Цигуларят, който стана лекар

Акад. Венко Александров изнася лекции на фона на класическа музика, огорчава го подмяната на имена и ценности, търси утеха в литературата

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Акад. Венко Александров е роден през 1944 г. в Пордим. Завършил е гимназия в Плевен. Близо столетие училището е било едно от най-престижните в сферата на средното образование. Създадено е четири години след Априловската гимназия. Учи медицина и се дипломила в Медицинския факултет към Софийския университет. Специализирал е анестезиология, реанимация и интензивна терапия. Има и редица специализации в чужбина, а във Франция му е преподавал личният лекар на ген. Шарл де Гол – проф. Жан Леснер. Акад. Александров дълги години е ръководил Катедрата по анестезиология и реанимация във Висшия медицински институт – София (Медицински университет). Той е един от най-близките хора и колеги на проф. Александър Чирков и дългогодишен началник на Клиниката по анестезиологията и реанимация в болница „Света Екатерина". Повече от година е бил личен лекар на Тодор Живков. По убеждение е заклет монархист. От 2001 до 2005 година е депутат от НДСВ. В парламента е председателствал комисията по външна политика, отбрана и сигурност от 2003 до 2005 година. Бил е член на комисията по култура, ръководил е делегацията на България в Парламентарната асамблея на Франкофонията, ръководил е парламентарните групи за приятелство на България с Беларус и Франция, бил е член на групата за приятелство с Италия. Автор е на редица научни трудове, но и на забележителния двутомник „Към послредния етаж (Размишления пред неизбежния изход)" и „265 години от рождението на Моцарт през погледа на един лекар".

Изборът на професията

Акад. Венко Александров не крие, че от ранното си детство искал да стане музикант, макар и родителите му да имали съвършено различни професии. Майка му Вера била модист в модна къща „Саня" (бившата фабрика „Св. Никола"). Преди национализацията тя била собственост на рода на Николай Абаджиев, който изгоря в самолетната катастрофа на 21 декември 1971 година заедно с Паша Христова. Баща му Митко бил учител, пенсионирал се като директор на Стоителния техникум в Плевен. От почит и в тяхна памет той е кръстил децата си на тях. Когато открили музикална школа в читалището в Пордим, той поискал да го запишат да учи цигулка. Имал отличен слух, имал прекрасен глас и всички виждали в него големи музикални заложби. Първоначално баща му се стреснал, нямали инструмент вкъщи. В Дърворезбарското училище в Трявна, където един от учителите бил и лютиер, поръчал да му изработят ¾ цигулка. Преподавателят му идвал за уроците на крака вкъщи и винаги подчертавал на родителите, че детето е талантливо и сериозно трябва да се заеме с музиката. На 12-годишна възраст той свири една от най-трудните пиеси на Георги Златев – Черкин „Севдана", към която и до днес посягат малко изпълнители. Дори споделил у дома, че иска да следва в Консерваторията. Баща му веднага отсякъл „Цигулар къща не храни", а майка му подкрепила своя съпруг. Така на гимназиста се наложило да мисли за друг избор. „Спрях се на лекарската професия. За мен това е обществено полезен труд от първа величина", казва той. Имал необходимия бал от дипломата и отлични оценки. Много от учителите му били преподаватели от Учителския институт в Плевен. В Пордим пък участъков доктор години наред бил д-р Иларион Михайловски, внук на Стоян Михайловски. Ползвал се с огромен авторитет. И макар младежът да не го познавал, решил, че ще стане лекар като него. Животът ги срещнал години по-късно, д-р Михайловски бил един от неговите преподаватели в Медицинския факултет.

Енциклопедист и философ

Без никакво преувеличение, акад. Венко Александров е личност, с която може да се говори на различни теми съвсем не повърхностно. Напоследък отново мисли много върху типично българското ни увлечение да преимуневаме постоянно – улици, болници, градове. Неотдавна, когато за кратко „Света Екатерина" стана „Проф. Александър Чирков", а после бе върнато първоначалното й име, си отдъхна с облекчение, защото такава е била волята на нейния създател. „Много натрапчива е тази мания в България за прекръщаване. Преди десетилетия Варна се наричаше град Сталин, булевард „Витоша" също беше „Сталин", „Мария Луиза" беше „Георги Димитров", Шумен беше Васил Коларов, Добрич беше Толбухин и т.н. Това е глупаво", заявява той. И разказва, че пред 1984 година проф. Чирков извикал шефовете на клиниките и предложил лечебното заведение да носи името на светец, както е в Западна Европа. По онова време акад. Александров оглавявал Клиниката по анестезиология, реанимация и интензивно лечение. „Това е съвсем естествено. Когато човек влезе на лечение, не се уповава само на лекарите, но и на Бога, Богородица и светиите да му помагат. В онези години нито една болница у нас не носеше такова наименование, та трябваше да се изчака", спомня си той. Реализацията на идеята станала възможна чак в първите години след промяната. За да бъде избрано име, се срещнал ръководителя на Катедрата по Стар Завет в Богословския факултет се с проф. Славчо Вълчанов – един от най-добрите му приятели. Той, на свой ред уредил среща с тогавашния викарий на патриарх Максим епископ Николай, сетнешен Пловдивски митрополит, а след това и със самия патриарх. „Светейшият прие идеята ни да наречем болницата на името на светец. Каза „Това е много похвално. Моят съвет е да изберете света Екатерина, защото в един от манастирите имаме част от мощите й, от черепа. Дори ни увери, че спрем ли се на това име, лично той ще дойде да даде името, да отслужи молебена и всичко, каквото се прави в такива случаи. Така и стана. „Света Екатерина" беше една от първите болници, наречена на името на светица", разказва акад. Венко Александров. Проф. Чирков също се прекланял пред света Екатерина и с радост приел тя да бъде патрон на създадената от него болница. Академикът е твърдо убеден, че всеки процес има история и тя трябва да се уважава, да има респект към нея, каквато и да е тя.

Анестезиолог по ноти

Трудно, защото трябва да имаш топло сърце, бистър ум и бързи реакции. Към всичко това се прибавя и огромно познание не само от областта на анестезиологията и реанимацията, но и от всяка друга медицинска специалност. Акад. Александров не крие, че в България има скрит конфликт между анестезиолозите и хирурзите. От своя учител в Париж -проф. Жан Леснер, лекар на Шарл Де Гол чувал често „Умният хирург никога не е в конфликт със своя анестезиолог. Той иска да има винаги до себе си най-добрия, защото един добър анестезиолог може да носи на гърба си един калпав хирург. Ако обаче анестезиологът е калпав, може да съсипе една гениална хирургична работа, като не събуди пациента изобщо. Каква тогава е ползата от гениалната хирургия. Така, ако един хирург е умен, винаги си дава сметка за това".

Акад. Александров има твърде необичаен, но много интересен метод на преподаване. Затова и аудиторията по време на неговите лекции е пълна. Те винаги са съпроводени от класическа музика, като има подходяща отправка към композитора и връзката му с преподаваната материя в момента. Например когато ще им говори за клиничната и биологичната смърт, това ще стане на фона на „Смърт и просветление" от Рихард Щраус. Като чете лекция за морфиновите препарати, пуска Фантастичната симфония на Хектор Берлиоз, която е писана под въздействието на морфина. Когато темата е за венозните упойващи вещества, неизбежно героите са Ромео и Жулиета и музиката на Чайковски. И разказва: „Тя е упоена от отец Лоренцо с микс от барбитурати и авторът, за който се смята, че е Шекспир, но е мното спорно, е знаел това много добре. В резултат на тях човек изглежда мъртъв, почти спира дихателната дейност". Нещо повече, той предлага на слушателите си и друг вариант – Жулиета и Ромео остават живи, оженват се, обичат ли се по-нататък, какво се случва с тях ... Тези предизвикателства определено се харесват на бъдещите лекари и дълго обсъждат след лекциите различни хипотези за развитието на един такъв брак.

Акад. Венко Александров е автор и на два интересни труда, извън сферата на медицината. Това са двутомникът „Към Последния етаж" („Размишления пред неизбежния изход") и прелюбопитната книга „265 години от рождението на Моцарт през погледа на един лекар". Тя получи много висока оценка от редица музиколози, сред които проф. Боянка Арнаудова, проф. Павел Герджиков и проф. Ада Балиева, които са и нейни рецензенти. За умението му да пише с лекота и увереност, с каквато влиза и в операционната зала, и за него самият, като човек, се изказват ласкаво и редица писатели. "Акад. Венко Александров е от онези рядко срещани човешки същества, които респектират от пръв поглед. Те притежават зрим и неподправен финес и след кратко, дори мимолетно общуване, бързо разбираш, че срещу теб стои обаятелна, но не типична за планетата личност," казва за него Румен Леонидов.

Приеман и отхвърлян

Независимо от качествата му и разностранните му познания, той е канен, приеман, но и отвърлян не веднъж в активната си кариера. С шеговит тон разказва, как една година бил личен лекар на Тодор Живков. „Не съм го искал, но явно някой му е казал за мен нещо добро. Идва една сутрин една черна волга пред дома. Звънят, казват направо: „Другарят Живков иска да Ви види, ще му бъдете лекар". Смееш ли да откажеш. Ходех да ко консултирам, когато се наложеше, придружавах го в чужбина. Нямах проблеми с този работодател", смее се акад. Александров. Тази му кратка служба при най-първия сред първите някога пациенти не му помогнала да бъде приет за член на БАН. Два пъти му отказвали да го направят академик, докато един ден покойният акад. Чудомир Начев му рекъл: „Венко, няма как да станеш. Да ти го кажа директно – не си сътрудник на Държавна сигурност. Откажи се". По-късно обаче след промените, когато беше създадена БАНИ, получил лично покана от акад. Григор Велев. Приел. Отказал обаче да стане член на Съюза на българските писатели. „Пиша добре наистина, хората ме четат. Нямам обаче самочувствието на писател. Има хора майстори на перото, там е място за тях", пояснява той. Не се поколебал обаче и станал председател на Филхармоничното общество в столицата. Когато изнася лекции пред меломаните, залата е пълна.

Бяла престилка под тъмната сянка

Това е неизбежният работен делник на анестезиолога. Не крие, че да се справя и с най-тежките ситуации и да надвива онази с косата, му помага вярата в Бога. „Никога не съм криел, че съм вярващ, не го крия и сега", заявява той. За теорията на Дарвин говори уж сериозно, но слушателят от първите му думи улавя скритата ирония, докато постепенно тя се превръща в откровената насмешка. Убеден е, че само на базата на естествения подбор не е възможно да се стигне до това, което е сега. В подкрепа на думите си сочи казаното от Алберт Айнщайн „Точно, когато съм решил, че съм разрешил един проблем и единственото нещо, което ми остава е да дръпна завеската, дърпайки я с почуда виждам дяволитата усмивка на онзи благ старец", посочвайки с показалец към небето. По думите на академик Александров това обяснява и защо всички физици и астрофизици са вярващи хора. „Представяте ли си да сложите в една стъкленица две железа и я друсате в продължение на 200 000 години и хоп, от двете железа се появяват два швейцарски часовника. Или пък сложите две маймуни и те блъскат по клавишите 200 000 години, а накрая събрани съчинения на Моцарт. А ако сте с по-развинтена фантазия, след 200 000 години – хоп Енциклопедия британика. Ясно е, че има програма, но къде е програмистът? Него няма ли го? Как така, без него стават тези работи?", пита риторично акад. Венко Александров и допълва, че без дяволитата усмивка на благия старец нищо не може да се случи от това, което се случва. Преди единадесет години си отиде един от най-близките му приятели, перподавателят от Богословския факултет проф. Славчо Вълчанов. Липсва му много. Казва, че с малцина може да разговаря така, както с него. Книгите и музиката обаче запълват свободното му от лекции време.