Липсата на кадри е огромният ни проблем

Има лекари и в политиката, но включвайки се там, явно се променят, времето минава, а промени не се случват, казва д-р Елица Захариева

- Д-р Захариева, как избрахте професията на лекар и специалността си?

- Още като студентка проведох всичките си летни стажове в СБАЛ по детски болести „проф.Иван Митев". Пътят ми беше ясен. Обичам много децата, приятно ми е да общувам с тях, енергията им ме зарежда. Дори, когато са болни, те са позитивни. Възприемат състоянието си по техен си начин и въпреки трудностите, пак се усмихват, радват ни. Децата заслужават да живеят здрави, да имат шанс за бъдеще. А болестите им понякога поставят това бъдеще под въпрос. Затова искам да помагам на болни дечица да оздравеят и да имат пълноценен живот.

- На какво ниво е медицинското образование у нас? Доволна ли сте от обучението си?

- Мисля, че качеството на медицинското образование у нас е добро. Имах възможност да участвам в няколко международни лекарски форуми –там е мястото, където обменяме опит и знания, където на практика се съизмерваме с колеги от други държави. Категорично мога да кажа, че българската педиатрия, особено работата в нашата болница, е на много високо европейско ниво. Въпреки липсата на достатъчно апаратура, например.

- С какво си обяснявате интереса сред колегите ви към педиатрията?

- Аз мисля, че и нашата болница има принос за тази тенденция, особено в лицето на директора - д-р Благомир Здравков, който направи революция в педиатрията у нас. И тази революция се изразява в това, че той даде шанс на много млади лекари, пребори се да се назначават нови специализанти, което доскоро изобщо не се случваше. Той много защитава младите лекари и това е мотивиращо. Екипът в болницата също е зад нас, разчитат на нас.

- Кой е проблемът на здравната ни система?

- На първо място недостигът на персонал навсякъде. Това прави работата на лекарите много по-трудна. Усеща се всеки ден. И, колкото и да е мотивиращо и благородно това, което правим, в даден момент виждаш колко всички са изтощени.

Заплащането също е сериозен проблем в здравната ни система, но липсата на кадри, умората, това, че понякога не можем да се приберем при семействата си, да отидем на почивка, а трябва да се претоварваме с дежурства, за да осигурим най-добрата грижа за пациентите, е много сериозно изпитание за всички ни. Факт е, че младите лекари в системата често взимат много малко пари - на места заплащането започва с 1000 -1500 лева, някъде дори и по-малко. Според мен трябва да е двойно. За сестрите да не говорим – те са още по-ниско платени. В нашата болница нещата са много по-добре, но като цяло лекарите получават за труда си доста по-малко в сравнение с други професии, с които би трябвало да са поне на едно ниво. Пак ще повторя, че огромният стрес, на който сме подложени, заради недостатъчните специалисти, е големият проблем. Ще си призная, че в началото това ме накара да се замисля дали наистина искам такъв режим, такъв начин на живот. Но, въпреки тези притеснения, сега съм удовлетворена и благодарна за избора си.

- Какви промени са нужни в здравната система?

- Значително повишаване на заплатите на лекари и сестри. Това ще развърже и другия възел – липсата на кадри. Когато тези специалисти получават нормално заплащане, няма да имат причини да напускат България. И в крайна сметка от това ще спечелят най-вече пациентите. Държавата също. Затова мисля, че ако се предприеме първа такава стъпка, това ще реши много други проблеми в системата.

- Има ли нужда от промяна на етичните принципи?

- Мога да отговоря на този въпрос, гледайки хората около мен, в нашата болница. При нас в пълна сила важат най-добрите норми на лекарската професия – професионализъм, етика, морал, на първо място – да помагаш, да забравиш себе си и да мислиш за децата. Не знам дали това не се дължи най-вече на факта, че се грижим за малки пациенти. Същината на нашата професия е да помогнеш, колкото и да звучи банално. Но, за да се говори толкова за етиката при лекарите, значи някъде по веригата има проблем с тези ценности. Смятам, че една от причините се крие в самата система – тя променя много хора и ги кара понякога да се опитват да я заобиколят, за да си свършат работата. Някой може да окачестви това като нарушена етика. Но нека не генерализираме.

- Кака си обяснявате факта, че повече от 20 години се говори реформа и тя все не се случва?

- Трудно ми е да дам отговор, но си мисля следното: лекарите са толкова заети в работата си, че нямат никакво време да мислят за това, да се занимават със системата. Ние си говорим помежду си за проблемите, с които ежедневно се сблъскваме, но като гилдия си мълчим. И понякога други хора взимат решенията за нас. Да, има лекари и в политиката, но явно, включвайки се там, се променят. Времето минава, нещата се забавят или по-лошото: не се случват. Ще дам пример с националната детска болница. Помня, че като бях в първи курс, се говореше как до няколко години ще е готова и си мислех – чудесно, тъкмо ще завърша. А проектът още е в бъдеще време.

- Пациентът в центъра на здравната система ли е?

- За съжаление, не бих казала „да", ако говорим за цялата система. Разбира се, при нас, в нашия екип, децата са най-големият приоритет. Но смятам, че настоящата система ограничава пациента, а също и нашите действия. Например клиничните пътеки могат да затрудняват работата на лекаря, защото невинаги предоставят на 100% нужните грижи, изследвания, лечение. Пътеките създават една рамка, от която лекарят трудно може да излезе. А всеки пациент е индивидуален, има различни нужди. Направени са като матрица, като шаблон, който ни ограничава. Да не говорим за създадения дисбаланс между държавни и частни болници по отношение на пътеките. Едни са пред фалит, други умело боравят с клиничните пътеки и печелят много. Това нарушава равновесието, от което страдат и пациентите, и лекарите. Ще подчертая обаче, че в педиатрията имаме по-голяма свобода, защото много неща за децата са безплатни, осигурени са от държавата. В други специалности не е така. Ако дадено изследване не влиза в клиничната пътека, ако пациентът не може да си го позволи, то той е в безизходица.

- Планирате ли да емигрирате, за да работите в чужбина?

- Не. Нямам намерение да напускам България. Тук е моето семейство, близките ми, приятелите. Минаваха ми подобни мисли като завърших – тогава всички обсъждахме какво ще правим, да оставаме ли, да тръгваме ли за чужбина. Но в крайна сметка, като сложих всичко на везните, оставането надделя. Не мога да си представя живот далече от семейството ми, да не говоря родния ми език, да не съм сред българи. Обратното е голяма жертва. Не всеки може да се адаптира към емигрантския живот. Аз нямаше да издържа. Каквато и заплата да ми бяха дали, каквито и условия на работа да ми бяха осигурили, другото щеше да ми липсва много. Независимо от трудностите тук, с които сега се сблъсквам.