Проблемите, които излагам са на базата на десетгодишната ми практика, като районен съдия в Луковит, където работех до неотдавна. Това е съдебният район на една от големите психиатрични болници, тази в Карлуково.
Няма нужда да се убеждаваме,
колко е непоносимо и колко е позорно състоянието на правата на хората с увреждания и на тези с психични разстройства. Това, което ние, като общество, им дължим не е милостиня, а трябва да бъде грижа. Дължим им гарантиране и осигуряване на права, които да са точно, колкото нашите, но се нуждаят от много допълнителни гаранции, за да могат бъдат пълноценно охранявани и гарантирани. Смятам, че имаме да свършим много работа в това отношение и да решим, какви гаранции да предвидим.
Днес имаме една много различна
Европа от зверствата на някогашния нацистки режим. Както е известно, той не допуска хората с увреждания и започва ликвидирането не с евреите, а именно с тях. Само в Германия 77 000 човека са били унищожени с изричната заповед на Хитлер, упълномощаващ само лекари да пускат газта в камерите, за да причинят милостива смърт. По отношение на хората с психични разстройства у нас има и доста нерешени процесуални проблеми. Въпросът е, дали нашето право им осигурява да получат един наистина справедлив наказателен процес.
Това са случаите, когато се твърди,
че човек с психично разстройство е извършил престъпление. При последващ етап, когато се установи, че то е извършено под влияние на болестта, няма да му бъде наложено процесуално наказание, а ще бъде подложен на лечение. Ще разкажа, как функционира нашата система с един единствен случай, но той не е изолиран. Когато се разкрие едно престъпление и в семейството има болен, по незнайно какви принципи се презумира, че извършител на това престъпление е болният.
Не се осигуряват гаранциите, които
дава нашият Наказателно процесуален кодекс, минимум адвокатска защита, за да може човекът да участва пълноценно в наказателното производство. Той се превръща в един централен субект на престъплението и става едно нищо. Не отива в затвора, но следва да отиде на принудително лечение. Съдията преценява дали лицето е болно и нуждае ли се от споменатото вече принудително лечение. Така кръгът се затваря. Опитах да поставя този въпрос на вниманието на Върховния съд, но получих порицание, включително не много вежливо, от колегите да не се занимавам с тези подробности, защото се отнася за случай с болен.
Оказва се, че стигмата на болестта
тотално може да елиминира един човек, включително и от страна на правосъдната система. Това беше поводът през 2018 г. да отправя официално запитване до Съда на Европейския съюз. В него исках да разбера дали процедура, като нашата, отговаря на стандарта, който трябва да бъде осигурен за всички лица. Оказа се, че не съответства. Моето разбиране беше потвърдено оттам. Решението, с което ми отговарят е от 19 септември 2019 г. по дело № 6467, но какво от това.
Системата у нас продължава да действа,
на законодателя не му е хрумнало наред с всички други значими въпроси, да се занимае и с този. Това показва, как въпреки правосъдието, човек може да бъде едно нищо. На практика, нарушават се европейски права на болните у нас. Има нещо доста тревожно, което трябва да се знае. В Психиатричната болница в Карлуково за малко повече от пет години от 170 са починали 30 човека. Констатирано е, че всички те са умрели от сърдечно-съдова недостатъчност.
Нямаме нито една медицинска оценка
на базата на извършена аутопсия. Аз не съм убедена и не мога да кажа на какво, всъщност, се дължи. Тревогата ми от делата срещу хора с психични заболявания е провокирана от наблюденията ми на конкретни съдебни производства. Както той по презумпция е смятам за извършител при убийство например, така е и елиминиран, когато самият той е обект на престъпление. В подкрепа на твърдението си, привеждам конкретен случай. Един пациент, който познавам в хода на делото му, на едно от заседанията идва с гипсирана ръка. На въпроса ми, какво се случи, от какво пострада, той казва: Ударих се. Питам: Как така, това е сериозно нараняване? Как се удари, разкажи? Отговаря ми: Нали знаеш, тези тежки врати, няма нищо.
За мен въпросът приключи, докато
при мен не дойде едно споразумение между прокурора и един санитар от същата психиатрия. В него се уговаря леко наказание – пробация за санитаря. Така аз разбирам при какви обстоятелства въпросният човек е пострадал. Изгледахме записа от камерите в болницата. В този случай, изненадващо, такъв съществуваше. От него се вижда, че пациентът е в изолатора. Той за никого не е опасен, освен евентуално за себе си. Вижда се, че нещо негодува словесно. Вратата се отключва отвън. Влиза санитаря и с някакъв прът или тръба и му нанася свиреп побой. Освен счупената ръка, човекът е бил в безсъзнание. Бил е лекуван в болница. Това е завишило неговата тревожност. Аз нямаше как да одобря това споразумение.
Той беше елиминира, бе едно нищо.
В последващ разговор, пациентът ми каза, че не е казал истината, защото един лекар му казал, че каже ли какво се е случило, няма да има право на редица неща. Така една болест може да елиминира човека и той да бъде едно нищо, макар и в нашата Конституция да се казва, че всички органи, цялата държава съществува заради личността.
Моето становище е, че сегашната уредба в Закона за здравето противоречи на основния закон, т.е. на Конституцията по отношение на условията, при които се ограничава свободата на хората с психични заболявания. Ние нямаме предвидено ефективно средство за тяхната защита, каквито съществуват в по-напредналите демокрации.
Служебният здравен министър доц. Михаил Околийски постави психиатричната помощ, като своя тема, в управлението си. Какви са очакванията, трябва ли да се финансира тази дейност по КП, попитахме проф. Петър Маринов.
Тази седмица държавните психиатрични болници заявиха, че са в протестна готовност заради отношението към тях. Имат ли повод да се чувстват обидени, какви са очакванията на психиатрите към новия министър на здравеопазването и защо, попитахме проф. Христо Кожухаров.
Българските и международните институции да разграничат отговорността на държавата от ежедневната работа на персонала и да насочат своите препоръки към органите, които формират политиките, казват от ССДПБ
Законопроект за промени на Закона за здравето на ПП-ДБ, които засягат психиатричната помощ у нас, взрвири гилдията на тези специалисти у нас. Защо реакциите им са толкова негативни, какви са реалните проблеми в психиатрията и техните решения, попитахме проф. Георги Ончев.
Вече знам какво означава посттравматично стресово разстройство на собствен гръб, не броим случаите на агресия, те са ежедневие, казва д-р Марияна Бранкованова
Този уебсайт ползва “бисквитки”, за да Ви предостави повече функционалност. Ползвайки го, вие се съгласявате с използването на бисквитки. Политика за бисквиткитеСъгласен съм