Дежурство по Коледа

Този път гост на литературната рублика на clinica е д-р Анастас Иванов, който пише под творческия псевдоним Тео Буковски

- Все на мен се случва – избуча и се тръсна на стола отсреща.

- Знам – поклатих разбиращо глава.

- Какво знаете? Нищо не знаете.

- Знам, че и миналата година на Коледа, пак бяхте дежурен.

Черните вежди едва доловимо помръднаха.

- Откъде...? А, и миналата Коледа ли го направихте този номер?

- Не, но честно да ви призная, още тогава се замислих върху възможността...

- Ох, оставете! – Белият човек направи рязко движение с лявата си ръка, погледна ръчния си часовник и отърча до бюрото, за да направи сверка с писукащото устройство. После се върна и ме погледна с най-милия поглед, който можеха да произведат мрачните му очи.

- Всъщност напълно Ви разбирам, - говореше бавно, сякаш разказваше приказка - цялата тази хорска суетня около празниците, светлините и шумотевицата, черните петъци за пазаруване, а Вие, какво... Стар самотник, едва съществуващ с мизерната си пенсийка. Никой няма да ви дойде на гости, а и Вие няма да отидете никъде...

- В интерес на истината по Коледа пътувам много.

Очите му станаха още по-черни.

- Аха, аха... В мечтите си. Но тази Коледа малко сте се позапуснал. Не сте си подстригал брадата, косата ви е с цъфнали връхчета, а и ако си я боядисате, ще ви смъкне едно десет-петнайсет години.

- Но аз винаги съм бил белокос...

- И тези червени бузи. Злоупотребявате с алкохол.

- Всъщност, от захарния диабет е.

- Ами отслабнете тогава! Трябва да намалите въглехидратите.

- И кóлата, зная. Но все не успявам.

Той се приведе напред и погледът му залази по носа ми.

- Трябва воля, приятелю. А не при най-малкото препятствие и хоп, да си сложим въжето на шията.

- Аз не съм си слагал въже...

- Зная.

Белият човек отиде до бюрото, извади няколко листа и отново седна на стола срещу мен. Сега вече излъчваше добронамереност.

- Не се притеснявайте, винаги има поне по един самоубиец по празниците – говореше тихо, като че го обясняваше на себе си, а не на мен. – Може би, това, че оставаме сами с мислите си и започваме да пресмятаме греховете си... Но защо сте излъгал полицията?

- Защото ме хвана срам, че се получи така. Точно с мен.

- И каква е тази халюцинация с шейната, на която задната лява ска влязла в турбуленция, и заради това сте се оказали на земята?

- О, това не е ни най-малко халюцинация. Още миналата година ми се случи на два пъти, затова техниците ме оборудваха с предпазен колан и странични еърбеци.

Белият човек се протегна и сложи длани върху раменете ми. Прегръдката му беше ужасно тежка.

- Кажете ми истината! Направихте го сам, нали?

Мигът, преди да призная, ми се стори вечен.

- Да, всъщност скочих сам от шейната. В движение, за да приключа със себе си. Цяла година се самозалъгвам с работа, с това, че съм незаменим и че върша куп велики дела. През последния месец почти не съм спал, за да удовлетворя желанията на всички, защото няма по-страшна гледка от пълния със сълзи поглед на излъгано дете. И когато най-сетне през тази рождественска нощ изпълних всички чудеса и заредих света с щастие, се замислих, какво остава за мен. Самота. Месеци самота. Ето тогава ме връхлетя усещането, че съм излишен, вече ненужен придатък към празника. Поне да бях елха, тогава щях да съществувам и до Нова година. Реших... и скочих.

- Добре поне, че сте улучил най-дълбоката пряспа сняг. А и този вълнен червеникав кожух ви е спасил от счупване на гръбначен прешлен. Да-а, ще трябва да ви полекуваме известно време. Не само от охлузванията и захарната болест, но и от депресията.

Сега и аз го прегърнах. Усетих, че гърбът му под бялата престилка беше мокър.

- Моля ви, задръжте ме до другия ноември! Тогава започва голямото писане на писма и ще съм отново зает.

- О, не, не можем толкова дълго. Клиничната пътека е десет дни.

- Само толкова ли ще остана?

Погледът му излъчваше съжаление.

- Хайде, защото сте ми симпатичен и защото Коледа е време за чудеса, ще ви уредя и втора пътека. После ще препоръчам и един месец в Карлуково.

- И...

- Както и да го въртим, за първа пролет ще ви изпишем. Но Вие дотогава ще сте напълно здрав. И никога повече няма да помислите за самоубийство.

Белият човек ме избута назад, извади от джоба на престилката си молив и се приведе над белите листа.

- Дайте сега да оформим и документацията. Помните ли в колко часа скочихте?

- В 4 и 50.

- Добре, записах. А сега, трите ви имена.

Само три! От толкова много. Е, добре, избрах на посоки само три и му ги казах.

- Аха, значи това сте Вие. – Едната му вежда игриво подскочи нагоре. – Още от началото ми изглеждахте познат...

И преди да довърши, аз се приближих и прошепнах в ухото му:

- А Вие, докторе, ако не бяхте дежурен по Коледа, какво щяхте да правите? А-а-а?