да заложим на ниски осигуровки, за да може да стимулираме по-високата заетост и икономическата активност като цяло. Когато достигнем по-високо икономическо ниво, можем да си зададем следващия въпрос – да дадем ли повече пари за здраве за сметка на по-нисък разполагаем доход. Но, докато сме бедни, дебатът дали да увеличим осигуровките или да дадем още малко пари от бюджета, е доста по-чувствителен.

Финансовото ограничение няма как да се заобиколи,

затова трябва да се мисли какви услуги се прилагат и как да се оптимизират разходите. Прогенеричната политика е стъпка в тази поска, за която говорим от години, но така и не се случва. Вариантите тук са два – или да се създадат стимули за лекарите, за да предписват генерични лекарства, или да има такива за пациентите. В първия случай касата може да осигурява бонуси за лекарите, които са спестили разходи за лекарства през годината, а във втория – да реимбурсира по-висок дял от крайната цена на лекарството.

Ограничаването на разходите може да стане и в болничната помощ, където да се повиши контрола, но на база резултати от всеки случай, а не на база здравна карта. Самата идея, че здравната каса може самосиндикално да избира с коя болница да сключи договор, е абсурдна, защото противоречи на свободния избор на пациента, който му е даден по закон. Ако се отнеме това право, изчезва и стимула на пациентите да се осигуряват - по-добре да си спестяват парите, а след това да се лекуват, където сами преценят. За съжаление това, което се вижда в програмата на правителството е допълнително централизиране, каквото гледаме от години, а не освобождаване на системата.