Живот като в трилър

Директорът на Психиатричната болница в Царев брод д-р Милчо Ванчиков с два романа със сюжети, почерпани от делниците му

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Д-р Милчо Ванчиков е роден през 1964 година. Завършва гимнация, а след това и Медицинския университет във Варна. Кариерата му започва като участъков лекар в Шуменското село Златар. Специализира психиатрия и в продължение на над 30 години работи в Държавната психиатрична болница в село Царев брод. В по-голямата част от тях е бил началник на „Остро психично отделение". От две седмици е и неин директор. Завършил е и „Здравен мениджмънт". Приема пациенти и в доболничната помощ. Поверена му е и грижата за настанените 90 човека в Дома за жени с остри психични разстройства в село Черни връх. Работи и като съдебен експерт. Автор е на две книги в стила на психотрилъра. Има покана да направи сценарий за филм по едната от тях.

Как се става психиатър

Самият той няма обяснение как и защо се е насочил към тази специалност, а и към медицината въобще. „Помня, че от дете исках да бъда лекар. Вероятно нещо много ме е привличало, но какво ли – не си спомням. Родителите ми не са лекари, за да бъда изкушен точно от тази професия", казва д-р Милчо Ванчиков. Колкото до психиатрията, вълнувала го още докато бил студент, но както казва, съвсем не заради „Полет над кукувиче гнездо" на К.е. Кисиь, та макар и филма, и книгата да е прочел няколко пъти още като студент. Смята, че в тази специалност наистина има нещо специално и твърде деликатно, защото се отнася до най-съкровените кътчета на човешката душа. Така и не помислил за друга специалност. „Човекът е загадка. Колкото и да звучи банално, но всеки един от нас е микрокосмос – и проучен, и недотам проучен. Същевременно е раним, колкото и да изглежда силен и непоклатим привидно", казва той. На предубедените към лекарите психиатри заявява, че те не са страшни. „Ако човек влезе в някоя психиатрична болница и ни види в работна обстановка сред пациентите, може и малко да се шокира. Ако обаче влезе при нас, когато работим в кабинет, ще види, че с нас може да се разговаря и то твърде приятно", усмихва се лекарят. И бърза да подчертае, че в това да се посети точно такъв кабинет няма нищо срамно. Съветва хората, които изпитват психичен дискомфорт и имат някакво безпокойство да потърсят консултация с психотерапевт, ако се налага и с психиатър. Предупреждава обаче да не губят време и пари за ходене по врачки, баячки, екстрасенси и ходжи за леене на куршум, защото така само ще изгубят време действително да взимане на навременни мерки. „В някои случаи състоянието би могло да се задълбочи", предупреждава д-р Ванчиков. Казва го от опит, защото сред хоспитализираните в болницата не един и двама са потрошили и пари, и месеци наред по всякакви знахари и целители.

Пациентите – герои

Без преувеличение, те наистина се справят стоически, че и героически с живота в болницата в Царев брод. Психиатрията там е като всички останали държавни в страната. Оскъден храноден, не повече от 2,76 лева, а лекарстводенът е 68 стотинки. Същевременно персоналът е малко, лекари не стигат. На дежурство в отделение се случва да остане само медицинска сестра. Ако пациент започне да буйства, а там със съдебни решения са настанени и убийци, тя трябва да действа бързо, да вика с паник бутона санитар или дежурния лекар, за да овладеят болния. „Много е трудно, но се стараем да се справяме. Друг изход нямаме. Д-р Ванчиков и досега не може да забрави някои от пациентите си, дори част от тях са прототипи на негови герои. „Един от тях беше мъж, заклал майка си. Стаяна на престъплението беше опръскана с кръв чак до тавана. Самият той беше отишъл в селсъвета, за да каже, че е унищожил шпионин. Беше образован човек, инженер, много начетен. Започна лечение в болницата. Беше един от най-милите хора в мъжкото отделение. Сестрите му имаха доверие, даваха му пари да купува едно друго от магазина навън", разказва д-р Ванчиков. И подчертава, че болен от шизофрения не означава, че ще убие всички около себе си. По думите му, при добро лечение, нещата могат да бъдат под контрол. Замисля се. Не му се иска да говори за системата на психиатричната помощ у нас, но не крие, че проблеми има и то най-вече в липсата на достатъчно центрове, които да оказва грижа на пациентите, когато бъдат изписани от болниците. В повечето случаи те остават в онази така типична безнадежност, описана от К.Е. Киси. "Сега той приличаше на някакъв стар часовник, който вече не показва времето, но и не спира с изкривени стрелки, с изтрит циферблат и ръждясала камбанка. Стар безполезен часовник, който просто продължава да си трака и да бие без да обозначава нищо."

Часовникът и перото

„Имам надежда, че нещата ще се подобрят. Самият факт, че вече се говори свободни за проблемите, обсъждат се в парламента означава, че има воля за промяна", казва д-р Ванчиков. Категоричен е, че на психичноболният не бива да се гледа като на стар и безполезен часовник, защото у всеки човек има потенциал, който трябва да бъде провокиран и се превърне в полезна дейност за самия него, а и за обществото. Над тридесетгодишната му психиатрична практика го е довела до това убеждение. Не един и двама негови пациенти и ситуации са го провокирали да започне да пише. Той има зад гърба си вече два романа – психотрилъри. Единият от тях „Ти трябва да се леквуваш" излезе от печат и тиражът свърши буквално за дни. Авторът вече има покана да подготви по него сценарий за филм – нещо, което предстои да направи скоро. Другият е завършен, но все още му прави редакции преди да го предостави на издателя.

Д-р Милчо Ванчиков е роден разказвач, макар и никога да не е посещавал курсове по творческо писане. Убеден е, че това е наследство от баща му, който бил голям сладкодумец.

Семейството

Вкъщи обаче не споделя нито за работата си, нито за творческите си намерения. Съпругата му Румяна Ванчикова – клиничен лаборант е свикнала да чете книгите му, една когато излязат от печат.

Дъщеря му Габриела Ванчикова не е последвала баща си в медицината, но все пак е избрала професия, кореспондираща с неговата. Тя е психолог и се случва да се допитва до татко си понякога. Улисани в работа и делнични ангажименти семейството рядко успява да се събере и задържи по-продължително време заедно. Затова, по неписано правило в неделя се стараят всички да обядват заедно, да поговорят, да начертаят планове за отпуската, за туристическите маршрути, които още не са обходили. Защото и за тримата у дома най-отморяващият начин са преходите по планинските пътеки.