Д-р Шенън от Сухиндол

Общопрактикуващият лекар Румен Йорданов не е бил в отпуск от 15 години, записаните в листата му са 2000

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Роден е през 1956 година в Павликени. Родителите му са счетоводители. В рода си няма лекари. Увлечението по тази професия започнало да се оформя у него още в първата година в гимназията. „Имах чудесни учители по химия и биология. Буквално ме запалиха. Реших, че това ще са предметите, с които ще кандидатствам. Изборът за медицината дойде неусетно, някак си много естествено. Повлияха ми курсовете по първа помощ, които в онези времена бяха задължителни в училище. Водеха ги лекари. Направо ме заплениха. Осъзнах, че искам да съм като тях", разказва д-р Румен Йорданов. Приели го в Медицинския университет в Плевен. Като млад, току що дипломиран, го разпределили в един от военните заводи. Започнал работа в него като цехов лекар. В средата на 80-те години на миналия век в големите предприятия имало по няколко медици. По-късно продължил в поликлиниката в Сухиндол, а впоследствие останал там като общопрактикуващ лекар. В практиката си д-р Йорданов работи с една медицинска сестра, също пенсионерка, като него. Причината е, че млади кадри няма. Двамата отговарят за общо пет населени места.

Делниците на д-р Йорданов

Те си приличат един с друг, както се казва, като две капки вода. „В малко селище, като Сухиндол, голяма медицина не може да се прави. Това е ясно на всички. За мен обаче е важно, че професията и работата ми ме карат да не се срамувам от хората на улицата. Няма човек, който да ми е казал дума напряко. Уважават ме, обичат ме и това си личи по отношенията на моите съграждани. Аз същои ги обичам и ще съм им лекар, докато силите ми позволяват", казва д-р Йораднов без всякаква поза. В пациентската си листа той има малко над 2 000 човека. Познава ги лично, по име, знае и фамилните заболявания на много от тях. Телефонът му е включен денонощно. Дори да му позвънят след полунощ, може и първоначално да промърмори в просъница, но отговаря веднага. И наложи ли се, облича се надве – натри, взима чантата и ключовете от колата и тръгва за адреса.

Близо половината му пациенти са без здравни осигуровки, но се грижи и за тях, доколкото е възможно. Неведнъж се е случвало дори да отиде до града, за да им купи лекарства със собствени пари. „Хората при нас са бедни, но това не означава, че трябва да ги подмина ей така, все едно, че не съществуват. Някои вероятно ме имат за луд, но не мога да оставя човекс без медицинска помощ. Повикът на сърцето ме е накарал да стана лекар. Давал съм Хипократова клетва и я помня, макар и за някои колеги тя да не струва нищо. Затова, мога ли, ще помагам", казва д-р Йорданов.

Проблемите, които не свършват

За д-р Йорданов те са всекидневие, но не се оплаква. Говори за тях, като за нещо естествено, с което е свикнал да се справя. Не крие обаче, че понякога му идва да изкрещи. „Аз съм, като цяло, спокоен човек. Не обичам да давам оценки. Доболничната помощ в много малки населени места е крайно недостатъчна. Ние, общопрактикуващите лекари едва смогваме да обслужваме по няколко села, нерядко и повече от десет. Някога в тях имаше постоянни медицински пунктове поне с по един фелдшер или филиали на поликлиники. Действително, сега и селищата са обезлюдено, но каквито хора са останали в тях, са все възрастни с редица заболявания, които трябва да бъдат наблюдавани. Има и по-млади, но са безработни, бедни, също болни. За тях също трябва да се мисли", отбелязва д-р Йорданов. За да не останат пациентите му, записани в листата без медицински грижи, той не може да излезе в лятна отпуска вече петнадесета година. „Трябва да търся колега, да му платя. Аз ще му платя, но откъде да го намеря, като в малките населени места сме шепа хора", споделя лекарят. Вече повече от десетилетие той може да си позволи най-много два дни отпуска. Ако успее за тях да намери кой да поеме пациентите му е щастлив, че има дълъг уикенд. Тогава е времето за единственото му увлечение, отмора и хоби – риболовът. Най-приятните часове са, когато уровът е приключил и вече се пече на шиш над огъня. Докато той стане готов, приятелите му го подканят да разкаже поредната интересна история от лекарската си практика. Дори го подкачат, че му е време да започне да пише книга. „Аз не съм писател. Нямам време. Ако има желаещ, ще му разказвам, пък той да пише", смее се д-р Йорданов. А те, историите са не една и две. За някои от тях дори не иска да си спомня, като например за това, как се изражда бебе при минусови температури в кола, затънала в преспите. Случвало се е да попадне в ситуация, подобна на отвличане. Обадили му се за инфаркт. Облякъл се и докато излезе на улицата, пред портата му го чакал автомобил. Влязъл без много да пита, а вместо на адреса го повели в друга посока. Уплашил се. Оказало се, че хората го търсят да окаже помощ на катастрофирали. Направил го, линейката на спешна помощ дошла малко след него. После го закарали на адреса с инфаркта. „Така спасих положението и на двете места", смее си при спомена докторът.

Тегобите на лекаря

Те са свързани изцяло с професията му. Непримирим е, че в доболничната помощ, както сам казва, се работи като в израза „всяка коза за свой крак". „Това е защото няма колаборация в системата. Необходимо е да има по-добра организация. Аз не знам как точно да стане тя, но има по-умни хора от мен в управлението на системата, които знаят как да я напарвят", казва д-р Румен Йорданов. Спомня си времето, когато е бил млад лекар. Пояснява, че в онези времена всяка седмица в местната поликлиника идвали специалисти от големия град, които преглеждали специфичните случаи, според заболяванията им. Непримирим е, че на практика самотните възрастни хора трябва сега да отделят пари и да намерят човек, който да ги закара другаде за такъв преглед. „Много млади хора от малките населени места завършват медицина, но не остават в тях, а поемат в големия град. При нас, в Сухиндол, имаме родени близо десетина лекари, нито един от тях обаче не е тук", ядосва се общопрактикуващият лекар. Самият той не е семеен и няма деца, които да наследят неговата професия. Племенниците му също нямат желание. И допълва, че каквото и да се прави, трудно може да се постигне ефект, докато не бъде преодолян дефицитът с кадрите. Според него държавата трябва да инициира някакви обединения на общопрактикуващите лекари така, че да бъде решен въпросът им с отпуските, когато на някой се наложи да си вземе почивни дни. „Ние не сме герои. Това е нашата професия. Някой казват, че е призвание. За мен е необходимостта да помагам, защото така съм устроен", заключава д-р Румен Йорданов.