Щастието да си полезен

Ирина Илиева работи седем години като здравен медиатор, успяла е да социализира маргиналите в собственото си село, увлякла е в професията и други

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Родена е през 1971 г. в село Ивански, община Шумен, където завършва и основното си образование. Впоследствие завършва Професионална гимназия по селско стопанство и хранителни технологии в областния град, със специалност животновъдство. Завършила е курс за здравни медиатори във Факултета по обществено здраве в Медицинския университет в София през 2017 година. Определя себе си като щастлива майка и баба.

Да носиш чуждата мъка

Точно такова, ни повече, ни по-малко, е основното занятие на хората, избрали тази професия. Дали в кабинета на медицинската селска служба или на терен, както в повечето случаи става, за тях работното време е нещо твърде условно. Търсят ги и в почивни дни, и нощем, защото хората им имат доверие. От една страна, те са обучени и знаят как да помогнат на всеки един – попълване на документи, посещение при специалистът, който им е потребен, а от друга им вярват, защото те са от собствената им общност. За някои такъв товар е тегоба. За Ирина се оказва удовлетворение. „Не знам защо при мен се получава добре. Вероятно умея да общувам, отдава ми се, а и от ученичка се включват в доброволчески акции от всякакъв характер. Така са ме учили вкъщи – да помагат, да не жаля силите си за тези, които имат нужда от подкрепа", казва Ирина. След години дори създала собствена фондация за подпомагане на деца в сферата на образованието. Към момента обаче тя е спряла тази дейност. Впоследствие заминала със семейството си в чужбина. Устроили се - със съпруга й започнали работа, а децата училище. Имали намерение там да останат трайно. Неочаквано за самата нея се оказало, че я гони носталгията. „Роднини ни бяха в България, най-близките приятели, хората, които обичахме. Постоянно тъгувах за тях", споделя Ирина.

Няма случайни неща

„Това е абсолютно сигурно", убедена е Илиева. Върнала се за кратко в България, за да извади необходими документи. Докато търсела в сайта на общината къде и какво заявление да подаде за тях, попаднала на обява за подбор на хора за обучение в здравно медиаторство. Не знаела нищо за тази професия, но и станало любопитно. Потърсила в интернет, заинтригувала я. „Реших, че това е работа точно за мен. Поговорих с мъжа ми по телефона, той се съгласи, а и ме виждаше, как тъгувам за България. Изпрати ми с куриерска фирма всички необходими документи от Холандия. Подадох ги навреме и ме класираха", спомня си тя, как се е насочила към медиаторството. Вече седма година тя помага на хората от ромската общност във всичко, което е научила във Факултета за обществено здраве – от как да попълнят декларация до подаване на документи, напомняне да заведат децата за задължителна ваксинация и реимунизация, води им беседи по здравна профилактика и промоция здраве, и хигиена. По време на пандемията тя беше човекът в село Ивански, който носеше учебните помагала на децата по домовете, преподаваше им уроците, на които не бяха присъствали, подготвяше заедно с тях домашните. „Беше трудно време. Не мога да скрия, че и мен, и хората ни беше много страх. Жива душа не можеше човек да види по улиците, от селото дори ни пускаха да излизаме само по работа. Всички бяха уплашени. Още не беше ясно лечението на КОВИД-19", разказва тя. Въпреки всичко обаче заявява, че точно тогава е изпитала себе си, за кой ли път, и е установила, че медиаторството е нейният път.

Как се учат другите

Това, по думите й, е било и най-голямото предизвикателство за нея в професията на здравния медиатор. Не крие, че в началото, когато започнала работа й било много трудно. Хората я познавали от дете, знаели и за доброволческите й акции и готовността й да помага. Точно това я притеснявало, да не се изложи, да не сгреши, да не подведе някой неволно с незнание. И, за да не се случи това, вечер след работа, колкото и да била уморена, препрочилата лекциите от курса, търсела допълнителна информация в интернет. Налагало се по някои казуси да попита и колеги – мздравни медиатори от други населени места. В началото на пандемията пък, истинско изпитание за нея било да убеждава хората да се пазят. Мнозина четели и вярвали на фейк новините и упорствали, че коронавирус няма, а лекарите си го измислят. „Скоро обаче се убедиха в несъстоятелността на такива твърдения. Ходеха с маски, излизаха само в случай на крайна необходимост", разказва Ирина с надеждата това време да не се повтори никога повече. И бърза да сподели един от големите си успехи, за които, както сама казва, работела на терен цели дне години. В селото има улица „Вела Пискова". На нея живеели маргинализирани хора, затова и името й беше станало нарицателно. Хората не пускали децата си на училище и детска градина, не спазвали елементарна хигиена. Ходела, говорела им. Първоначално ги чувала да мърморят зад гърба й: "Тази всеки ден ли ще идва да ни казва, какво да правим с децата си?!" Постепенно започнали да се вслушват в съветите й. „Много труд положих, но постепенно малките тръгнаха на градина, на училище. Мъжете се хваната на работа – кой в чужбина, кой в областния град. Тази улица вече е с добре устроени къщи, хората са спретнати. Това се случи само за няколко години. Горда съм, че и аз имам принос за промяната", не крие радостта си Ирина Илиева. Макар и от 2017 г. досега да са се променили много неща и ромската общност да се е социализирала, медиаорът се среща твърде често с проблеми. „Когато се разболее някой и негови близки се обадят на телефон 112 за линейка, диспечерите не винаги приемат сигнала сериозно. Тогава хората ми звънят на мен с молба аз да се обадя. Друг проблем е, че приети в болница, пациентите – роми трудно общуват с лекарите, почти не разбират какво им говорят по отношение на диагнозата и лечението. Ирина и в такива случай е на място. Доволна е, че от тази година вече в две общини са назначени медиатори за болнична помощ, които да са в полза точно при такива случаи.

Пример и проблеми

Примерът определено запалва и привлича. По работата на Ирина Илиева, като здравен медиатор, се е увлякло 18-годишно девойче от съседно село, което ще подаде документите си за включване в следващия обучителен курс. Самата тя се радва, че професията се утвърди и вече дори има две пенсионирали се в нея. Не крие обаче и проблемите, а се оказва, че зад романтизма да си полезен и да работиш за другите, те никак не са малко.

Основният е ниското заплащане. „Всички сме на минимални работни заплати, а работата ни е квалифицирана. Редно е възнагражденията ни да бъдат увеличени, за да не губим хора", казва Илиева. В подкрепа на искането си сочи факта с няколко медиатори, които са напуснали професията точно заради малкото пари. „Огорчена съм от някои колеги. Преди избори ги подлъгват и се втурват в политиката. На много места, макар и да сме общински служители, не ни взимат насериозно. Има колеги, които дори нямат кабинет, където да приемат хората. Тва са само част от нещата, които държавата следва да уреди, за да продължи здравното медиаторство да се развива. От него обществото ни има огромна полза", категорична е Илиева.

И макар да няма много време от работа, успява да отдели и за внуците. „Случва се в почивните дни, доколкото ги имам, да съм баба на повикване. Това обаче е сладка работа", усмихва се Ирина, докато бави най-малкото – бебе на годинка и два месеца. „Заради всички нас здавното медиаторство трябва да се развива. Убедена съм, че след някоя и друга година и тези проблеми ще бъдат преодолени", изразява надежда тя. И в подкрепа на думите си сочи млади ромски семейства, интегрирани напълно в обществото – децата ходят на градина и училище, родителите на работа, живеят достойно така, както повечет хора в България.