Свободата е усещане за баланс

Това е онази вътрешна мярка за уравновесеност, която дава свободата и полета на духа, казва д-р Ваня Савова

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

- Свободата е вътрешно усещане за баланс. Това е нещо, което за да го постигне човек независимо дали е лекар или от друга професия, трябва да има чувство за осъзнаване на реалността и удовлетвореност. Това, всъщност, е онази вътрешна мярка за уравновесеност, която дава свободата и полета на духа. Тя не може да се интерпретира като някаква фриволност, като свободия. Ако я няма, няма как да има и външен баланс към хората и обстоятелствата. В този смисъл, ако човек не го притежава, дори да не му се налагат никакви ограничения, той не би могъл да се чувства свободен.

- От какво зависи формирането на този баланс?

- От заложеното възпитание у дома, от постоянното културно надграждане, от желанието да научаваш повече и повече, за да можеш точно на базата на познанието да направиш своята преценка. Ако имаш всички тези компоненти, неизбежно тя ще бъде максимално обективна. Отсъстват ли те, то няма как тя да не е субективна. В такъв случай човек е критичен, поставя себе си на първо място, доминира АЗ-ът, егото, несъобразяването с другите, с обстоятелствата, с истината.

- Притежават ли лекарите, а и пациентите към днешна дата този вътрешен баланс, тази вътрешна свобода?

- Трудно е да се каже. Рядкост са хората, които реално го притежават. Всеки може да каже, че успява да балансира в работата, в семейството, плюсовете и минусите в ежедневието. Това обаче не означава, че го има, че е постигнал своята вътрешна свобода. В повечето случай избива на свободия, на стремеж към „баланс" при който обаче аз съм най-важният.

- На какво се дължи това? Някои казват, че нация, която не е изживяла своето културно Просвещение, не може да бъде свободна духом. Така ли е?

- Да, така е. Културното Просвещение е национална осъзнатост, което го прави национално съкровище. Ако тя отсъства от обществото, няма как то да просперира. На нейната база се възпитават и ценностите. В този ред на мисли, липсва ли едното неизбежно има дефицит и на другото. Такава нация биха асимилирана духовно, губи своите идеи и перспективи.

- Късно ли е да наваксаме?

- Поизтървали сме влака. Имаме нужда от пробуждане, но за него са необходими духовни будители. В сегашното състояние на обществото не само в България, но и погледнато глобално, будителите са смятани за луди.

- Реалиите и свободата са любими теми в творчество Ви. Ако ги отнесем към професията Вашата професия, какво означава да си лекар и какво да си пациент? Къде са границите на свободата в отношенията им?

- Ще засегна периода от 90-те години досега, тъй като той е най-нагледен, всички сме го преживели с добрите му и недотам добрите страни. Това е периодът на демократичното развитие на нашето общество, което наложи различни процеси във всяка една сфера на живота в България. Медицината и здравеопазването в нашата страна претърпяха възходи и падения, аплаузи и точки на замръзване. Те следваха всички видими и невидими движения на демократичния процес, като цяло. Към 1995 г. се оформи и идеята за реформа в сектора. През 1998 г. бях на обучение по тази тема, по програма ФАР. Тогава се предлагаше, освен вариантът личен лекар, и финансиране на болничната помощ не по клинични пътеки, както е сега, а по диагностично свързани групи. Всичко това и у мен, а и у колегите създаваше известно напрежение, както и всяко ново, непознато нещо. Диагностично свързани групи не бяха въведени, но личните лекари замениха участъковите. Първоначално всички бяхме стресирани. Трябваше да се научим да бъдем мениджъри на самите себе си – напълно непозната за нас опция. Не знаехме какво е това, никой в университета не ни го беше преподавал. Постепенно навлязохме в новата си роля. Смятам, че се справихме. Другият стрес беше, че едни бяха интернисти, други педиатри, а сега всички трябваше да бъдем общопрактикуващи лекари, чиито контингент вече бяха хора от различни възрасти и с различни заболявания. Хубавото беше, че не ни стовариха всичко наведнъж, а стана плавно, постепенно, чрез надграждане. Пациентът не бе по-малко стресиран от нас самите. В първите години на реформата нямаше ден и нощ, по всяко време хората ни звъняха по телефоните, а ние трябваше да се отзоваваме на всяко едно повикване. С течение на времето нещата започнаха да влизат в някаква що-годе приемлива нормалност. Ние лекарите обаче сме хора, които бързо се адаптират. Изглежда самият начин на функциониране на мозъците ни е маневрен заради спецификата на нашата работа. Проблемът в случая е адаптацията на пациента. Едни бяха по-балансирани, но повечето нетърпеливи, сякаш родени с убеждението, че всичко се върти около тях самите. Това е още един пример за мярката, душевното равновесие, което води и до вътрешната свобода. С времето, някак си, отношенията лекар – пациент се регулираха, но все още не можем да кажем, че сме стигнали точната мярка на културни взаимоотношения.

- Какви са неговите грехове по отношение на лекарите?

- Той все още е в състояние на мислене, че лекарят е длъжен за каквото и да било – нещо, което много трудно ще се промени. Това е, което нагнетява напрежението между лекар и пациент, и се отразява и на нервната система, и на общата работоспособност на лекаря. Доброто бе, че в последните години бе въведена електронизацията, която много улеснява процеса. Пациентът обаче няма усещането, че най-напред той е длъжен да се погрижи за собственото си здраве, а лекарят е човекът, който би помогнал, би го насочил, би лекувал, което обаче не е само функция на лекаря. За това е необходимо и участието на пациента. Когато той е настроен на вълна „искам, защото съм си наумил това", нещата не се получават. Създава се излишно напрежение, което не ражда нищо добро за никоя от двете страни. Пациентите имат още да растат. Лично аз се старая да изграждам доверие у тях и се надявам, че съм успяла. Понякога обаче всяка от двете страни може да направи малка грешка, да изпусне дума и то да се срине за миг. Затова, според мен, най-важното е да имаме уважение един към друг, да се постараем да канализираме емоциите си – неща, които също могат да бъдат отнесени към вътрешната свобода.

- В последните години обаче доверието между двете страни е подложено сякаш на поправителен. Чия е вината – на лекаря или на пациента, или е комплексна в резултат и на самата система?

- Винага е многопластова – и индивидуална, и системна, и политическа. Резултатът е скъсването на нишката на доверието.

- През погледа на лекаря – писател, кокво в здравеопазването бихте откроила, като отключващо свободата?

- Безспорно това е правото на избор на лекаря да избира и прилага диагностично и лечебни методи по свое усмотрение, да няма ограничение, да няма лимити на дейности. Това са все хубави неща, но все още са само наши желания. Опираме пак до основните характеристики, а именно опасността от злоупотреба със средства. Все пак, ние основно работив с Националната здравноосигурителна каса, която манипулира със здравните осигуровки на нашите пациенти. Отново на дневен ред идва свободата, но говорим ли за нея, неизбежно идва и темата за отговорността. Няма как да искаме свобода без да имаме отговорност. Те са взаимно свързани. Без отговорност, свободата става свободия, нещата не се случват така, както трябва да са в полза на обществото. Впрочем, това ваши за всяка една сфера от живота. По принцип, лекарят трябва да бъде свободен да избира диагностичните и терапевтичните методи, както и да е освободен от излишни административно-институцонални ангажименти, които са много натоварващи. Това важи с особена сила за тези от нас, които сме с индивидуални практики. На този етап обаче не сме стигнали нивото да реализираме тези свои мечти.

- Кое, според Вас, събитие от последните години позволи на здзравната система да дръпне напред, да почувстваме, че тя е създадена за пациента?

- Определено това е електронизацията. Тя ни спести доста бумащина и ни позволи да имаме повече време за нашите пациенти, за им обърнем внимание, да поговорим с тях, да ги разберем. Това са неща, които индиректно повлияват върхфу лечебния процес, защото създават доверие, спокойствие.Има още да се работи върху тази система, но вече се вижда добрият ефект от нея.

- Кои са митовете, клишетата, на които робуваме?

- До известна степен това са свободата и ограничеността. В зависимост от гледната точка и двете могат да влязат в рубриката „Митове" или в рубриката „Реалност". Къде точно ще ги поставим, зависи отново от вътрешния баланс, от който зависи вътрешната свобода. Зависи обаче и от това, как ще ги манипулираме, ако тази вътрешна свобода у нас е в дефицит. Това важи както в личния ни живот и работата ни, така и в обществен план.

- Кои са рухналите митове за българското здравеопазване?

- Аз нямам усещане за митове.

- Нима искате да кажете, че една поетеса, макар и лекар, може да бъде твърде приземена?

- Не, напротив. Понякога съм твърде хвърчаща, но винаги успявам да се върна към реалността. Просто, не се чувствам ограничена и затова не си създавам митове, не вкарвам хора и събития в тази категория. Не се чувствам несвободна, може би, защото съм се научила отрано да съм наясно със себе си. Виждам красотата навсякъде.

- Кои, според Вас, са трите кита, които ни позволяват да сме наясно със себе си?

- Осъзнатост, а трите кита са да знам кой съм, къде съм, защо съм.

- Здравната система към момента – коя е, къде е, защо е?

- Тя е градеж на височина, понякога трудно достъпна, за чието постигане постоянно трябва да полагане усилия. Тя е там за упование и надежда на всички нас – и на лекарите, и на пациентите. Всички ние трябва да полагаме усилие, за да я доизградим, нещо като здравословен фитнес.

- Какво бихте пожелали на читателите на clinica националния празник?

- Свободата е вътрешно усещане. Бъдете себе си и не се страхувайте да се доказвате!