Художник по време на КОВИД

Водещият нефролог проф. Боряна Делийска започва да рисува през локдауна, единствената й петица в училище била по този предмет

Силвия
Николова
silnikol@gmail.com

Проф. Боряна Делийска е родена в София. Завършила е медицина в Медицинския университет в столицата, известен в миналото като Медицинска академия, с отличен успех. След тригодишното задължително разпределение професионалният й път минава в УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ", като нефролог. „Това са 35 години, като от 15 съм професор, казва тя. Не съжалявам за нито една от тях", бърза да добави тя. Клиниката по нефрология в болницата е първата в страната и е вече на половин век. Два пъти сменя местоположението си – веднъж на територията на Специализираната болница по ендокринология зад Министерството на земеделието и втори път – на територията на Александровска болница. От двадесет години е отново ситуирана в ИСУЛ, където по думите на лекарката е старият дом.

Жена от сой 

Проф. Боряна Делийска има произход, на който могат да завидят много софиянци – кореняци. Тя е трето поколение лекар. Дядо й д-р Георги Делийски бил общопрактикуващ лекар. Неин баща е прочутият уролог проф. Петър Делийски. Затова, по думите й, няма нищо изненадващо, че самата тя е избрала тази професия. „Когато завършвах гимназия, баща ми казваше, че за една жена е по-добре да не е лекар – дежурства в болницата и на разположение, отговорности. Като му казах, че съм решила да кандидатствам медицина, колкото и преди това да говореше такива неща, лицето му светна. Много се зарадва. Дълги години след това споделях с него много неща от практиката си още повече, че урологията и нефрологията имат сходни моменти, казва проф. Делийска. Признава, че донякъде се чувства тъжна - дъщеря й е изневерила на родовата традиция. Тя обаче има изключително добро образование. Елена Иванова – Страмачани е завършила скандинавистика, владее десет езика и живее със съпруга си в Италия. „С нея мога да разговарям на всеобхвати теми – за литература, философия, изкуство точно, както говорех с майка ми Елена Делийска. Тя беше завършила френска филология.", казва още професорът – нефролог. Другият й дядо – Александър Каранджулов е завършил инженерство в Белгия. Бабите й, макар и с добро образование – Американския колеж, не работели, а били домакини, както било прието някога. От тях двете, от техния финес, кротост и търпение, по думите й, научила много.

Сърце на балкона

Не къде да е, а точно там, на откритата тераса посред зима студентката по медицина Боряна Делийска скрила сърдечен мускул във формалин, за да учи по него. „Беше ми трудна точно частта за сърцето. Взех буркана, за онагледявам вкъщи прочетеното от учебника. Първо ме последваха две кучета. Така и не разбрах дали беше случайно или разбраха какво нося. У дома тайно се промъкнах на балкона и го оставих там. Предупредих майка ми да не излиза в никакъв случай", разказва с усмивка случката проф. Делийска. Като всяка майка обаче тя проявила любопитство. Започнала настойчиво да пита какво има там, че да не излиза. „Когато разбра, филологическото й фино сърце едва издържа", вече избухва в смях лекарката. Това не е единственият случай от студентските й години, в който е втрещявала околните. Имало период, в който носела кости и кокали в стаята си пак с учебна цел. Не крие, че първите влизания в залата за дисекции, когато изучавали анатомия били за нея самата кошмар. Твърди, че след няколко упражнения вече се претръпва и човек дори е склонен на шеги. Обичайна закачка било някой да пусне в джоба на колега парче човешка кожа. Някои намирали и в чантите си. Със студентските години обаче отминали и веселите моменти в медицината.

Отговорността да си лекар

В началото, като съвсем млада лекарка много се притеснявала, когато някой в компанията от немедици или на роднински сбирки започнат да й описват оплакванията си и да я питат от какво са болни. Първият стрес, който няма да забрави никога обаче бил с първият й пациент. „Беше по време на разпределението. Обадиха се за възрастна жена в тежко състояние. Докато стигнем там с линейката, тя беше починала. Просто, констатирах смъртта й. Усещането, преживяването е ужасно. Не бих искала такова начало в професията на никой млад колега", казва проф. Боряна Делийска. Скоро след това създала семейство, родила дъщеря, но в същото време започнала и да специализира. Първо вътрешни болести, а след това и нефрология. „Бях разпределила времето си така, че да ми стига за всичко. Така свикнах от младите ми години да планирам всичко, за да успея", споделя тя формулата да бъде и съпруга, и майка, и дъщеря, и лекар. Откакто е преподавател, към задълженията й се прибавили и тези със студентите. Независимо от заетостта й сега, проф. Делийска не остава без книга на нощното си шкафче. В книжарница може да стои с часове и никога да не излезе оттам с празни ръце. За приятелите си тя се е превърнала в нещо като читалищна библиотека, но на частен адрес. „Книгите вече са скъпи и не всеки може да си ги позволи. Затова прочета ли книга, веднага я давам по приятелската верига. Обичам да разгръщам страниците, да я държа в ръцете си. Това, само по себе си, е част от удоволствието", казва тя.

Писателка и художничка

Проф. Боряна Делийска има издадени вече три книги. Последната е от пътеписи и е озаглавена „За крокодилите в Непал и зелените хълмове на Хималаите". Посветила я е на своя баща, проф. Петър Делийски. Той е човекът, който я е научил да пътува, да катери планините и да не се спира пред трудностите. „Дълги години татко беше лекар на доброволните спасителни отряди на БЧК. Понякога ме взимаше със себе си. Слушах прехласната разказите на някои от тях за покорените върхове, за ледниците на Джомолумгма и Еверест, за трудностите да се диша при толкова разреден въздух. Така природата ме заплени още от ученическите ми години", разказва проф. Делийска. Самата тя започнала да пътува. Обиколила е много страни с екзотични дестинации, но по думите й Непал е неповторим и неописуем. Просто, трябва да бъде видян. Колкото до рисуването, станало неочаквано и за самата нея. Преди години започнала да пише приказки за внучките си и да ги илюстрира сама. По време на локдауна, разпуснали лекарите от Клиниката по нефрология няколко дни, докато преструктурират работата предвид пандемията. „Нямаше какво да правя вкъщи и неусетно започнах да рисувам. Родиха се няколко картини. После де увлякох, вече са 70 акварела. Парадоксалното е, че този предмет не ми вървеше в училище. Бях пълна отличничка, а по него имах петица", смее се тя. Проф. Делийска очаква с нетърпение разгара на лятото, когато няма да има ангажименти със студентите и ще може по-често да хваща четката. И отсега прави планове за мечтано далечно пътуване през месец септември, но не казва къде, за да не се развалят нещата.