Нежното лице на неврогенетиката

Доц. Теодора Чамова катери световни върхове в науката, но иска да лекува в България

Лора
Симеонова
lora@mail.bg

Гените са във фокуса на работата й с пациентите

с редки невродегенеративни заболявания. Медицината пък е в нейните гени. Младата лекарка е от фамилия на светила в неврологията. Дядо й е пионерът проф. Сашо Божинов, майка й – проф. Венета Божинова, известен и уважаван детски невролог. Да растеш в сянката на такива лекари обаче е както привилегия, така и бреме. За доц. Чамова да излезе от калъпа „дъщерята на ... " и „внучката на ..." е постоянна битка. „Сянката задължава, защото човек трябва да докаже, че нещата, които му се случват, не се дължат на известните му родители, а на упоритата му работа. И понякога се налага да се трудиш много повече от другите, за да заслужиш признание", откровена е доц. Чамова.

Как медицината й е станала съдба невроложката обяснява 

на езика на науката: „Вероятно е комбинация – генетична предизпозиция с фактори на външната среда". Както може да се очаква, от дете биологията и химията й се отдавали с лекота. В гимназията обаче избрала предизвикателството да учи френски. Въпреки това, дилемата дали да стане лекар никога не е била на дневен ред. „Но не ми е наложено, наистина го работя с голямо удоволствие", подчертава доц. Чамова. Изборът да специализира неврология също дошъл някак естествено. Макар че, имала и „залитания" – била в кръжока по очни болести, вълнувала я и ендрокринологията. „В крайна сметка, избрах неврологията не само заради фамилната си обремененост, а тъй като е изключително логична наука. Когато човек е наясно с анатомията, физиологията, патофизиологията, е много логично да предположи какво се случва в нервната системата. Това е едно от нещата, с които ме привлече неврологията. Моят начин на мислене е доста систематизиран, подреден, вероятно и това имаше значение", разказва доц. Чамова. И е откровена – неврологията е тежка специалност, защото и диагнозите в нея са такива – невинаги е възможно пълно възстановяване. „Много често това са дегенеративни прогресиращи заболявания, при които опциите за терапия – макар в последно време да нарастват, не са твърде добри", не крие доц. Чамова.

Ребусите в науката, разбира се, са предизвикателство 

Но друго й дава истинските „криле". „Много е важно човешкото отношение на лекаря. Защото, когато не можеш твърде много да помогнеш, макар да си поставил точната диагноза, ключови са проследяването и контактът ти с пациента", категорична е доц. Чамова. Доволна е, че от 2009 г. насам – когато „прохожда" в областта на редките болести, надеждата за част от болните става все по-ярка. „В началото онези, при които имаше възможности за терапия, дори експериментална, бяха много малко. Напоследък има все повече възможности. А това е изключително окуражаващо – особено, когато си познавал един пациент години наред", признава младата лекарка.

Надеждата за болните с редки диагнози

„блещука все по-силно" и заради усилията и успехите на доц. Чамова и колегите й от „Александровска болница". „Работим много активно в областта на неврогенетиката, благодарение на добрата си колаборация с генетици от Австралия, Белгия, Англия и Германия. Това дава шанса, в мултидисциплинарен екип, при идентифицирането на даден клиничен генотип, бързо да се търси и генетичната основа. Открията ни на този етап не са свързани с възможността терапевтично да помогнем. Но, имайте предвид, при генетичните заболявания това е важно да се идентифицира – поне, за да се направи профилактика в семейството по-нататък", обяснява доц. Чамова. Не й тежи едновременно да бди над пациентите си и да прави наука. „Да, на Запад тези неща са диференцирани, а тук не са. Но не мисля, че е лошо – напротив", откровена е младата лекарка. Признава, че не се вижда, затворена в лабораторатория. „Предпочитам работата с пациенти. Пък и по-широкият клиничен поглед ти помага и в науката", смята доц. Чамова. И биографията й го доказва.

Чудя се – не се ли бои, че ще прегори, покорявайки рано толкова върхове? „Има такава опасност, разбира се. Плащам цената на повечето усилия и преумора. Но не е ли така във всяка работа, която човек върши с желание?”, отговаря ми се риторично доц. Чамова. Има си, разбира се, „рецепта срещу бърнаут". Пътувания, малко откраднато време за релакс сред природата и концерти – които обожава и зареждат „батериите" й. Засега рецептата действа.

Безотказно действа и „защитата" й срещу изкушенията от чужбина

– за повече и слава и пари. Признава, че е имала не едно и две предложения за работа. За себе си обаче е убедена, че най-добрият ход е човек да попие опит при специализации навън и да го реализира в България. „Наистина някои чужди болници и институти предлагат много примамливи условия. Но категорично смятам, че камъкът си тежи на мястото. А и какво ще се случи, ако всички отлетят нанякъде?", казва доц. Чамова. Без колебание отговаря, че не се чувства като „бяла врана". „Има много млади хора, които остават в България. Както и реализирани в чужбина, които се връщат в родината. Дано вбъдеще да има по-добри условия това да се случва по-често", пожелава си доц. Чамова.

Настоящето все пак не е толкова „розово" 

Вечно буксуващата здравна реформа, крошетата – в буквалния и преносен смисъл, в лицата на лекарите, ходенето по мъките за пациентите. „Бият журналисти, бият учители, бият лекари. Има тенденция към освирепяване в обществото. И доста хора са с нагласата, че точно агресията може да им помогне", признава с горчивина доц. Чамова. „Коренът на злото", според нея, е в общото обедняване на българите. „Създава се недоволство, което трябва да бъде изразено към някого или нещо. А лекарят е лесна мишена", коментира младата невроложка. Не крие, че несъвършенствата на системата здравната ни система също нажежяват напрежението по линия „лекари-пациенти". „Клиничните пътеки оставят болния с усещането, че е можело и повече да се направи за него. На всичкото отгоре, има и лимити, и борба за направление...", признава доц. Чамова. По-голямата й тревога обаче е, че обедняването – и духовно, и материално, често върви ръка за ръка и с поболяването. „Здравната ни култура е много занемарена. Не може да потърсиш лекар едва, щом ножът опре до кокала, и да очакваш да възстановиш първоналната си форма. Болестите трябва да се хващат в началото. А, за да се случи, е нужно ограмотяването да започне още от училище. Децата да се възпитават каква е ползата от профилактичните прегледи, от спорта, от балансираната диета. Да, няма как да върнем нещата – но можем да помислим поне за следващите поколения", надява се доц. Чамова.

Не смята, че е наивно да си оптимист 

И тя твърдо е. Дори за „безкрайната ни здравна реформа". „Мисля, че ще се случи – точно кои са стъпките и какви мерки трябва да се вземат – все още не съм дорасла да кажа", смее се младата невроложка. Но пък споделя максимата, която я движи напред нагоре: „Започнеш ли да се самосъжаляваш и да смяташ, че си без изход, няма да намериш решение. Вместо това действай, за да постигнеш нещо по-добро и мисли позитивно!".

Ето, че е възможно. Да бъдеш Теодора Чамова. Една млада, успяла жена на 33 – пък било то и в „Страната на успелия млад мъж на 33". Не вундеркинд. Не „бяла врана". Бяла лястовица, която не иска да отлети.