Драма, преродена в успех

Носителят на орден „За граждански заслуги“ и председател на Съюза на слепите Васил Долапчиев вярва, че можем да станем по-добри

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Роден е на 26 февруари 1953 г. в Елхово, където по това време баща му д-р Трифон Долапчиев е бил военен ветеринарен лекар. Голяма част от неговия живот протича в Сливен, откъдето всъщност е родът му. Там е завършил Техникума по електротехника „Мария Склодовска-Кюри", специалност „Автоматика и автоматизация". На 21-годишна възраст губи зрението си, но това не го отказва да живее пълноценно – записва право в Софийския университет, завършва. Дълги години работи като юрист. На 23 юли 1999 г. е избран за председател на Съюза на слепите. Преизбиран е на длъжността многократно. През 1990 – 1991 г. Васил Долапчиев е депутат в Седмото Великото народно събрание, а през 1995 г. и през 1999 г. е избиран за общински съветник в Сливен. За член на Комисията по човешки и социални права към Бюрото на Европейския съюз на слепите пък е избран през 1996 г. В продължение на пет години, от 1999-та до 2004-та е член на Управителния съвет на фонд „Рехабилитация и социална интеграция" при МТСП, а от 2002 г. е заместник-председател на Националния съвет по рехабилитация и социална интеграция към Министерския съвет.

Фаталният ден

Не може да го забрави, макар и да казва, че отдавна се е научил за говори спокойно за инцидента, за състоянието си, за трудностите в живота. Случило се на 13 август 1974 г. в казармата, два месеца преди да се уволни от редовната военна служба. Служил в сапьорския взвод на 12-та танкова бригада. Прокарвали водопроводи в местността Карандила. Взривът поразил 21 човека. Някои от тях не оживели. Други останали с тежки контузии за цял живот въпреки усилията на лекарите във Военномедицинска академия и бившата Правителствена болница. На мястото на чрезвичайното произшествие, както тогава се обозначавали такива инциденти, пристигнал лично военният министър и член на Политбюро генерал майор Добри Джуров. Макар и в онези години вестниците, единствените национално радио и телевизия да не отразявали такива събития, трагедията станала достояние в обществото. Въпреки продължителното лечение и полагане на грижи, Васил Долапчиев изгубил зрението си. Лицето му било обезобразено. Наложило се да претърпи 25 пластични операции и по всичко се вижда, че българските лекари са разбирали отлично от работата си и в онези години, когато медицинската техника беше на светлинни години по отношение на сегашната.

Съвсем естествено, родители му били разстроени до крайна степен. Долапчиев и досега си спомня треперещият глас на майка му, която едва сдържала сълзите си, когато идвала на свиждане в болницата. Тя е човекът, който освен грижите за него в детството, че и по-късно, му е създала едни от най-приятните емоции. И досега си спомня, как с други момчета от квартала гледали безплатно филми. В киносалона ги пускала точно тя - майка му, която била касиерка там. „Заради това бях на почит сред съучениците ми. Голяма аванта падаше", смее се той.

Приятелката му Вера, която го чакала вярно да се уволни от казармата обаче се държала храбро. Стараела се да не плаче пред него.

Свидетелство за любов

Тя останала до него и след инцидента. Обичала го, както и преди него и не пожелала да се разделят. През месец януари 1975 година двамата сключили граждански брак. Вера искала да следва право. Двамата решили, че заедно ще бъдат студенти. Изчакали, докато той се възстанови след травмата и макар вече незрящ, кандидатствали. Приели ги в Юридическия факултет на Софийския университет. Преди обаче младото семейство да замине за столицата се запознали с работата на Съюза на слепите в Сливен. Там им пояснили как и с какво могат да бъдат подкрепени при нужда. „Няма как да скрия, но каквото и да се говори, държавата оказваше много големи грижи за хората с увреждания, за младите семейства. Въобще, не се чувствахме изоставени", споделя Васил Долапчиев. Били във втори курс, когато през 1977 година се родил и първият им син. Когато били в сесия, в отглеждането на детето помагали бабите и дядовците. Завършили през 1979 година, а той дори бил девети по успех във випуска. Не се полакомили да търсят варианти за сдобиване със софийско жителство. Върнали се в Сливен.

ПП „Успех", а сега

И двамата започнали работа като юрисконсулти. Той бил назначен в специализираното в онези времена промишлено предприятие „Успех", което имало клонове в почти всички окръжни градове. В него протекъл и почти целият му трудов стаж. Впоследствие, през 1984 – 1986 г. специализирал икономика и управление на промишленото производство във Висшия икономически институт „Карл Маркс" (сега УНСС).

Като прави сравнение между тогава и сега, Васил Долапчиев е категоричен, че в онези години за хората с увреждания е имало повече възможности за работа благодарение точно на специализираните предприятия, като „Успех" за незрящите и слабо виждащи, и „Тих труд" за тези с увреден слух и говор.

„Във всичките ни структури работехме общо 7500 човека, като от тях 5 000 бяха с изгубено или намалено зрение. Бяхме монополисти – изработвахме капачки за бутилките напитки – 5 милиона годишно. За тях взимахме 150 хил. тона метал от тогавашния металургичен комбинат „Кремиковци". Оборотът на предприятието ни бе между 130 и 140 милиона лева, като годишната ни печалба варираше между 15 и 18 милиона лева", спомня си Васил Долапчиев.

По думите му хората с увреждания са неизползваният достатъчно потенциал на държавата сега. И сочи, че сред тях има много образовани и работливи, но работодателите се страхуват да ги наемат.

Оттук накъде

Като проблем пред хората с увреждания председателят на Съюза на слепите сочи липсата на достатъчно специализирани фирми за тях. Макар и добре образовани, едва 10% от тях работят. И си спомня, че някогашното предприятие „Найден Киров" в Русе било монополист на изделия за електрически уреди, които се влагали в стоки за бита, електрически ключове и какво ли още не. Произвеждали и цели електрически инсталации, и канцеларски материали. Всички те били гарантиран монопол от държавата, за да имат занятие слепите и с нарушено зрение. „Откакто обаче у нас навлязоха китайските стоки, за нашите хора няма място на този пазар", ядосва се Васил Долапчиев.

Въпреки, че спомените го връщат към отминали времена, в които както разказва, са полагани грижи за тях, не отрича, че държавата и сега прави немалко. За Съюза на слепите говори с гордост. И бърза да изтъкне, че още през 1952 г. организацията е открила студио за запис на говорещи книги. Студията вече са две. За това време фондът наброява над 4 300 заглавия художествена и научна литература. Същевременно се издават шест профилирани звукови и две брайлови списания. „Съюзът на слепите работи сериозни и за създаването на програмни продукти за трансформиране на текстовата част от екрана в реч. През 2021 г. с подкрепата на Министерството на труда и социалната политика ни бяха предоставени 380 000 лева. Ние добавихме още 20 000 лв. и възложихме на Института за информационни и комуникационни технологии на БАН да разработи нов, съвременен българо говорещ синтезатор. Така нашите хора почти се доближават до нормалната среща на общуване", разказва с удовлетворение председателят на организацията.

Земно и мистично

Васил Долапчиев е човек, категорично свързан с настоящето тук и сега. Както казват старите хора „не лети, стъпил е здраво на земята". Твърди го самият той, макар и наблюдаван отстрани, да не изглежда съвсем така - романтик е. За това свидетелстват и неговите стихове, които пише още от студентските си години.

„Аз съм атеист и не мога да кажа да вярваме в Бога, но трябва все повече да се разбираме, да се обичаме, да се приемаме с нашите различия и всичките си недостатъци", заявява той. Категоричен е, че прошката трябва да стои на първо място в човешките взаимоотношения, защото по думите му, в този безкрайно забързан свят трябва да виждаме край пътя красотата във всеки един от нацъфтелите макове, а не да ги възприемаме само като едно размазано ярко петно. По думите му обществото няма да стигне доникъде с грубости, нетолерантност и нежелание за промяна.

„Ние хората сме ангели с едно крило. За да полетим, трябва да прегърнем друг човек", казва Васил Долапчиев.