Бардът в бяла престилка

Д-р Лорис Мануелян лекува телата по правилата на медицината, а душите с китара и стихове

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Д-р Лорис Мануелян е роден на 15 юни 1954 г. в Бургас. Завършил е медицина във Варненския медицински университет. Като млад лекар започва работа в Малко Търново. След задължителното за времето тригодишно разпределение се връща в Бургас. Пътувал е като корабен лекар. След специализациите по вътрешни болести, а след това и нефрология работи дълги години в бившата областна болница, сега университетска. Бил е началник на Отделението по хемодиализа.

Три мандата беше заместник-кмет на община Бургас, а впоследствие зае длъжността главен лекар в нея. В момента е консултант към УМБАЛ в града, работи в един от частните медицински центрове. Лорис Мануелян е един от хората, които възстановиха Българския лекарски съюз. След възстановяването на съсловната организация той е избран за член на УС на БЛС и един от първите преговарящи със здравната каса. Впоследствие беше и председател на Етичната комисия.

Родовото дърво

„То е много кичесто и цветно", обича да се шегува д-р Мануелян, когато заговори за своите предци. И по двете линии – майчина и бащина, в тях има забележителни хора. Баща му, Карикид Мануелян, е чистокръвен арменец. Пристига като дете с родителите си в България след геноцида в Армения. Бил е един от най-уважаваните и търсени адвокати в Бургас. С тази линия на рода д-р Лорис Мануелян отдава любовта си към музиката и желанието не само да свири, но и да композира. Негов пра пра дяво е бил ашук. Така на арменски се наричат народните певци – импровизатори. Майка му – Елисавета Казина – Мануелян е дете на белоемигранти. Нейната майка пък е от гръцко-български произход. Оказва се, че точно тази баба на д-р Лорис Мануелян е племенница на Хаджи Димитър. И по двете родови линии има много учители. „Семейството, в което растях формира най-доброто в мен. Всички бяха изключителни по един или друг начин. Бяха различни, но същевременно и много сплотени, задружни. Много се държеше родовата памет да бъде опазена, семейството винаги на бъде на първо място, а после всичко останало", разказва той с преклонение за своите предци. Баба му и майка му пеели дори, когато се занимавали с къщна работа при това толкова добре, че хората на улицата се спирали пред къщата, да ги послушат. Така, цялото му детство минало в песни. Разказав още, че родителите му започнали бедно семейния си живот. Имали едно легло, шкаф и юрган. С първите спестени пари обаче си купили грамофон.

Професия по сметка

В решение на д-р Лорис Мануелян да стане лекар няма нито романтизъм, нито увлечение по медицината от детските години, които обикновено водят младите хора към този избор. „Влечеше ме литературата. Тайно мечтаех да стана журналист", разказва той. Като дете публикувал разкази и стихотворения в списанията „Родна реч" и „Пламък". Известно време пишел дописки като кореспондент вестник Черноморски фронт".

Записал българска филология. По някое време споделилил с баща си, че смята да се насочи- към журналистиката, щом завършил. Адвокатът обаче побързал да пресече ентусиазма на сина си. Казал му направо, че като го знае колко е прям, не търпи лъжи и не може да бъде ласкател, ще има големи неприятности, ако стане журналист. Направо го посъветвал да избере някаква друга професия, в която няма да му се налага много да говори и пише. Така младият мъж се сбогувал с филологията и записал медицина. „Като видях какво четене ме чака, свят ми се изви. Тук вече нямаше шест – пет, купони, веселби. Тегаво беше в началото, но свикнах, направих си график на деня и се организирах така, че да не се излагам. Благодарение на режима, който си наложих завърших и то с отличен", разказва д-р Мануелян. Твърди, че от дистанцията на времето не съжалява нито за миг, че е послушал баща си. Не е от хората, които се хвалят с професията си. Напротив, предпочита да скъси дистанцията, да предразположи човека отсреща, да му даде възможност и той да си каже думата нищо, че е пациент.

Със струни и гриф

Където и да пътува, д-р Лорис Мануелян не забравя да вземе и китарата си. На нея може да изсфири от фламенко до хит на Джон Ленън – неговият кумир в музиката. Спомня си кога най-напред чул за Бийтълс. Имал съученик, чийто баща пътувалс корабите. У тях имало различни плочи. В онези години точно четиримата от Ливърпул никак не се нравели на тукашните власти. Не били забранени, но на тези, които ги слушали не се гледало с добро око. Любопитните младежи от класа обаче не се притеснявали. Ходели у своя съученик и записвали на магнетофон плочите. „Не разбирах защо, но Джон Ленън се превърна за мен в нещо непостижимо, нещо към което човек трябва да се стреми, ако иска да бъде свободен", казва д-р Мануелян. Като изключително събитие в живота си той определя срещата си с Шарл Азнавур. Случила се преди малко повече от три десетилетия. Негови приятел му направил изненадата, като го завел на концерта, а после го завел зад кулисите и го запознал със звездата. „Такова нещо не се забравя, да се ръкуваш с такъв човек. Аз направо се наведох и му целунах ръка, което първоначално го шокира. Така, ние арменците, изразяваме уважението си към някой велик или по-възрастен човек, разказва д-р Мануелян. Започнахме разговора уж за малко на френски, но неусетно преминахме на арменски и говорихме близо половин час", допълва лекарят – бард. Негови избрани стихове и песни бяха публикувани през 2019 г. в сборника „Първо беше ден, а после вечер...". Неговата песен „Моята молитва" се превърна в неформален химн на българските лекари. Той е от хората така пристрастени към музиката и книгите, че не минава ден без да е прочел нещо за душата, както обича да казва, и да е слушал музика докато работи или просто си почива.

По наследство

Предал е тези свои увлечения и на децата си. Синовете му Карен и Самуел също свирят на китара и пеят като своя баща. Единият от тях е наследил и професията му. По-големият, Карен, е специализирал дерматология и практикува в САЩ.

Независимо от винаги ведрото настроение, д-р Лорис Мануелян има и моменти, в които се ядосва. По думите му здравната ни система много губи, най-вече заради недофинансиране и неостойностен лекарски труд. „Причината е, че навремето взехме клиничните пътеки, а не диагностично-свързаните групи", казва той и допълва, че просто, в онези години никой у нас не е имал опит, не е знаел как да преформатира модела Семашко в нещо по-модерно.