Бащата на беналгина

Държавата платила 150 лв. на проф. Рахамин Шекерджийски за разработването му, скоро ще е носител на орден „Стара планина“

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Проф. Рахамин Даниел Шекерджийски е роден на 22 февруари 1934 г. в Дупница. Завършва фармация във Висшия медицински институт (сега Медицински университет) в София през 1956 и химия в Софийския университет „Свети Климент Охридски" през 1968 година. Целият му професионален път минава като преподавател и учен във Фармацевтичния факултет към Медицинския университет в столицата. Той работи там от 1969 до 2004 година. Проф. Шекерджийски основава и ръководи катедра по „Промишлена фармация" от 1986 до 2002 година. Специализирал е в редица фармацевтични факултети и изследователски лаборатории (Гедеон Рихтер, Рьом фарма) в Будапеща, Братислава, Германия, Швеция и други. Има много научни публикации у нас и в чужбина. Разработил е редица фармацевтични продукти. Преди няколко години ученият дари родната си къща в Дупница на общината за Музей на фармацията, като желанието му е тя да се ползва за научни цели от ученици, учени и специалисти.

Професионалният избор

Когато го попитат, как е избрал точно фармацията за своя професионален път, проф. Шекерджийски се замисля. „Дойде естествено. Не съм мислил да работя нещо друго. От дете мечтаех да съм аптекар, защото аптеката в Дупницата беше за нас, обикновените хора, храм. Вътре се правеха вълшебни неща. Така, като дете, си представях направата на лекарства, които се приготвяха на място. На улицата пред фармацевта хората сваляха шапка, а преди да влязат в аптеката си събуваха галошите. Това беше вълшебно място!", разказва спомените си ученият. Семейството му било твърде обикновено. Баща му – Даниел Шекерджийски, но в града и досега старите хора го помнят като бай Дано, бил дребен търговец. Пътувал с кончето си и каручката по селата. Продавал на хората всичко необходимо за селскостопанската им работа – от подкови за конете до мотики, сърпове и брусове за наточването им. В онези години да имаш всичко под сайванта, когато ти потрябва, било истинско богатство. Затова и на бай Дано търговията вървяла особено през лятото, когато хората прибирали реколтата си. „Живеехме скромно. Майка ми се грижеше да домакинството, със сестра ми ходехме на училище. Татко обаче успяваше да задели някой лев, защото имаше мечта, а тя бе да ми купи и отвори аптека. Много искаше да ме види с бяла престилка, като човек, когото всички уважават", разказва проф. Шекерджийски. Така още от дете знаел, че това ще е попрището му. Още повече се запалил, когато сестра му започнала работа в общинска аптека, която давала безплатно лекарствата на бедните хора. „Като ги гледах колко доволни излизат, още повече се разпалваше желанието ми да бъда фармацевт", казва още проф. Шекерджийски. Съдбата обаче се оказала доста хитра към него – така и не му позволила да стане „аптекар", както си мечтаел, но пък му дава възможност да стане учен точно в сферата на фармацията. Настъпила превратната 1946 г., в която е сложен край на всякаква частна инициатива.

Как се прави завод от нищото

След отбиване на военната служба, в онези години задължителна, записал фармация. Едва що завършил се оказало, че в родният му град Дупница започнало организирането на малко производство, т. нар. Галенова фабрика с 20 души персонал. Това била и първата му месторабота. „Успяхме само за няколко години да я развием и направим фармацевтичния завод „Фармахим". Започнахме да купуваме лицензи на препарати. И ние започнахме да разработваме наши. Работата потръгна. Чувствах се в свои води", казва проф. Шекерджийски. В онези години под негово ръководство разработили и препарат за бившия Съветски съюз – комбинация между пирамидон и аналгин. Оттам го купували като топъл хляб. „Бяхме по-добри дори от софийския завод, защото нашите таблетки бяха хубави, бели, в красиви опаковки. Изпратиха мен, обикновения технолог в столицата да ги науча, как точно и те да работят добре", разказва за онези времена ученият. Това било забелязано от ръководството на Фармацевтичния факултет, привлекли го за аспирант. Така поел по пътя на науката.

Научните разработки

Хората, които го познават отдавна заявяват, че той не е бил храненик на нито една политическа власт. Както и това, че каквото е постигнал, а то не е никак малко, е с цената на много труд, упоритост и преодоляване на трудности от всякакъв характер.

Самият проф. Шекерджийски не обича да говори за горчивите моменти в живота си. Предпочита дори да не говори много и за самия себе си, защото по думите му, каквото е направил е за науката, а не за собствена слава. Въпреки това, с удоволствие разказва за достиженията на българската фармация в онези години. През 1977 г. той съдава беналгина, на основата на аналгина, но обогатен с витамини. „Избегнахме нежеланите странични ефекти, препаратът е отличен и досега", казва ученият. За внедряването му в производство държавата вложила доста пари. Още в първите годиниот продажба на вътрешния пазар и износ приходите от него били 1 млрд. лева. Беналгинът бил признат за рационализация, за която проф. Шекерджийски получил премия от 150 лева. Негова разработка е препарат за предпазване от лъчева болест в резултат на атомен взрив. Наречен е примитин.

В годините, в които все още имаше задължителна военна служба, той бил в задължителния пакет за лична защита, даван на всеки един войник. „По време на КОВИД пандемията разработихме препарат, който по предложение на Министерския съвет беше раздаден на над 4000 лекари и фелдшери, работещи на първа линия. Няма никакви оплаквания от него", казва още проф. Шекерджийски. Разработил е подобен препарат и за работниците в АЕЦ – Козлодуй. Нещо повече, през 1960 г. проф. Рахамин Шекерджийски осъществява и разработка за стабилност на таблетки, съдържащи ПАСК-натрий, но за нея няма патент. Като цяло, признатите му и регистрирани патенти и рационализации са двадесет и три. „Българската фармация е дала много. Имаме отлични неща. Проблемът е, че те не могат да добият гласност, защото нахлуват реклами на други препарати", споделя ученият.

Делниците на професора

Макар и на 89 години, той не спира да работи. Изнася лекции, но има и лаборатория с десет човека персонал, в която разработва редица нови продукти. „Прави много добри неща, дори за дълголетие, за укрепване на здравето. Изнасяме за Азарбайджан, Монголия, Албания. Трудно е обаче с вътрешния пазар, защото са необходими много пари за реклама, а ние нямаме достатъчно", споделя проф. Рахмадин Шекерджийски. И допълва, че е доволен и на това, че неговата работа и тази на екипа му е оценявана добре от колегите, от бившите му студенти, от лекарите. Един от тях е председателят на Българския фармацевтичен съюз Димитър Маринов. Той е бил студент на проф. Шекерджийски и досега помни увлекателните лекции. „Това е човек вселена – необятен в познанията си, енциклопедист, сладкодумец, умеещ да поднесе и най-тежката материя така, че да бъде разбрана. По време на лекциите му аудиторията винаги беше препълнена, имаше пълна тишина. Слушахме го омаяни, споделя впечатленията си Маринов. Проф. Шекерджийски обладава този дар на велики хора, да не говори помпозно. Той позволяваше на нас, студентите да му задаваме въпроси и отговаряше с лекота и естественост така, че да предразположи всеки един. Често пъти се е случвало след края на лекцията да продължим в близкото кафене – това са часове, които не се забравят", допълва Маринов.

Наследството

„Парите и имотите не са най-важното нещо за човека. Много по-важна от тях е душевността, щедростта да раздаваш знания, умения, да учиш. Наученият човек може всичко, той може да има всичко точно със своето познание и своя труд, казва проф. Рахмадин Шекерджийски. Най-важен е моралът, а в последно време той все повече се превръща в дефицит", въздъхва ученият. Но е обнадежден, защото по думите му има творци, които въпреки делничната кал в живота успяват да надмогнат битийното и да насочат погледите на хората към възвишеното. За такъв творец той определя писателя Георги Господинов. В момента професорът чете неговата книга „Времеубежище", която в знак на уважение е получил с автограф. Казва, че текстът се чете трудно, но прочете ли се, остава завинаги в паметта като елемент за размисъл, че и коректив в живота.

В подкрепа на думите си, проф. Шекерджийски подари преди няколко години родния си дом в Дупница на общината за Музей на науката. Радва се, че ученици вече провеждат занимания с експерименти в него. Казва, че напоследък много често мисли за своя роден град, чийто почетен член е. И се радва, че по негово предложение проф. Пимпирев нарече един малък къс от българската база на Антарктива – Дупница.