Назад към смъртта или напред към живота

Българите са много добри към бежанците, но в последните години ги манипулират, казва Линда Ауанис

Снимка: Ню Йорк Таймс

Слава
Аначкова
slava.anachkova@gmail.com

Никой чужденец, потърсил убежище в чужда държава, не може да се върне в родината си обратно. Когато бягаш от смъртта и войната в родината, първата мирна страна става твой нов дом. От началото на тази година България е приютила общо 424 нови бежанци и други 539 души с хуманитарен статут, основно от Сирия, С какво се сблъскват всички те у нас, разказва Линда Ауанис, президент на Съвета на жените бежанки в България.

Откъде идват бежанците в България?

„Човек, който бяга, никога не избира страната, в която ще се озове. Насочва се към най-близката държава, която може да го приюти, или в която има близки, които да помогнат. В случая – България, защото е на пътя на бягащите от размириците в Близкия Изток”, разказва за неволите на бежанците Линда Ауанис. 

Отново заедно Роя, съпругът и двете им деца са заловени от полицията, докато се опитват да преминат границата между България и Сърбия. Една от рожбите им остава отвъд браздата и повече от 3 месеца афганистанското семейство е разделено. Днес - най-сетне отново заедно, четиримата мечтаят за свой нов дом в България.  (РПЦ София, квартал Овча купел, 2017 г.)

По думите й, не са редки случаите, когато трафикантите подвеждат хората и на практика сами решават съдбата им. Взимат всичките им пари, обещавайки да ги закарат до Германия или Швеция, а ги оставят в България. „На българо-турската граница има кафене, което от години е крайна дестинация за много чужденци. Те лесно се подлъгват, защото не разбират езика и не могат да четат. Седмици по-късно разбират, че не са там, където са очаквали, но въпреки това остават и им помагаме да задействат процедурата за признаване на статут”, допълва Линда.  

Хората, търсещи закрила у нас, идват основно от пет държави. От началото на годината в Държавната агенция по бежанците (ДАБ) са постъпили над 1680 молби за убежище – 750 от граждани на Афганистан, 482 от Сирия, 250 от Ирак, 155 от Пакистан и 44 от Иран. Не всички обаче получават правото да останат в България. В периода януари – май 2017 г. статут на бежанец са получили 424 души, 156 от които са деца, а хуманитарен статут още 539 души, основно от Сирия, заради войната там. Агенцията е отхвърлила молбите на 1427 лица и е прекратила производството на още 5468 души, чакащи решение от миналата година (най-вече от Афганистан, Ирак и Пакистан).

„Според европейските директиви, Афганистан и Ирак са мирни държави без военни конфликти, затова молбите за закрила от там обикновено се отхвърлят. Логиката на европейските институтиции е, че щом няма война, хората могат да се заселят в друг град, а не да сменят държавата. Статут на бежанци от Ирак получават само кюрди и язиди, защото ги преследват на религиозна основа”, разказва Линда.
От 1993 г. до днес закрила в България са потърсили 69 306 бежанци, като най-много са тези от Афганистан, Сирия и Ирак. 

Бягство от смъртта

Страната ни осигурява убежище предимно на хора, чиито живот и здраве ще бъдат застрашени, ако бъдат върнати в държавите, от които бягат. В момента такава група са сирийците, заедно с кюрдите и язидите от Ирак. Обикновено границата ни пресичат семейства с деца или роднини, защото търсят спасение от гоненията и военните конфликти. Озовават се в разпределителния център в Елхово или в центъра за временно настаняване на чужденци в Любимец, докато не получат регистрация в Държавната агенция за бежанците. Междувременно властите стартират цялостна проверка, за да се убедят, че бегълците казват истината и не представляват заплаха за националната ни сигурност. „Това е най-тежкият период за тях. Заради неизвестността – ще ги приеме ли България или ще продължат да бягат. Понякога процедурите траят над 6 месеца или година, защото доказателствата трудно се намират или пък заключенията се обжалват”, допълва Линда.

Сънища под куршуми Момче, настанено в приемателния център в Ковачевци, използва стената над леглото си, за да покаже картината на войната и живота в Сирия. Разказ за историята, която той вижда с очите си, и надеждата за по-добро бъдеще.  (РПЦ Ковачевци, 2013 г.)

Никак не е лесно за семействата да скъсат с досегашния си живот, да го съберат в няколко куфара и да поемат към неизвестното, без да знаят дали там ще намерят сигурност. Решението е още по-трудно, когато знаят, че никога повече няма да могат да се върнат в родината си. Напряват ли го, моментално ще загубят статута си на бежанци или ще получат отказ на молбата за закрила. При извънредни случаи Агенцията за бежанците може да бъде уведомена за необходимостта някой да пътува до родината си, но тогава човекът поема сам цялата отговорност за всичко, което може да му се случи по пътя.  

В другия случай, пресекли веднъж българската граница, бежанците получават храна и покрив над главата си, дори без да са получили статут. И разполагат с неограничено време за пребиваване в страната, стига да не представляват заплаха за националната сигурност. Ако молбата им за убежище бъде отхвърлена или процедурата им бъде прекратена, имат всички законови права да обжалват. И дори да стартират нова процедура, като подадат повторна молба за събиране на нови доказателства, когато окончателното решение на българските власти е отказ.

„Никой не извежда насилствено чужденци, щом няма данни да са опасни. Някои от тях си тръгват сами, а останалите се борят докрай, за да получат статут”, категорична е Линда.

Борба за интеграция

Допускането на бежанците в България се извършва според разпоредбите на Закона за чужденците и Закона за убежището и бежанците. Големият проблем на държавата и обществото ни е, че в момента няма действаща Национална стратегия за интеграция на бежанците, нито програма към нея. В резултат приобщаването е въпрос преди всичко на лична инициатива. Който иска да учи български или да се квалифицира допълнително, за да работи, го прави с помощта на Българския червен кръст (БЧК), неправителствени и благотворителни организации, като "Каритас" и Съвета на жените бежанки в България.

„Повечето се опитват да се интегрират, особено тези, които си имат професии. Опитват се да научат езика, да си намерят работа, за да разчитат на себе си, а не на държавата”, коментира Линда. Две от семействата от Сирия, например, са открили сладкарници и изкарват прехраната си сами. Други две също могат да се похвалят със собствено финансиране, защото бащите работят като строител и автобояджия. „И двамата са в български фирми и са много доволни от тях”, хвали се Линда. Децата са записани в български

училища, а жените учат езика. „Имахме хора с финансови възможности, които си откриха фирма. Други отвориха магазин и продават дрехи втора употреба. Има също учители, фризьори, сервитьори и 10-15 жени, които работят в кол-център към арабски фирми с бизнес в България”, разказва още Линда. Най-ценни за страната ни обаче са някогашните студенти, завършили в България. Сред бежанците има много лекари и фармацевти с български дипломи, които знаят езика, имат познати и приятели и почти нямат нужда от интеграция. Една от тях е 28-годишната Асма, която след завършването си се връща в Сирия. Войната обаче изпъжда цялото й семейство и България става нейна втора родина. 

„Това, което най-много липсва на бежанците, са семейството, приятелите, връзките. В България семейство е мъж, жена и деца. А там семейство са баба, дядо, всичките им деца, техните жени и мъже, заедно с всички внуци и правнуци на едно място”, разказва Линда.

Затова една от най-тежките загуби за бежанците всъщност е раздялата. Не само с родината, но и с всички близки. Семействата се разпръскват по света и някои никога не се събират отново заедно. Други се озовават в различни държави „по волята на трафикантите” и започват да се издирват в базата данни на Върховния комисариат по бежанците към Организацията на обединените нации (ВКБООН). Подобен орган за издирване на роднини у нас работи в БЧК и, по думите на Линда, вече е събрал не е едно разделено семейство.    

„Пресилено е да се говори, че бежанците са заплаха. Могат ли да са заплаха хора, които бягат от смъртта и даже не мислят за себе си, защото всичките им усилия са да запазят живота на децата си?”, споделя Линда Ауанис, обобщавайки отношението към бежанците. Такова, каквото би трябвало да бъде във всяка една цивилизована държава.